0
1789

След последната война

Футуристичната дистопия „След последната война“ излезе в „Нулева зона“, поредицата за фантастика на издателство „Ерго“. Това е вторият роман на нашумелия унгарски писател. Книгата е издадена с две различни корици.

„След последната война“ е антиутопия с елементи на екшън, фантастика, хорър и митологични препратки. След като загубва семейството и приятелите си, безименният разказвач, момче на 13-14 години, тръгва на път заедно с ранения след десантна акция чернокож войник, за да търсят Тео, изчезналия по-малък брат на момчето. Двамата минават през множество перипетии и опасности, трябва да прекосят страховитата Червена зона, населена с мутанти, често са на ръба на оцеляването. В крайна сметка успяват да намерят Тео, само за да открият, че той не е усмихнатото русокосо момченце от снимките, а изтерзано от ужасите на войната, неспособно да приеме новата реалност човешко същество.

Книгата излиза с финансовата подкрепа на Литературен фонд „Петьофи“ – Petőfi Literary Fund, Програма Publishing Hungary, Унгарския културен институт при Посолството на Унгария в София и Банка ДСК.

Бенедек Тот (1977, Капошвар) завършва американска литература, работи като редактор, превел е над 50 романа от американски и английски автори, между които Стивън Кинг, Кормак Маккарти, Олдъс Хъксли, много разкази, комикси, сценарии и др. През 2014 г. излиза романът му „Сляпа надпревара“, за който е отличен с наградата Марго за най-добра първа белетристична творба. През 2017 г. публикува антиутопията „След последната война“.

„След последната война“, Бенедек Тот, издателство „Ерго“, 2020 г., превод от унгарски Мартин Христов

Черният войник

В него вече нямаше нищо човешко. Лицето му се беше изтъркало напълно от многото пипане, единият му крак се беше счупил, трябваше да го забодеш до кръста в пръстта, за да стои изправен, но това не пречеше на малкото ми братче, играеше си с него денем и нощем. Глупачето сериозно вярваше, че войникът ще го защити. Воюваше с въображаеми врагове в бункера, подлудяваше ни с постоянните си престрелки, мразех, когато от устата му пръскаше слюнка. Преди да изчезне, Тео ми повери своя войник, сякаш предусещаше бедата и смяташе, че на мен няма да могат да ми го вземат. Трябваше да се закълна, че ще го пазя като зеницата на окото си, но после войната нахлу в града, настъпи ужасна бъркотия, хората избягаха, умряха или изчезнаха безследно, а Кибрита, най-добрият ми приятел, спечели на зарове фигурката от мен и не искаше и да чуе за сделка. Макар никога да не си призна, според мен и той вярваше, че жалкият пластмасов войник е магически талисман.

Баща ми до последно не се предаваше, истински вярваше, че ще оцелеем след обсадата. През последните дни вече не трябваше да пускаме телевизора, гледахме войната направо иззад пердето – вярно, почти нямаше предавания, все по-рядко и ток, – после при една бомбардировка прозорците се изпотрошиха, кухнята ни пропадна и баща ни също разбра, че вече не сме в безопасност. Още същия ден се преместихме в скривалището. Тео изчезна пак оттам на следващата пролет, по-точно от игрището, където понякога скришом ходехме, ако следобед боевете престанеха. До някое време броях дните, прекарани под земята, всяка вечер преди лягане драсвах по една чертичка върху мухлясалата стена, на нея така или иначе ѝ беше все тая, а всяка пета отвесно, за да може по-лесно да ги смятам, но изкарахме толкова дълго там долу в тъмното, че скоро му изгубих края. Понякога си мислех колко хубаво щеше да е, ако проклетата война не ни беше прецакала и можехме да живеем като нормалните деца, после се сещах, че е съвсем безполезно да си блъскам главата над това.

