1
538

След „случилото се във вторник”

KYanakiev

Във вторник вечерта, на четиридесетия ден от своето начало, протестът в София най-сетне прие един по-подобаващ му, радикален облик и това още на другия ден предизвика невероятно лицемерните крясъци, ахкания и охкания на онези, срещу които той е насочен. Сякаш бе извършен атентат или крупно религиозно кощунство. И понеже управляващите очевидно нямат никаква фантазия, две неща (от глупави по-глупави) започнаха да се повтарят непрекъснато оттогава насам.

Първото е, че във вторник вечерта хората около парламента изобщо не били онези същите – умните, красивите и мирните, на които повече от месец по най-нагъл начин се радваха, сякаш те не протестираха, а провеждаха някакъв фестивал „Софийско лято, 2013”. Не били същите, а някакви неизвестно откъде взели се и с един замах изтласкали красивите, „вандали”. Втората, представяща се за по-реалистична версия, е, че точно тази вечер протестиращите, макар и същите, не догледали и допуснали между себе си „провокатори”, които и собствено, вместо да изобразяват картини на Дьолакроа, да танцуват с маски на Сидеров, Станишев и Борисов, хвърляли камъни. Разбира се, второто внушение, освен да обясни „необяснимото” преобразяване на протеста, преследва и една по-далечна цел: да всее оттук нататък, ако е възможно, раздор и постоянна взаимна подозрителност между протестиращите, които да започнат да се оглеждат за „по-радикални” елементи, като ги предават на полицаите (които са толкова, толкова коректни спрямо гражданите, толкова въздържани, а при това и толкова уморени, че заслужават най-големите ръкопляскания за тези четиридесет дни).

Естествено че и двете версии са пълна лъжа. Нито хората във вторник бяха някакви „други”, нито твърдостта на протеста този ден бе дело на „малки групи” провокатори. Но по-същественото е друго.

Лъжа е самото катастрофично представяне на „случилото се във вторник”. За зло или добро българите вече повече от двадесет години живеят в един глобализиран свят, следят ставащите по всички кътчета на земята събития и вече са успели да видят по телевизиите и в мрежата много и най-различни граждански протести. Успели са следователно да се уверят, че те могат да бъдат далеч по-„радикални” от „случилото се във вторник”, и въпреки това те не предизвикват такъв потрес, какъвто се опитват да ни внушат нашите управляващи. Защото нека се попитаме съвсем трезво: какво собствено извършиха онази нощ „провокаторите”? Държаха обсаден с невъоръжените си (подчертавам това) тела парламента (с тридесетина представители на властта вътре) в продължение на седем-осем часа и със същите тези свои невъоръжени тела удържаха, именно удържаха, а не настъпваха, не атакуваха – ротите от въоръжени с щитове, шлемове и палки полицейски сили, които – и това видяха всички от телевизионните си екрани – ги блъскаха, събаряха на земята, стъпваха по телата и лицата им, нараняваха ги, за да ги прогонят от площада пред най-големия ни християнски храм. Направо ще кажа, че при подобно нагло държане на управляващите във Франция, Гърция, Испания гражданите (там никой няма да дръзне да ги нарече иначе) отдавна щяха да са се запасили с бутилки, пълни със запалителна смес, които щяха да хвърлят по обектите на недоволството си. При вида на бити и събаряни по земята жени, френските и гръцките им мъже (нека бъда извинен за „сексизма”) положително щяха да извадят също павета от улиците, но с тях щяха да се бият с полицаите. Нашенските извадиха известно количество плочи, за да преградят с тях пресечните улици и отново да застанат върху купчините им с телата си. Нека не отивам толкова далеч (защото въобще не одобрявам това), но се сещам, че при протести в столицата на южната ни съседка редовно има разбити витрини на магазини и офиси (впрочем такива имаше и у нас на „справедливите” февруарски протести, но тогава никой не се потресе кой знае колко), преобърнати, че дори и подпалени леки коли. Във всеки случай не съм забелязал на следващия подобни протести ден Гърция да спуска национален траур и да вопие, сякаш са я нападнали скитските варвари.

С други думи – гражданският протест в една държава, в която върховната власт принадлежи на народа – може да придобива (и често придобива, когато се налага) радикални и даже твърде радикални форми. Това не е нито кой знае колко неочаквано, нито кой знае колко извънредно. За безобразията си властите в една демократична държава обикновено плащат. При нас, следователно, гражданите не са сторили даже нищо особено „ексцесивно” и аз нямам никакво намерение да ги упрекна нито днес (след „вторника”), нито дори ако утре или вдругиден бъдат още по-радикални. Няколкото часа по-малко сън на „обсадените” депутати, чакането им до един-два часа след полунощ, за да успеят да хапнат нещо от служебния бюфет не ме потрисат никак. При разбитите поначало тротоарни и улични настилки в столицата не мога да се натъжа особено и за няколкото купчини извадени тротоарни плочи (които най-накрая извършилите финалния щурм полицейски сили натрошиха).

