0
1182

Слово за неделята на самарянката

Иисус и Самарянката, стенопис от римската катакомба Via Latina

Ще си позволя да започна с фрагмент на Оскар Уайлд: „Чудесата Му ми се струват толкова изящни, колкото настъпването на пролетта, и също толкова естествени“[1]. Затова и разговорът със самарянката е от често коментираните текстове в Писанието. Св. Григорий Палама определя нейното богословие (заедно с това на разбойника на кръста) като съвършено. Защото малцина са хората, които (в един миг) чрез видимото и естественото могат да открият тайнствено-благодатните следи на невидимото и свръхестественото. При тях чудното – биха казали и блаж. Августин, и Достоевски – е в липсата на чудеса. Затова и докосването до подобно единство изисква особени сетива. Оскар Уайлд ще ги нарече „поетични“[2], а св. Григорий Нисийски: „умни“. Лишени ли сме от тях, едва ли ще разберем какво се е случило при извора на Иаков[3], близо до град Сихар. Защо един жаден мъж властно и едновременно с това кротко казва на една полуезичничка: „дай ми да пия!“? Да отпиеш от водата на сама жена, тогава сигурно е значело много, но разговорът тръгва в друга посока… Следват недоумението: „как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“ (Иоан. 4:9), и неочакваният отговор за Божия дар и за живата вода. И при все че да стоиш на равна нога със самарянин (още повече жена), от юдейска гледна точка е упадъчно, случката е повече от тривиална. Затова и мнозина от църковните писатели са склонни да търсят в образа на самарянката някаква особена алегория. Едни откриват в нея търсещата душа, други – тайната на бъдещия век, която (тук и сега) все още е почти незабележима. А може би – не е невъзможно – тази беседа съществува, за да видим, че не се иска много от нас; че мистичното може да е в нормалния човешки разговор; че понякога богословието е в това да подадеш чаша изворна вода, а Мъдростта и Красотата – в малкия, безкористен жест. В друг разговор и по друг повод една от героините на Достоевски (Грушенка) ще си спомни за старицата, която един-единствен път – дарявайки луково перо – е била безкористна. И точно по това перо, като по стълба, би могла да се изкачи до рая…

А може би, за да усетим – подобно на Спасителя – колко важна е тази вода, трябва да идваме от пустинята. Там, където миражите са реални, но и реалността е мираж. Иначе не ще оценим водата. Особено живата! Защото другата, която носим със себе си, бързо блатясва и става негодна за пиене. А може би живата вода е нещо друго; нещо, което око не е виждало и ухо не е чувало. При все че по онова време, струва ми се, тя е в границите на опита. Знаело се е, че за нея трябва някакво почерпало, каквото мъжът (явно) не носел със себе си. Била е течаща вода, като онази, в която човек не може да влезе два пъти. Била е насъщна вода; вода, която с времето е станала daily

И понеже започнах с думи на Оскар Уайлд, не мога да не се сетя за пожеланието му Писанието да се чете на гръцки. Иначе ще е трудно да проумеем, че прилагателното „насъщен“ – έπιοùσιος, някога е означавало над-същен. „Когато човек се завърне при гръцкия, той сякаш излиза от тясна и мрачна къща и попада в градина с лилии“[4]. Тогава и разговорът със самарянката ще придобие особен смисъл, отвъд който ние никога няма да разберем що за реалност е онази вода, която човек, получи ли като дар, „ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен (Иоан 4:14). Няма да разберем защо освен извор на знание[5] този библейски разговор ще може да ни носи и интелектуално удоволствие (защо иначе Борхес ще говори за „простия и лесно проверим факт, че Оскар Уайлд е почти винаги прав“[6]). При все че темата за жаждите на душата (обикновено) е объркваща. Тя, както би казал поетът: 

сътворяваше мъчителните свои лабиринти,
крайно малки и безкрайни[7].

Дали пък това не е причината за отривистите думи на полуезичничката: „Господине, дай ми тая вода“ (Иоан 4:15). И кой знае… Сигурно затова и Бог призовава жената да извика мъжа си. „Мъж нямам“, отвръща тя, за да придобие срещата нов обрат: „нямаш, защото си имала петима“. „И тоя, когото сега имаш, не ти е мъж“ (Иоан 4:18). Вероятно не е чак толкова трудно да се разбере кога една жена не е влюбена в мъжа си… Вероятно много (почти всичко) може да се отгатне. И все пак (поне за мен) си остава загадка защо самарянката разпознава разговора като месиански: „зная, че ще дойде Месия“ (Иоан. 4:25)… Може би, за да последва (като съвършено естествен завършек) най-чудният отговор: „Аз съм, който говоря с тебе“ (Йоан 4:26).

На главната страница: Беседата на Христос със самарянката, мозайка от Равена, VI в.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] De profunfis, стр. 102 (С. 2013, изд. „Персей“).
[2] По този повод той нарича евангелията „четири поеми в проза” (вж. бел. 1, стр. 109).
[3] Любопитна подробност, разкриваща нравите по онези географски ширини, е фактът, че около въпросния извор дъщерята на Иаков и Лия – Дана, е изнасилена от сихемците (вероятно Сихем е старото име на Сихар). След което нейните братя Симеон и Левий убиват насилниците (Бит. 34). Асиметричната алюзия, опосредставаща двата сюжета, изисква специално внимание.
[4] Вж. бел. 1 и 2, стр. 110.
[5] Алюзия към една от книгите на св. Йоан Дамаскин.
[6] Вж. есето „Оскар Уайлд” (в „Нови разследвания“, изд. „Колибри“, С. 2018, стр.109).
[7] Цитатът е от елегията на Борхес „Призоваване на Джойс“.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияОчарованието на отблъскването
Следваща статияРоман за кризите и чудовищата