0
1580

Слово за девството

Манастирът на св. Текла в Маалюля

Някъде Барт Ърман[1] (който никога не се е славил като образцов християнин) беше казал, че след Богородица, Текла е най-известната жена в историята на църквата. След което текстът продължава с признанието, че в кръга на познатите му, хората, които биха могли да кажат пет изречения за тази светица, са по-малко от пръстите на ръката. Разбира се, пишейки тези редове, не мога да не си дам сметка, че в света на глобалните мрежи има неизчислимо много информация; за всичко. Не е трудно да се намери нито краткото, ни приложното житие. Има ги и Чети-минеите. Така че практически с едно кликване всеки би могъл да разкаже за родния град на светицата – Икония, за нейния годеник Тамир, когото тя – след като чула словата на апостол Павел за девството – напуска веднъж завинаги. Дори е известно къде и кога за пръв е чула тези слова – при една своя съседка, която живеела в близост до християнина Онисифор (тоест на две преки от дома ѝ). Знаят се и думите, които запленили девицата: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени целомъдрените по плът, защото те ще станат храм Божий. Блажени тези, които живеят във въздържание, защото Господ ще ги избере за свои събеседници. Блажени имащите жени така, все едно ги нямат, защото Бог ще ги избере за свои наследници… блажени телата на девствениците, защото те ще бъдат приятни Богу и ще получат награда за своето целомъдрие”…[2] Известна е и историята за Александър, градоначалника на Антиохия, който искал да я купи от апостол Павел и да я вземе за своя жена; и отговорът на апостола – така подобен на отговора на Авраам пред фараона, даден преди няколко хиляди години; и кладата, приготвена за християните, от Ангел Божий угасена; и лъвицата, укротена от девичата молитва на Текла… дори скалата Маалюля, разлистила се като цвете и приютила светицата до края на времената… Всичко може да се види и прочете в интернет. Но все пак, животът of line е по-различен. Кога фактът се превръща в легенда и кога легендата – във факт; може ли апокрифът да бъде история и съществуват ли апокрифни истории? В плеядата на античните жени, започвайки от Савската царица, продължавайки със Сафо, и завършвайки с Хипатия и Макрина, къде е мястото на Текла? Защо от времето на амазонките броят на подобни удивителни жени наистина се брои на пръсти? Подобни въпроси задава един колега и приятел на Ърман – Стивън Давис и на някои от тях дава нелоши отговори в прекрасната си монография „За култа към св. Текла”[3]. Ако човек отдели на текста няколко следобеда, би се впечатлил от факта, че броят на апокрифите за светицата многократно надхвърля броя на хората, които познават нейното житие. Нещо повече, към началото на ІІІ век тези ръкописи се разпространяват на всички говорими езици в империята. Има ги на латински, гръцки, коптски, арменски, сирийски, арамейски. Някои от тях рисуват апостол Павел така живо и картинно – ръст (повече нисък, отколкото среден), походка (тежка и накуцваща заради болните и отекли нозе), цвят на очите (сини), коса (къдрава и с цвят на лешник, бързо олисяваща по темето), че става несъмнено: писани са от живи свидетели, от участници в беседите; други, объркващи в своята реторика и патетика, предизвикват събори, на които хора като Тертулиан лично се явяват, за да изобличат фалшификаторите. Срещите и споровете с някои от тях вероятно са били толкова паметни, че в глава 17-а от трактата си „За кръщението“ църковният писател подробно разказва за онзи, който изфабрикувал чудодейните истории за това как Текла кръщавала мнозина, дори и самата себе си… Откъде иначе щяхме да знаем за презвитера-фалшификатор, който уж бил от Тарс и всичко правел от любов към Павел. Дали в името на подобна „любов“ въпросният презвитер е съчинил третото послание на апостол Павел до коринтяни, текст, в който повествованието се води „лично“ от името на апостола, внасяйки „яснота“ върху събитията. Няма как да знаем, но е сигурно, че по онова време разказите са били диалогични и всеки от тях е потенцирал появата на други. Така се появяват и „Деянията на Текла“[4], и „Деянията на апостол Павел“, и „Виденията“, и „Чудесата“ му… Подобно лавинообразно умножаване на историите за чудеса налага и потребност от каталогизиране на псевдочудесата на света Текла. Вероятно това е причината Тертулиан (или негови предшественици) да изработват таблици и списъци с въпросните изфантазирани предания.

Не е невъзможно да е имало и момент, в който славата на Текла е затмънявала славата на апостол Павел. Застаряващ и невзрачен мъж с чуднокрасива девица?! Защо и как обикалят заедно целият свят? Със сигурност това е история, която и презвитери, и псевдопрезвитери са искали да разкажат. Всеки на своя език. Доказвайки онова, което му е угодно. Някои са търсили сюжети от авантюрни елинистични романи от типа на „Левкипа и Клитофронт“ или „Херей и Калироя“. Вероятно не е имало друг начин да си обяснят защо една девица зарязва всичко на този свят, постригва косите си, облича мъжки дрехи и стига до предела на невъзможното със своя божествен приятел. Сърцераздирателните изпитания, трагичните раздели, корабокрушения, затвори и тъмници, нападения на пирати и диви зверове… Имало е нещо, което е обърквало традиционните (не само тогава) представи за ευταζια (порядъчност). Защо иначе три века и половина след тези събития Макрина, сестрата на св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски, ще каже[5], че има и друго, тайно име, което Текла, лично ѝ дарила. И онази чудновата история за майка им, която ражда втора Текла, защото първата носила повече от 300 години в духовната си утроба своята дъщеря… Дали ще обясним подобни феномени с идеята на Питър Браун, че всички ние се нуждаем от „подсилена идентичност”[6], или с Гьотевите родства по избор, факт е, че влиянието на света Текла надхвърля както времето на Тертулиан и Макрина, така и цялото Средновековие.

Затова неслучайно някъде по пътя към Дамаск, на десетина километра от града, скалата, разлистила се като цвете преди двайсет века, за да приюти девицата, се превръща в манастир, който дори радикалните ислямисти от ИДИЛ не успяха да докоснат. Как иначе ще обясним историята за терористите, които отиват да взривят Маалюля, но някъде нещо се случва и те стават монаси… за да вкусят от другото мъченичество, превръщащо чудовищната смърт на джихадиста в чудното успение на праведника. Вероятно – би казал Тертулиан – отговорът е смущаващо безхитростен и прост. Защото там, по пътя към Дамаск, Някой продължава да посреща враговете си. И думите Му: „Савле, Савле, защо Ме гониш, трудно се рита срещу ръжен!“, преобръщат порядъка на този свят.    

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

–––––––––––––––––-

[1] В „Изгубените християнства“ (изд. „Изток-Запад”, С.2013) стр. 57.
[2] Цитатът е от „Деяния на Текла”, 5-6. По-късно той влиза в агиографския текст на житието.
[3] Davis, St. „The Cult of Saint Thecla”, Oxford, 2013
[4] Всички апокрифи, свързани с живота на св. Текла, Ърман превежда на английски и издава в „Lost Scriptures: Books that did not make in into the New Testament“, Oxford, 2003.
[5] Поне така твърди родният ѝ брат, св. Григорий Нисийски в диалога „Макрина или за безсмъртието на душата”.
[6] Вж „Култът към светците” (изд. „Агата-А”, С. 2000 г.), стр. 79.