Разбира се, животът ни под земята все пак не беше лош – малко по-добре, отколкото ако бяхме умрели, – трябваше само да се свикне с теснотията, миризмите и мухъла, с това, че бяхме винаги гладни и че не можехме да имаме тайни. Компанията също я биваше, срещнах няколко от старите си приятели, запознах се с нови, с други се скарах. Всичко вървеше съвсем както в мирните времена. След седмица-две сраженията затихнаха, една пенсионирана учителка ни преподаваше уроци по английски, намерихме и непокътната бала с храна, бинтове и лекарства от въздушните помощи. Така изкарахме зимата, която беше необичайно топла, а аз повярвах на нашите, че всичко върви възможно най-добре. После дойде пролетта и Тео изчезна. Така и не разбрахме кой го отвлече. Не беше сигурно и дали са го отвлекли, спокойно можеше да се е запилял от само себе си. Беше правил такива неща, по едно време все заплашваше, че ще си тръгне от нас, веднъж дори избяга от детската градина, но за късмет го хванаха, преди да е стигнал до оживеното шосе. Нашите бяха сигурни, че Тео са го откраднали, тогава много банди устройваха хайки за скитащи деца – за някои искаха откуп, други отвличаха само за да попълнят състава си, – но аз не исках да им вярвам. Братчето ми не можеше да го отвлечеш просто ей така, ако самият той не го иска. Корава чутура, заинати ли се, нямаше мърдане.

След като изчезна, често го сънувах. Бяха особени сънища, виждах празни детски площадки, със залюлени от само себе си люлки, но най-чудното все пак беше, че с Тео се съгласявахме във всичко. Точно обратното на реалността. Знам, че сигурно звучи глупаво, но най-много ми липсваха разправиите ни, насън обаче никога не влизах в спор с него. Мисля, че затова и после, в будно състояние, толкова се дърляхме. Все пак можех да си се препирам на воля и с останалите – с Кибрита например редовно се счепквахме, – при все че не ми беше по душа толкова, колкото с Тео.

През годината, когато се преселихме в бункера, ми се случиха толкова гадости, че дълго не ме интересуваше какво ми готви бъдещето. Всъщност не ме интересуваше нищо. Ако момчетата ме викнеха да ритаме топка, отивах с тях, за да не трябва да кисна във вонящото подземие, най-често обаче само гледах отстрани как се гонят на терена. Нямах желание дори да изкрещя „давай, наште“. По цял ден само зяпах безцелно и умувах какво е трябвало да направя така, че нещата да се развият другояче. Майка ми и баща ми вече не можех да спася, в това бях напълно убеден, но с Тео положението беше различно. Не ме напускаше мисълта, че ако онзи ден на детската площадка не му бях позволил да се изкатери още веднъж на идиотския пиратски кораб и ако навреме си бяхме тръгнали обратно, всичко щеше да се развие другояче.

После измина още една година, а ние все още бяхме в надупчения от бомби град, само от всичко вече имаше по-малко. Храна, лекарства, дрехи, хора. Наесен, щом взе да захладнява и на игрището най-после не се вдигаше ужасен прахоляк, често се изнизвахме от скривалището. В деня, когато срещнах янкито, не мислех, че играем последния си мач заедно на насипания със сгурия терен зад бившия месокомбинат. Момчетата обичаха да ходят там, защото възрастните не ни досаждаха, а и бетонната ограда беше достатъчно висока, така че лесно да се скрием, ако пристигнеше патрул, от камион или танк пък нямаше пряка видимост до игрището. Вярно, тогава там танкове вече почти не минаваха, предполагам, защото не беше останало още по какво толкова да се стреля. Освен нас наоколо не живееше жива душа и след известно време, изглежда, и войната сякаш беше забравила за нас.

Игрището беше равно горе-долу колкото някоя настлана с павета улица. Непрекъснато се препъвахме в бабуни и в различни други издатини. Отначало подозирахме, че навремето тук са карали строителните отпадъци от околността и теренът е така неравен заради тухлите и натрошените керемиди, но веднъж Кибрита, на когото викахме така заради рижавата му коса, се изтърси адски лошо, ожули си коляното до кръв и се нервира, разкрещя се като първия човек, че вече му било писнало и ще изрови тия боклуци от земята. Много се беше нахъсал. Напразно го убеждавахме, че това е глупаво, защото тогава в земята ще остане дупка, което е също толкова опасно – стъпиш ли в нея, си изкълчваш глезена, и край, – Кибрита не се отказа и не миряса чак докато не изкопа дупката. Намери обаче нещо съвсем различно от онова, което очаквахме, оказа се не тухла или парче керемида, ами челюст. Истинска човешка челюст, със стърчащи тук-там зъби и всичко останало. После, колкото пъти някой се спънеше, изравяхме я пищял, я бедрена кост, ръка или череп, каквото дойде, от което Яни Дока, най-умният от цялата банда, който винаги по всичко имаше шестици, когато още ходехме на училище и на когото заради това подигравателно викаха Бележкаря, заключи, че под игрището сигурно има масов гроб, който трябва да е бил изкопан много отдавна, поне съдейки по състоянието на костите.

