0
2066

Слово в Неделя на Самарянката

Там беше Иакововият извор. Уморен прочее от път, Иисус седеше си тъй при извора. Часът беше около шестия. (Иоан. 4:6)

Всеки човек има в дълбочината си своя Иаковов кладенец. Не всякога дори той го осъзнава, но го има в себе си. Жадува по „дълбоката вода“, по дълбочината, по истината, която е отвъд плоските земни истини, че „е така“ или пък „така“, по сериозността отвъд земните, сериозни и уви, винаги в последна сметка суетни неща.

Жаждата по дълбокото, по истински истинското, по истински утоляващото – нея я има, често дълбоко скрита, често не напълно съзнавана у всеки човек. И именно пред този персонален „Иаковов кладенец“ в сърцата ни седи Христос, спрял по пътищата си през нашия свят. Самите ние, които сме днес в храма, сме Го срещнали в някакъв момент от жизнения си път. Срещнали сме Го също като самарянката – без в първия момент да Го познаем, без да познаем Кой е заговорил в нас от сенките на съзнанието ни. Защото и не ние Него, а Той нас е заговорил и ни е открил за какво, без да подозираме, сме жадували в дълбините си; отворил е този наш „Иаковов кладенец“ и ние сме вкусили от „живата вода“.

Знаели ли сме ние преди тази – винаги интимна, не винаги можеща да се идентифицира от нас среща, че сме били жадни за „живата вода“? Най-често не сме знаели. Той ни е открил обаче, че сме били жадни, че е бил налице в „землището“ на душата ни „Иакововият кладенец“. Защото Той отколе знае – както и Сам ни казва в днешния евангелски епизод – че земята е „побеляла и узряла за жетва“, че навсякъде, във всяко място на нея плодът на вярата е узрял и може да бъде пожънат. Ние сме онези, които не вярваме в това. Ние не подозираме, че във всеки от нас семето, хвърлено от рождението ни, е „узряло за жетва“. Затова почти винаги раждането на вярата в нас е изненада за нас – внезапна среща, подир която ние отваряме сърцата си като самарянката и промълвяваме „господине, дай ми тая вода“ (Иоан. 4:15). Отваряме „Иакововия кладенец“ на душите си и… ставаме вярващи.

Но и ставайки вярващи, ние най-често продължаваме да оставаме като учениците от онова време. Познали Христос, сами получили „дара Божий“, ние продължаваме да не вярваме, че освен нас, събраните вече около Христос, и целият свят – „нивите му“ са „вече побелели и узрели за жетва“. Ние казваме: този свят (и особено днес – в нашето „днес“) е „импрегниран“ с посредственост, потънал е в суета, в лекомислие, в гордост, няма дълбочина, плосък е, тъп е. И ето, че Христос говори в този епизод и на нас, станалите вече Негови ученици: „Подигнете си очите – казва ни Той – и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът и жетварят“ (Иоан. 4: 35-36).

Какво ни казва Той? Само на вас маловерците, вечно мърморещите, невъзрадваните, ви се струва, че има, има още много време до жътва, още дълги дни и месеци има до нея, а пък по чудо узрялото у нас изглежда, както някога си остава чуждо на света. Аз пък ви казвам – говори Христос – че това не е така. Както вие не подозирахте, че семето у вас е израснало в душите ви и трябваше Аз да ви го открия, така не виждате и онова, което е около вас. Семето, посеяно от Мен вече е пораснало навсякъде – земята, земята е побеляла за жътва! Идете навън и ще видите, че „един сее, а друг жъне“ (Иоан. 4:37). Аз извърших сеитбата, Аз хвърлих семето, Аз свърших Своето – вие би трябвало да знаете това по самите себе си, вече пожънатите и събраните в хранилищата на Моя дом. Сега обаче е ваш ред. Защото Аз не само ви обърнах към Себе Си и ви събрах при Себе Си, но както всички „ученици“ ви проводих „да жънете онова, за което вие не сте се трудили“ (Иоан. 4: 38). Идете, прочее, за да се уверите, че жътва има. Идете и канете, канете в „житницата“, в Църквата! Сами не знаете колко жътва има в света. Сами не знаете мащаба на Христовата сеитба, не знаете тайния, незримия живот на хвърленото семе, а и не бихте могли да го узнаете, ако оставате просто един с друг, ако просто и самооблащаващо се само „устоявате“, а не излизате на „нивата“ на този свят, която отдалеч ви изглежда пуста и безплодна. Откъде знаете съдбата на хвърленото във всяка жива душа семе, откъде знаете дали не е вече готово да пробие почвата, да се роди в плод? Да не би да го подозирахте в себе си, когато Ме срещнахте при персоналния си „Иаковов кладенец“? Да не би да знаехте колко всъщност сте били жадни за „дара Божий“, за „живата вода“? И ето: Аз ви казвам – както бе при вас, така е и по цялата земя. Аз, Сеячът, ви благовестя днес и това: идете и ще пожънете! Защото ние сме не просто удостоени с „живата вода“, нам не просто е отворен „Иакововият кладенец“, ние сме и проводени – проводени да прогласяваме това в земния Сихар; ние сме проводени и да жънем, да умножаваме радостта на сеяча, да я изпълваме!

Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате… (Иоан. 4:20)

Нека признаем, че нашата душа и след обръщането ни най-често е подобна на наивната самарянска жена. Защото и срещнали Христос, и чули Го да проговаря в сърцата ни, и чули какво ни дава: живата вода, която ще утоли най-дълбоката ни жажда, ние, като самарянката, започваме да Му задаваме своите глуповати въпроси, навеяни от земното, което, въпреки обещания велик дар, продължава да ни вълнува като по-важно от него: къде и как да се кланяме – дали „в тая планина“ или „в Иерусалим“, дали като „самаряните“ или като „иудеите“… И ето: Христос с усмивка ни казва – о, душо, о, жено! Бог не е нито в тая планина, нито в Иерусалим, нито тук, нито там! „Бог е дух“ (Иоан. 4:24)! Той е пределната дълбочина, Той е абсолютната висина, Той е съвършенството, което само и само по себе си скланя духа човешки и което духът човешки в дълбочината си всъщност търси, за да му се поклони като най-удовлетворяващото го удовлетворение. Защото нима не сме чувствали и в земните неща каква радост е да срещнеш красота и съвършенство, пред което да се почувстваш победен? Пред музикалния или живописния, пред словесния шедьовър ние действително се чувстваме победени, той ни е победил, обезоръжил е нашата его-центрираност, но ето – това предизвиква в нас не страдание и болка, а радост – ние с велика радост признаваме неговото величие в сравнение с нас, ние с готовност и даже с възторг признаваме своето нищожество в сравнение с него. А колко повече тази радост ни спохожда в любовта? Аз с готовност се отдавам на онзи, когото съм възлюбил, с велика радост му се покорявам! Човешкият дух търси тази радост, по-голяма от радостта от собствената слава и могъщество, от собствената си правота дори! Защото търси Божествения Дух, на Когото неговият да се поклони. И ето: тази радост ни откровява и обещава Христос, а ние – все не доразбрали, че сме споходени от нея Му досаждаме със суетните си въпроси: „къде“ да се покланяме, „как“ да се покланяме, как точно да се радваме, как не бива да се радваме…

Казва Му жената: господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя. (Иоан. 4:15)