А сега, нека кажа, кой според мен бе същинският провокатор миналата седмица. Онзи, убеден съм аз, който след повече от месец многохилядни протести в столицата и по-големите български градове заяви най-хладнокръвно, че ще продължи да си управлява както досега, а хората могат да протестират още колкото месеца поискат, стига да го правели мирно, както досега (мисля, че сравнително точно предавам думите на Орешарски). Това изказване, както и да се опитваме да го „оневиним”, казва следното: ако протестирате мирно, както досега, аз изобщо не смятам да ви чуя и да ви обърна внимание. Откъдето пък следва (искал или не искал го е Орешарски) изводът: оставката на този премиер и дори привличането на височайшето му внимание може да последва само ако протестите престанат да бъдат „мирни”. В противен случай той „им дава благословението си”. Ако това не е провокация в най-собствения смисъл на тази дума, аз не знам какво е. Какво пък по-нататък е продължаващото (и все по-усилващо се) повече от тридесет дни издевателско подиграване – от страна на користни журналисти, социалистически „политолози и социолози” и парламентаристи от БСП и ДПС – с „разходките” на столичани след 19 ч. вечер. То не бяха квалификации като „карнавал”, „групов нарцисизъм”, „публична еротика”, не бяха „аналитични” наблюдения как тези хора „въобще не знаят какво точно искат” (миналият път писах за това), колко политически „глупави” са исканията им за предсрочни избори и прочее, и прочее. Е, най-накрая самите протестиращи повярваха, че са „разхождащи се” карнавални субекти, но доколкото те не искат да бъдат такива, защото са гневни, защото искат съвсем определено едно нещо – оставка, те се видяха принудени да се решат да покажат какво представляват всъщност. Колко нахално е, че първи и най-силно се изненадаха от това преобразяване самите „издеватели”. Чакайте, сиреч, нали бяхте еротични, нарцистични и красиви, защо така?

Какво друго, ако не провокация бе, по-нататък, задължаването (убеден съм, че е именно задължаване „отгоре”) на централните медии всекидневно „да отразяват”в равни по времетраене репортажи евтино (да не кажа идиотски) конструираните „анти-протести” на по петдесетина души, докарвани от градовете около София, които трябваше да създадат впечатление, че в страната въобще няма същинска политическа криза, а само жалка реактивност на „непредставени в това Народно събрание партизани”, които спорят (малко по-публично) с „представените” и следователно на първите няма как да се обърне внимание. Искате да ви се демонстрира дълбочината и размаха на нетърпимостта и омерзението? Ще го демонстрираме – бе естественият отговор на протестиращите и на тази провокация. Подобна ней бе и явната провокация с непроизнесеното от самата управляваща олигархия, но изговорено от „коментаторите” й нейно убеждение, според което протестите трябва да бъдат изтощени с глухо мълчание, поне докато депутатите излязат в отпуск и така за цял месец протестиращите бъдат оставени „без наличен противник”. Цинизмът на този „проект” за самосъхранение бе същинска провокация, реакцията на която можеше да се очаква толкова повече, колкото повече наближаваше датата на „отпуската”.

Най-накрай: това правителство и това парламентарно мнозинство очевидно продължават да не си дават сметка, че този протест е достатъчно „зрящ” – че след Делян Пеевски той забелязва добре всяко безумно назначение и това неминуемо го „радикализира”. Защото да, този протест знае за всички любовници и конкубини на властта във властта, за всички роднини на властта във властта, за „висаджии”, за всички задкулисни босове на „експертите” във властта. Знае и за ролята на Путинова Русия в изработването на „програмните намерения” на „кабинета Орешарски”, и за нейната евентуална роля в лимитирането на мандата му (на протеста може да се прочете ироничният плакат: „Орешарски подаде оставка, но руският посланик не му я прие”). Този протест знае много, знае практически всичко. Ето защо неговата „радикализация” въобще не бива да бъде изненада. И макар след „случилото се във вторник” стреснатите управляващи, продължавайки да упорстват в ината си („оставката на кабинета не е актуална тема”), все пак да заговориха от необходимостта от „диалог”, те трябва да знаят, че радикализацията все още предстои. И те трябва да запазят пълен резервоара на „потресените” си емоции най-късно за септември, когато ще им се наложи да овайкват не само няколко преградени с кофи за боклук пресечки и не само няколко десетки квадратни метра извадени тротоарни плочки. Случващото се, когато се наложи, навсякъде по света, положително ще им се случи най-сетне и у нас.

Съветвам ги да чуят навреме подземния тътен, който чувам съвсем ясно.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияДемокрация
и добро управление
Следваща статияВиктор Франкъл: психотерапия
и религия