През онзи ден доста лесно успяхме да постигнем баланс между двата отбора, което рядко се случваше, защото почти винаги печелеше този, в който играеше Шани Рац. Цяла нощ духаше вятър, не спря и през деня, разнасяше напосоки шлаката, а ние търкахме очи и само кихахме, но пък силите бяха изравнени. В края на първото полувреме ни водеха с един гол, и то само защото им пуснахме. Топката бях повел аз, беше съвсем разпарцаливена, майката на Шани напразно я кърпеше, и исках да подам на Кибрита, но преди това спрях още веднъж, погледнах към него, чак после шутирах нависоко, и тогава Бележкаря излезе от вратата и се хвърли, за да я улови, обаче точно тогава нов тласък на вятъра отмести леко кълбото, което се озова точно пред Кибрита, той лесно го овладя, изфинтира със заден дрибъл вратаря и с левия крак шутира в горния ляв ъгъл на вратата, но така, че Бележкаря остана зяпнал, напразно обясняваше истерично, че вятърът отместил топката и че без очила не видял нищо, защото нямаше да може да я спаси дори да носеше пършивите си цайси. Изревахме и се запрегръщахме един друг, а най-много Кибрита, задето беше вкарал изравнителния гол, аз пък по навик крадешком поглеждах към тъч линията, откъдето Тео обикновено гледаше мачовете, все се надявах, че някой път ще го видя да седи там, плюейки шлюпки от семките, все едно не е станало нищо. Тео обожаваше да играе футбол, но не понасяше да го ритат и блъскат и винаги сам напускаше терена. Просто сядаше оттатък тъч линията, вирнал инатливо глава, но не издържаше дълго, а ние естествено му разрешавахме да се върне в играта.

Когато врявата бавно заглъхна, се насочихме обратно към централния кръг, който бяхме издълбали с пети в шлаката, но докато нагласявахме топката върху черепа, обозначаващ центъра, забелязахме, че останалите стоят като онемели, което не би било изненадващо след такъв гол, по-странното беше, че зяпат нагоре, оцъклили поглед, сякаш небето се беше отворило. Никога няма да забравя лицата им, всичките мръсни от прахоляка от шлаката и потта, а косата им – полепнала на челото.

Погледнах нагоре. В далечината забелязах четири-пет точки, големи колкото мушици. Изскочиха иззад един черен буреносен облак. Вятърът бръснеше все по-силно, не можехме да чуем звука на бомбардировачите. Преди идваха винаги нощем, будехме се под земята от бученето на двигателите, а взривовете усещахме с телата си, сякаш експлодираха в гърдите ни. Бяха идвали и предишната вечер, но без да хвърлят бомби. През главата ми мина, че само сънувам и не приближават никакви самолети, ами ме измъчват комарите, което, разбира се, беше идиотщина, защото тогава вече нямаше и следа от летящи насекоми. Събудих се и не можах да заспя повторно, напразно шумът от самолетите утихна, а в това време Кибрита сумтеше равномерно на съседното легло. Завиждах му, че беше плюл на войната, не го беше грижа, че градът е в пламъци, че хората мрат като мухи, просто си лягаше и не се будеше до сутринта. Казваше, че не го засяга, ако го очистят в съня му, поне дотогава няма да се страхува от смъртта.

