Начало Идеи Следотърсач из миналото
Идеи

Следотърсач из миналото

Димитрина Чернева
14.09.2012
3715

 

 

 

 

 

Събирайки разпиляното наследство на отминалото време, колекционерът Любомир Юруков ни помагат да осветим неосветените сводове на миналото, да проследим непроследените му следи и да чуем недочутите гласове на историята.

Миналото е девствено. То ни влече с първична сила да го познаваме, да го откриваме и преоткриваме. То е дом, където стареят страховете ни за днешния ден, ковчег на залежали надежди, бутилка със затапени духове, извор на непочерпен смисъл, пещера с неосветени сводове, непроследени следи и недочути гласове. То ни прави следотърсачи…*

Тези думи на писателя Владислав Тодоров за смисъла на нашите пътувания във времето могат да бъдат отнесени с пълна сила към колекционера на стари картички и снимки Любомир Юруков. Историк по образование, издател и главен редактор на сп. „Минало“, Юруков е „следотърсач“ по душа. За разлика от прословутия герой на Рей Бредбъри обаче, не „гази“ в миналото, за да променя смисъла на настоящето в нечия полза, а стъпва внимателно и заинтригувано, опитвайки се да реконструира визуалната история на България.

Любомир събира картички от 12 години. Днес колекцията му наброява над 60 хиляди оригинални изображения, половината от които са от времето преди 1944 г. Запалил се да ги колекционира покрай работата си за сп. „Минало“, което издава от 1994 г. „Някъде в края на миналия и началото на новия век започна да ми липсва илюстративен материал за списанието. Непрекъснато трябваше да се ровя по библиотеките, да търся във вестници и списания. Тогава разбрах, че в Клуба на филателистите има хора, които събират и пощенски картички. Тръгнах по антикварите и постепенно започнаха да излизат много интересни неща. Така от 2000 г. досега събрах една доста прилична колекция“.

Картичките му са подредени в десетки албуми. В повечето случаи са разпределени по градове и села, но има и много тематични колекции – например с фабрики, градски кръчми и барове, за които не е известно откъде са, една голяма колекция „Розобер“, която включва беритбата, продажбата и варенето на розовия цвят, както и на съдовете, в които се съхранява розовото масло, колекция от коледни и новогодишни картички, картички и фотографии от Балканската и Първата световна войни, колекция с царското семейство, картички с известни личности, съветски пропагандни картички…

Освен картичките притежава над 500 хиляди фотографии и сканирани изображения, както и големи колекции от винени етикети, дворцови менюта и лотарийни билети. Архивът му е уникален, почти нищо от автентичните фотодокументи на колекционера не може да бъде намерено нито в Националния архивен фонд, нито в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. „Няма интерес от страна на тези институции, но като закъсат за нещо непрекъснато се обаждат. Обаждат се също от издателства, вестници и списания“, признава Любомир. Архивните материали от неговите фотодокументални колекции са използвани за подготовката на книгите „Непознатият българин 1878-1944“ (фоторазказ за живота на българина от раждането до смъртта му), „Непознатата България. Хора и събития 1878-1944 г.“ и „Непознатата София“ – издание, посветено на историята на столицата в периода 1878-1944 г., показващо как се е развивал градът, как са изглеждали улиците, сградите и хората, къде са работили тогавашните софиянци, как са пазарували и търгували, как са прекарвали свободното си време.

Любомир Юруков притежава и колекция от снимки на победителките на първите конкурси за красота „Мис България“ и „Мис София“. Показва ни първата „Мис България“ Люба Йоцова, избрана в далечната 1929 г. Изпратена в Париж, за да представи страната ни там, Йоцова става една от подгласничките на тогавашната „Мис Европа“ унгарката Ержибет Шамон. В един от своите текстове белетристът Драган Тенев си спомня с тъга за своя разходка из малките улички около Военна академия в началото на 70-те години, по време на която попаднал на разкривена портичка, върху която забелязал некролог с лика на възрастна жена, на който пишело: „Почина Люба Йоцова, най-красивата българка“.

С особена радост Любомир си спомня за странния начин, по който успял да се сдобие с една ценна снимка на архиепископ Серафим Соболев. „Всичките ми приятели викат: „Има Господ“, като им разказвам тази история. Това действително е много интересна история. Имам един приятел антиквар, който всяка събота рано сутринта ходи на битпазара. Една събота отивам, за да проверя какви са последните му трофеи от битака и виждам един голям портрет на отец Серафим от 1942 г. Това е владиката, който е погребан в криптата на Руската църква, и когото сега руснаците искат да канонизират. Приятелят ми естествено не знае кой е този на снимката. Казвам: „Това е отец Серафим“. А то отдолу има и автограф – не просто портрет, а и с негов подпис. Моите приятели обаче казват: „Не, не е той“. Въпреки това един от тях го купил преди мен, с надеждата да го продаде в интернет. Не успял обаче да го продаде, идва след два месеца и ми го предлага. Взех го и като отидох вкъщи се сетих, че имам още два автографа на отец Серафим, само че върху по-малки снимки – съответно от 1927 и 1928 г. Казах си, че няма смисъл да задържам при себе си тези фотографии, реших, че е редно те да отидат в Руската църква. Няколко дни по-късно ме заведоха при настоятеля на храма, игумен Филип, а той ме гледа леко резервирано – кой знае какви глупости му носят всеки ден. Казали му, че става дума за някаква снимка. Отварям аз и показвам снимката, а той ахва: „Ама това е много ценно, вие правите голям жест“. Обясних му, че това не е жест, а нещо съвсем нормално. На времето баба ми ходеше редовно в Руската църква, тя познаваше отец Серафим. Майка ми също обичаше да ходи там, водих я в храма преди да почине. Подарих снимките, а игуменът ми казва: „Знаете ли, че всичко това е много чудно, та това е Божие провидение, вие носите снимките точно навреме – в неделя ще бъде отслужена панихида в памет на отец Серафим, тъй като има годишнина от смъртта му“. По време на службата изкараха снимките върху едни сребърни подноси и като започнаха да ми благодарят и да искат да ми целуват ръцете едни възрастни рускини… Та това са едни от нещата, които подарих тази година“.

