0
3086

Слово за „Лала Боса“ и Деян Енев

Умението да наблюдаваш е голямата тема в тази (на пръв поглед) малка книга – Деян Енев, „Лала боса”, изд. „Рива”, 2019 г.

Професор Цочо Бояджиев казваше, че искаш ли да фотографираш нещо, трябва да коленичиш пред него. Твърдеше още, че най-добрите фотопортрети са на хора, които не очакват да бъдат снимани. С подобен екскурс – мисля си – е добре да започне четенето на „Лала боса”. Защото заедно с фотографията и тази книга изхожда от предпоставката, че фокусът предшества образите. Нещо повече, те биха били невъзможни, ако не съществуваше око, внимателно вглеждащо се в тях. Тогава (буквално) всяко нещо ще придобие значение. Ето защо умението да наблюдаваш е голямата тема в тази (на пръв поглед) малка книга. В нея 39 разказа са събрани в точно 100 страници. Вероятно, за да напомнят за св. Максим Изповедник и неговите „Центурии“ (известни в славянската традиция като „стотиците за любовта“). Сякаш двамата (привидно несравними) автори са се наговорили да настояват за една свърхсетивна сетивност, благодарение на която познанието се превръща в акт на проста[1] интуиция[2]; или защото вярват, че всяка вещ, всеки образ и всеки жест имат своите логосни основания. Чрез тях се „обхващат“[3] нещата изцяло, за да им се придаде форма, битие и смисъл. Или по-лаконично казано: светлина. Изписана с малка буква, думата разгръща фотометафората, но изписана с главна, препраща към Великото Славословие, там, където в светлината виждаме Светлина. И сякаш това е причината разказите на Деян Енев да стоят някак контражурно. Като проблясване на светкавица. Светлината обикновено пада отзад или някъде встрани, превръщайки ръбовете на предмета в ореол от ярки контури. Мигновена фиксация! Щрак! И образът е готов. Всичко е (привидно) лесно и донякъде случайно. Като живота, който внезапно свършва (в „Писмо“). Подобно на онзи, лек като дете старец, който дишайки чист въздух, неусетно изчезва, чакайки писмо за увелечение на пенсията. Почти като Мама Гранде[4]нареди да я сложат на люлеещ се стол от лиани[5] и… гостите са сбрани на погребението ѝ.

Четеш разказите на Деян Енев и се замисляш дали (пък) живеенето и умирането не са пощенски картички, които си изпращаме. Аз – на тебе, ти – на мене. Почти сериозна игра. Уж я играем в циментовата пътечка, под лозницата, но междувременно се оказва, че играта играе нас; точно както се случва с онова вече бивше момиченце, чуващо собственото си име в молитвата „Отче наш“, четена на арамейски, в далечен френски град („Лала Боса“). От първото детско спъване до края на света ни – една сричкотворна съгласна и една картичка време. „Почти нищо“, както се пее в една от песните на Жоао Жилберто, кръстника на Bossa nova. Или както някога е било при Мопасан, Чехов и Хемингуей. С уговорката, че умението с едно махване да създаваш портрети е достъпно за малцина. Сещам се за късния Пикасо, но при него липсва топлотата и усещането за живот. Докато при Деян Енев ги има. Дори когато описва уличния котарак пред семинарията, той ще го нарисува по пушкински. Не само живо и топло, но и умно: …беше много стар, защото мръснобялата му козина бе започнала да позеленява, а и целият беше в белези, едното му око беше полузатворено, но най-важното, чрез което разпознах преклонната му възраст, личеше от факта, че той съумяваше да оцени и да се наслади на топлината като на истински дар, без да ламти за нищо повече, по такъв начин, по който жадният кон, добрал се до селската чешма, ще пие вода от коритото. После, в края на разказа („В семинарията“), където уж нищо не се случва, същият този котарак отново ще се появи, ще повърви с автора до ъгъла и ще изчезне. Може би (кой знае) ще се върне с котарака Бегемот, за да тръгне към следващия разказ. (В наратива на „Лала Боса” това е „Шоколад”). И за да попадне „В наше време”[6], при „Котка в дъжда”. „Няма котки в дъжда”, ще каже героинята на Хемингуей и ще стане ясно, че светлината в разказите на Деян Енев осветлява дори и отсъствията. В случая с „Шоколад” това е не само невъзможната дума „тотоколат”, но и невъзможната среща с децата/родителите, живеещи на един океан отстояние. Историята (уж) завършва със старческо попълване на кръстословица, но то е (сякаш), за да се подсетим, че както и да четем, винаги пропускаме началото. А то, в следващия разказ („Джак”) е екстремно: един ден през прозореца в стаята влезе маймунка. Беше със зелено елече и червен раиран панталон. Маймуната играе бадминатон… старецът разказва приказки… и някъде между тях – циркът, в който героите се срещат… след което човек (отново) се сеща за св. Максим и неговото учение за волите. И се пита: имал ли е Иисус Христос гномическа воля или правото на прищявка? Доколкото си спомням, философът-светец даваше няколко отговора. Любопитно какво би казал Изповедникът ако някъде – в някоя Божия прищявка – се съберат самият той, заедно с другите там… Мопасан, Чехов, Хемингуей и Деян Енев… Ако се заговорят със сенките пред Софийската семинария… За котките… за мишките и хората… за краткия разказ… И за какво ли не…   

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Простотата при св. Максим е божествена. Повече по тази тема вж. Георги Каприев (вж. бел.3)
[2] Максим я нарича: κατα απλην προσβολην.
[3] Повече за логосните основания на нещата вж. „Амфилохиите”, 31 (PG 91, 1280A) и Георги Каприев, „Въведение във философията на св. Максим Изповедник”, стр. 144, (изд. „Изток-Запад”, С, 2010).
[4] Героиня на Маркес от едноименния („Погребението на Мама Гранде”) разказ.
[5] Цитатът е от разказа на Маркес (вж. бел.4 )
[6] Сборник с кратки разкази на Хемингуей.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияВади тайните!
Следваща статияБаш писателят