Мен самолетите винаги са ме интересували, но дълго умът ми не проумяваше как, по дяволите, се задържат горе във въздуха. Преди войната с Тео често стояхме по цели сутрини на терасата и дебнехме небето, знаехме наизуст всички полети, модела на самолетите, скоростта, моментната височина и планираното им разписание. Сега приближаваха от югозапад, от такава дистанция изглеждаха бавноподвижни, но знаех, че това е подвеждащо, ще бъдат тук съвсем скоро, не както влаковете, и тогава някой, може би Дюрка Сабадош, на когото всички викаха Мъника заради батко му, закрещя с цяло гърло, надвиквайки вятъра, и сочеше към смрачаващото се небе. Аз не спирах да зяпам самолетите, бях напълно захласнат от гледката. Дойдох на себе си едва когато пред мен застана Кибрита и изкрещя в лицето ми, Искаш да пукнеш ли, да те еба? Хайде, идвай!, хвана ме за раменете и ме задърпа със себе си, и само бягахме, бягахме, бягахме, прахта от шлаката се стелеше наоколо, нямах представа къде сме, надявах се само Мъника, който тичаше най-отпред, да знае накъде отиваме между безбройните кратери от бомби, срутени сгради и взривени танкове. От избухването на войната насам градът се беше превърнал в адски голям лабиринт. Препъвахме се между купчини от тухли, свиренето на вятъра заглушаваше тежкото ми дишане и за момент се извърнах назад, не ме интересуваше, дори да станех стълб от сол. Мушиците бяха наедрели до тлъсти мухи и знаех, че няма да се доберем до бункера, преди да ни засипят с бомбите си. Следвах сляпо Мъника, по-добър избор нямах. Трябва да призная, че много го биваше в ориентирането. Дори животът му да не беше изложен на опасност, пак препускаше като луд. Затова и винаги играеше център-нападател. На следващия ъгъл внезапно се закова, за късмет останалите, които го следваха плътно по петите, можаха да спрат навреме и не го блъснаха под вехтата бричка, която избуча по единственото проходимо трасе в района. Беше очукан камион за транспортиране на жива сила. Кибрита веднага му каза модела. Обожаваше автомобилите, всъщност обожаваше всичко, което се движеше на четири колела и понеже баща му работеше като автомонтьор, докато не го застреляха, знаеше за тях всичко.

Мъника тъкмо се беше наканил да пресече улицата, когато камионът внезапно заби спирачки на около трийсет-четирийсет метра от нас, от каросерията изскочиха трима войници с автомати и отвиха брезентовото покривало. Платформата беше пълна с мършави като скелети военнопленници. Седяха в изпокъсани дрехи, мръсни и безмълвни. Не видях между тях деца, нито жени, но може просто да се бяха сврели между останалите. Командирът изкряска, при което и войниците се разкрещяха, размахаха автоматите, мисля, че искаха пленниците да слязат от камиона, но когато забелязаха колко бързо приближават бомбардировачите и колко бавно се нижат пленниците, по-скоро ги изблъскаха обратно на платформата и овързаха брезента колкото се може по-стегнато. Войниците бяха пияни, не личеше никак да ги е страх. Никога не разбрах откъде имат толкова пиячка. Хората гладуваха, измираха от студ, а тия свине все още бяха способни да се напиват. Когато затвориха платформата, пленниците заподозряха нещо и се разкрещяха. Някой се опита да се промуши през една пролука, единият от войниците го забеляза и стреля в него. В товарния отсек избухна паника. Хората започнаха да се люшкат, брезентът се издуваше ту тук, ту там, сякаш някакъв паразит се беше разшавал под кожата на грамаден звяр. А войниците се покриха между развалините.

Трябваше да хванем друг път, заобикаляйки още повече. Мъника не спираше да псува, пращаше на майната им и бурята, и войниците. Аз по-скоро мълчах, не исках устата ми да се напълни с прах, мразех между зъбите ми да скърцат песъчинки. Следващата пресечка също беше непроходима. При последната бомбардировка пак се бяха срутили няколко сгради, но понеже рядко минавахме оттам, за това не знаеше никой. Мъника много се ядоса, каза, че ще пролази през развалините дори да му струва живота, и всички да си ебат майката. Не можах да реша дали това се отнася и до нас или засяга само войниците и бомбардировачите. За малко да тръгне, но за късмет Шани в последния момент го улови за гащетата и го дръпна обратно зад купчината отломки, на което много се зарадвах, защото спотаилите се между развалините войници със сигурност щяха да забележат глупака и тогава щяха да очистят не само него, ами и нас.

Дотогава самолетите бяха наедрели колкото охранени врабци. Налагаше се да си намерим свястно убежище, някое дълбоко мазе, където с малко късмет човек може да оцелее в подобна бомбардировка. Зарекох се, ако сега ни се размине, да си поискам обратно от Кибрита войника на брат ми, защото беше загубил баса ни и беше нечестно от негова страна още да не ми го е върнал. Разбира се, напразно се вбесявах заради глупавия войник. Бяха минали почти две години, откакто за последно видях Тео, но колкото и пъти смъртта да пресечеше пътя ми, се сещах, че бях обещал да бдя над войника му и отвътре ме глождеше, че трябва да си го взема обратно. Току-виж по силата на някое чудо все някога се появи. Имам предвид, Тео. А дори и това да не станеше, беше редно най-малкото да го последвам с жалкия войник в ръка. Въпреки това бяхме останали приятели с Кибрита. Имаше късмет, че не биех шута на приятелите си дори да бяха извършили истинска подлост.