Освен фотодокументи колекцията на Любомир Юруков включва множество архивни документи, които страстният следотърсач из миналото открива разпилени по антикварни магазини и битпазари. Другият подарък, направен от него през 2012 г., е едно писмо на Александър Протогеров, също дошло от битпазара. Писмото е от 1926 г., две години преди смъртта на генерала, член на ВМРО и участник в Балканската и Първата световна войни, и е адресирано до българския представител в Лондон. В писмото си Протогеров изразява възхищението си от ирландския народ и като член на ВМРО търси връзка с ирландските борци за независимост. Писмото е интересно и с това, че е подпечатано с пет червени восъка и с печата на ген. Протогеров. „Те като разбраха за това масоните – разказва колекционерът, припомняйки, че Александър Протогеров е бил и велик масон – викат: „Ние ще ти дадем много пари“. Казах им, че ако искам много пари, ще го предложа направо на македонците, които за такива неща дават луди пари. Така писмото отиде в Националния военноисторически музей“.

Показва ни и интересен документ от октомври 1881 г. – контракт между учителя Алекси Игнатов и училищното настоятелство в село Негуновци, окръг Тревненски. Контрактът задължава учителя „да слугува на гореказаното село за настоящата учебна 1881 – 1882 г. на заплата от хилядо и петстотин грошове и сто оки жито“. Учителят е длъжен също „да отваря и затваря всякога, когато и градските училища“. От своя страна  „настоятелството се задлъжава да издава на учителя платата ежемесечно, да дава на учителя огрева и видело и кон, когато си найде у дома без плата, както и храна с квартира“.

Безспорно като историческа стойност най-ценната находка на Любомир Юруков е архивът на д-р Васил Радославов, включващ огромна част от документите за влизането на България в Първата световна война. Запазени са изпратените от страна на Германия – играеща тогава ролята на посредник между България и Османската империя – телеграми до българското правителство, които разкриват как протича преговорния процес преди началото на войната. „Вижда се, че ние отказваме да влезем във войната, докато все пак не получим нещо. Изобщо пазарлъците са доста големи. И макар да не харесваме много Радославов, трябва да признаем, че тогава той поставя пред турците едни доста неизпълними условия“, разказва Юруков. Архивът на Васил Радославов включва огромно количество телеграми – от началото на войната, по време на самата война и почти до края, когато оглавяваното от него правителство пада от власт. Съдържа също немалко писма и телеграми до д-р Радославов от партийни членове и привърженици на Либералната партия. Например: „Биха ни много и ние бихме, но спечелихме изборите“. Всъщност може да се каже, че това е архивът на Либералната партия. Виждаме и „протест“ на либералите, които като опозиция в Осмото народно събрание излизат с предложение да бъдат намалени дневните на народните представители от 20 лв. на 15 лв., а заплатите на министрите от 18 хил. лв. на 12 хил. лв.

Радославов взима архива със себе си, когато напуска България през 1918 г. По-късно бившият министър-председател, който е един от най-мразените български политици, е обвинен като един от главните виновници за въвличането на България в Първата световна война и последвалата национална катастрофа, както и за това, че е присвоил 1 750 000 лева от фонда за правителствени разходи. През 1923 г. е осъден задочно от държавен съд на доживотен затвор. Умира в Берлин през октомври 1929 г.

Пътят на архива му е дълъг. Подобно на много други исторически документи също минава през битпазара. Любомир Юруков го събира на части. Признава, че архивът е съхранен почти изцяло, макар да личи, че е прелистван и от него липсват отделни фрагменти – предимно пликовете и марките. Колекционерът има намерение да издаде нещо като дневник на Васил Радославов. В момента сканира и обработва отделните документи. Взел е решение постепенно да дари целия архив на Националния архивен фонд.

За незавидното състояние на документалното ни наследство, характерното безгрижие спрямо културните паметници от миналото и порочната практика да бъдат унищожавани документални извори е говорено неведнъж. Известно е, че хиляди ценни документи, които днес биха могли да служат като незаменим исторически извор, са изгубени безвъзвратно. Събирайки разпиляното наследство на отминалото време, колекционери като Любомир Юруков ни помагат да осветим неосветените сводове на миналото, да проследим непроследените му следи и да чуем недочутите гласове и свидетелства на историята.

*Владислав Тодоров, Време не за експерти, а за пенкилери, в. „Култура“, бр.2, 2010 г.

Димитрина Чернева
14.09.2012

Свързани статии

Още от автора