И на още едно нещо искам да обърна внимание. Христос е истински Бог и истински човек (напълно Бог и напълно човек) – изповядваме ние в нашата вяра. Но щом това е така, на Христос – следва да вярваме ние – трябва да е присъщо и всичко естествено човешко. Струва ми се, че именно в днешния евангелски епизод бихме могли да доловим едно такова нещо, което сякаш не сме особено склонни да признаваме на Христос. А именно Неговата способност (и) да се усмихва, да се смее. Да се смее на човека и дори да се шегува с него. Разбира се със смях, който, бидейки човешко свойство е у него и Божествен по своя характер: безкрайно благ, безкрайно добронамерен, безкрайно снизходителен – не уязвяващ, а освобождаващ и утешаващ онзи, над когото прозвучава. И ето: в епизода със самарянката ние почти можем да чуем този смях. Защото нима не събуждат смях дори у нас трогателно наивните думи на жената в отговор на благовестието на Христос „всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.“? (Иоан. 4:13-14) Какво отвръща жената самарянка на това благовестие? „Господине – казва тя простодушно – дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.“ (Иоан. 4:15). Дай ми, сиреч, Своя дар, та да се освободя от битовата грижа да бия всеки ден дългия път до тоя кладенец, да се моря да спускам стомната в него и да я мъкна обратно до дома. Колко би било леко, ако можех, както ми обещаваш, като пия веднъж, повече да не ожаднявам, а да си оставам сита! Това е разбрала жената от обещанието на Христос. И ето – аз почти чувам как Той се разсмива на тия нейни думи. И не само се разсмива, а – осмелявам се да кажа – съвсем очевидно захваща и да се шегува с нея. Защото забележете, че вместо да започне да ѝ разяснява истинския смисъл на казаното Той, сякаш съгласявайки се с наивната ѝ молба, ѝ отвръща: „иди, повикай мъжа си и дойди тука“ (Иоан. 4:16). Иди, сиреч, и се върни с него, та да ви напоя, както поиска веднъж и завинаги. Да, почти съм уверен, че тук Христос се шегува със самарянката. Защото нали, както става ясно веднага след това, Той добре знае, че тя няма мъж, когото да доведе, че петима мъжа е имала и „тоя, когото сега има, не ѝ е мъж“ (срв. Иоан. 4:18). Забележете обаче невероятната добронамереност на Христовата шега. Вместо да ѝ рече: „нищо не разбираш, жено, не си дорасла до тайнствения дар на Моята Божественост! Аз не съм някакъв магьосник, а всемогъщият и всезнаещ Бог!“, Христос ѝ казва същото, само че смеейки се, шегувайки се с нея. Казва ѝ, че е всезнаещият Бог, но по шеговит начин. При това проявява невероятна деликатност, показвайки ѝ знанието Си за очевидно не безпроблемния и не дотам порядъчния ѝ интимен живот с шеговитото провидчество: „петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза.“

Не се ли смее често по същия начин Христос и на нас самите? На нашите много често суетни и земни, твърде земни, за да не кажа глупави, молитвени желания. На нашата „самарянска“ неспособност да внемем същността на Неговия дар и абсолютната, абсолютната Му несъизмеримост с онова, което сме способни да поискаме от Него. „Искам, Боже, синът ми да се възстанови от травмата на крака си, за да играе в националния отбор по баскетбол, в който е включен“… А Бог е приготвил за сина ѝ (както и за всички синове и дъщери, приели дара Му) изцеление от самата мета-физична „травма“ на смъртта и му е приготвил място във всепобедния „отбор“ на Царството небесно! „Искам, Боже, тази моя реч да направи впечатление и да бъде запомнена за дълго“… А Бог е запаметил от раждането ми самата ми личност и ще я има в паметта Си завинаги – и когато тук, на земята, за мен никой вече няма да си спомня; сътворил е за мен (и за всички нас) „вечная памят“!

Да, Христос често се смее със Своя безкрайно благ, безкрайно снизходителен смях на тези наши нищожни земни желания. Деликатно ни открива, че даже те, ако бъдем честни, не заслужават да бъдат изпълнени, защото всъщност ние винаги Му дължим, а не заслужаваме. И все пак, все пак, ние трябва да знаем, че Христос ще ги изпълни – тях, именно тях: нашите глупави желания да не бием път до кладенеца и да не мъкнем стомната. Само че ще ги изпълни така, както ние дори не си представяме. Да, ние няма вече да слугуваме на стомната, но защото ще бъдем наситени с пределното насищане – със Самия Бог, с Неговите Тяло и Кръв. Да, ние няма да разпиляваме ден след ден дните на живота си, за да поддържаме неговата мимолетност, но защото ще получим, вместо него вечния живот в „деня невечерен“. Смехът на Христос над нас, следователно, е смях на освобождаващия ни, а не уязвяващия ни, смях, който ни утешава, а не ни посрамва. И когато в един момент разберем как желанията ни са станали негов обект, ние оставяме стомната на ежедневните си грижи и хукваме към общността на своите ближни, за да им възвестим на каква щастлива, невероятно щастлива шега сме станали „жертва“. Дойдете и вижте – викаме ние – един човек, който ми каза всичко, що съм направил: да не би Той да е Христос? (вж. Иоан. 4:29). И ето: когато всички се завтечем и дойдем, когато се съберем заедно, когато се съберем в Църква, ние единогласно изповядваме: да, Той е. Христос е седнал при нашия кладенец и с усмивка ни раздава живата вода от дълбочината му.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статия24 май
Следваща статияЗлото няма причина