Щом се свряхме зад рухналата сграда, дишането ми се успокои и постепенно дойдох на себе си. А в ситуацията нямаше нищо успокоително – в едната посока ни очакваше врагът, от другата приближаваха американските бомбардировачи, – но вече бях свикнал постоянно да сме между два огъня. Баща ми веднъж каза, че всички атомни гъби са еднакви, независимо кой е хвърлил бомбата. Отне ми време, докато разбера какво иска да каже, но след няколко месеца военни действия осъзнах, че има право. Със затаен дъх чакахме кога бомбите ще засвистят, и тогава Мъника изведнъж взе да ни сочи някаква тъмна дупка, от което аз се сетих за входа на „Пъклото“. „Пъклото“ беше една кръчма, любимото място на дядо. Като огледах по-внимателно дупката, заключих, че сигурно е някакво мазе, после пропълзяхме вътре и половин минута по-късно вече примигвахме в полумрака под земята като слепи кучета. Живи същества в града от известно време виждах само много рядко. Срещахме най-вече мутанти. Хората изяждаха общо взето всичко, което не се движеше прекалено бързо или не се криеше достатъчно умело. Аз също бях изял сума ти неща, които преди войната нямаше да ми хрумне дори да опитам. Например печен плъх. Има удивително добър вкус. Във всеки случай го бива повече от мишките. Бях забелязал, че колкото съм по-гладен, толкова повече мисля за животните. Мутанти обаче не биваше да ядем. Възрастните бяха забранили. Според Бележкаря те се бяха пръкнали заради радиацията, затова не ставали за ядене, но рано или късно щяло да дойде време, когато никого няма да го интересува от какво ще умре. И тогава е свършено и с мутантите.

Стори ми се цяла вечност, докато самолетите прелетяваха над нас. На крилата им се мъдреше американският опознавателен знак, което изглеждаше голяма глупост, руснаците бездруго със сигурност знаеха по кого да стрелят. Като видях, че не са В-52, малко ми олекна, това значеше, че няма да разпръснат толкова много бомби и нападението ще продължи по-кратко време, но естествено имах чувството, че бученето никога няма да свърши. Такова нещо като кратка бомбардировка няма. Баба ми живееше до гарата, докато снаряд не уцели къщата им. Често пъти с брат ми спяхме при нея, когато нашите имаха важна работа. Една нощ от гарата потеглиха товарни композиции с вайкащи се хора, тракането им ми се стори цяла вечност. Тогава баба забеляза, че съм буден, каза ми да не се безпокоя, всички влакове един ден пристигат на крайната гара. Макар че може и да съм сънувал всичко това.

Бяхме се сврели доста натясно в онази дупка, но успях да заема добра позиция, можех да наблюдавам навън през една тясна пролука и виждах самолетите. Цепеха небето, изпълнени с достойнство, същински белоглави орли. Това е птицата от американския герб. Беше толкова красиво, че забравих да се страхувам, а знаех на какво са способни. Стояхме сгушени един до друг в полумрака. Да си призная, бяхме доста омърлушени, понеже обикновено изкарвахме нападенията в бункера. Вярно, аз вече знаех какво е да издаяниш бомбардировка под открито небе. Когато с баща ми търсехме Тео, често пъти оставахме заклещени вън между развалините, а тогава машините идваха всеки ден. Понякога по няколко пъти.

Самолетите направиха почетен кръг, после единият изстреля ракета, която, съдейки по разстоянието и силата на звука, уцели точно камиона с брезентовото покривало. Запуших бързо уши и наведох глава, ако нападението все пак продължеше, но не се случи нищо. Погледнах нагоре, една още по-мощна машина избуча над нас. От дупката през тясната пролука отпърво не можах да я разгледам добре заради вдигналата се пушилка, за миг се изплаших, че ще хвърлят атомна бомба, после самолетът стигна над землището и от него започнаха да се сипят дребни черни точици…