Две изложби в Софийска градска художествена галерия залагат на историческата памет. „Следите се губят“ (до 25 август 2019 г.) и „Райко Алексиев. Ретроспективно“ (до 14 юли) търсят следи – едната на изгубени из десетилетията човешки съдби, а другата на късчета памет за един живот.
Паралелът между двете изложби, които имат различен характер, концепция и въздействие, провокира размисли за ефекта от експонирането върху рецепцията на изложбата.
Експозицията „Следите се губят“ има огромен приносен характер по посока на включване в обращение на непознати произведения, информация за малко известни художници и изчерпателно представяне на Дружеството на южнобългарските художници в историко-документален план. Голям брой картини, стотици прелистени документи, множество проследени човешки съдби, срещи и разговори с наследници, проучвания и анализи… всичко това е подготовка зад кулисите, която зрителят не вижда.
В контекста на тези думи фокусирам вниманието си върху дребен, но структуроопределящ проблем – как поднасянето на произведенията влияе върху цялостното въздействие и осмисляне на експозицията.
Изложбата „Следите се губят“ представя развитието на Дружеството на южнобългарските художници в периода на неговото съществуване – 1912–1948 г. Контекстът и предисторията са маркирани в текст. Изложбата се прави за широка публика – тя просвещава, популяризира. В нея са „запечатани“ много години труд, забравени имена и картини.
Познати и непознати лица се завъртат по цялото протежение на стените пред очите на зрителя. Какво всъщност разчитаме в този пъстър калейдоскоп? Тапетизацията на експозиционната площ обикновено е обусловена от търсене на изчерпателност, изтъкване на документално-архивна стойност, минимизиране на естетико-смиловия диалог творба–среда и/или творба–зрител. Въпросите за въздействието в пространството, за естествената рецепция на една творба сякаш остават на заден план. Редом с това, отвъд пределите на зрителското внимание остават и усилията на специалистите, реализирали изложбата, професионализмът и важните проблеми, заложени при нейното конципиране. Вместо това акцентът пада върху чисто функционалните неудобства: непрекъснатата необходимост от дистанция, невъзможността всяка картина да бъде видяна от оптимално за неподпомогнатото човешко око разстояние, липсата на подходящо осветление. Посетителят безспорно би оценил и би се насладил пълноценно на художествените качества на творбите, ако не е обезпокояван непрестанно от необходимостта да се навежда, прикляка, подскача и други двигателни активности.
„Следите се губят“ е късче памет. Историческата рамка на изложбата е конструктивно и композиционно регламентирана. Фактологията е обилно поднесена във вид на хронологичен вододел на пространството. Една подобна експозиция е жест към паметта. Тя представя всички имена, свързани с Дружеството на южнобългарските художници – редовни членове, извънредни членове, гости. Нейната цел е да открои посоки, в които да се търсят още следи…..Те могат да бъдат откроени с адекватен визуален код – ясно, компактно и премерено. Защото в това е смисълът на следите.
Дирите на миналото придобиват други измерения в ретроспективната изложба на Райко Алексиев. Тя е повод да се замислим за дълбочината на паметта. Изложбата се отличава с изчерпателност на фактологията и премереност на експонирането. Поднасянето на визуалната информация е ясно, плавно, логично.
Райко Алексиев е сред майсторите на карикатурата и шаржа, той обаче е по-малко познат на публиката и не е показван от 26 години. Кураторският екип предлага хронологичен прочит на една творческа и човешка съдба. Художникът използва хипербола и деформация, но като цяло въздействието на шаржовете и карикатурите е изтънчено. С молив или туш, образите са компактни и излети на един дъх. Много интересен акцент са живописните платна, които носят лекота, основана на пряката връзка с натурата. Създадените от Райко Алексиев образи са изразителни и лаконични. Той улавя характерното и поднася формата така, че да се усмихнеш, да се заинтригуваш, да се приближиш. Експонирането дава тази възможност – въпреки стъклата и неизбежните силуетни отблясъци. Изложбата е структурирана хронологично и тематично. Зрителят се чувства уютно в нея, като на гости в отдавна отминали дни, които не бива да бъдат забравени.
„Следите се губят“ (21 юни–25 август 2019 г.), екип на изложбата: Аделина Филева, Красимир Линков; изследователски проект: Пламен В. Петров, Наташа Ноева, Николета Гологанова, Рамона Димова, Илинка Чергарова.
„Райко Алексиев. Ретроспективно“ (18 юни–14 юли 2019 г.), куратор Красимир Илиев.
