1
2389

Слово за Неделята на Страшния съд

„А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна; дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили“. (Мат. 25:31-45)

Думите, които чуваме днес в храмовете си, изглеждат съвсем ясни и сякаш не се нуждаят от специално тълкуване. И все пак, не смущава ли нещо в тях нашия ум и съвест?

Защото чуйте тържествените думи на Господа към онези, които Той ще постави „от дясната Си страна“: „дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“. Чуйте и страшните слова към онези, които ще се намерят от „лявата страна“: „идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели“. Чуйте ги и обърнете внимание сега за какво, за какво собствено едните ще бъдат въведени в Царството, а другите – ще бъдат хвърлени във вечния огън. Едните – за велики подвизи, за възвишена духовност, за гореща ревност към вярата, за безкомпромисност към най-малките отклонения от нея? Другите пък – за разпътството им, за заблудите им, за тежки духовни и всякакви други престъпления? Така бихме могли да очакваме, но ето че чуваме нещо друго. Заради… „тия Мои най-малки братя“. Заради, сиреч, едни гладни, които тия от „дясната страна“ са нахранили, а другите не са; заради едни голи, които едните са облекли, а другите не са забелязали; заради някакви болни, които едните са посетели, а другите не са се сетили за тях; заради някакви си странници (буквално – „чужденци“, ξένοι), които едните са прибрали, а другите са се затворили за тях; заради – даже – едни заключени в тъмница (не са ли те там заслужено?), които едните са споходили, а другите ни най-малко.

Да, ето заради това.

Не би ли могло, не би ли трябвало даже да ни смути това? Да ни смути, още повече, доколкото Христос – чуваме Го – направо отъждествява Себе Си с тях – не, т. е. със „свръхбитието“, не с творческата власт, не с висшия Закон, не със сюблимната духовна Светлина (каквото Той е), а именно с „тия най-малките“. Защото нали ни казва – чуваме Го – Аз, Аз бях гладен, гол, странник и в тъмница и вие, „от дясната страна“ Ми послужихте, а вие от „лявата“ – не. И казвайки това с право предизвиква недоумението и на едните и на другите. „Кога Те видяхме“, питат те – кога Теб, Теб видяхме така и направихме или не направихме онова, за което сме съдени днес?

И ето: тук струва ми се е отговорът и на нашето недоумение, което, ако не слушаме неделното евангелие просто „дежурно“, би трябвало да ни е обзело. Тук е, струва ми се, и целта с която Христос именно така ни е представил най-последния – Страшния съд. И мисля че го е направил ето защо.

Защото всъщност мнозина от нас, след като от един или друг мотив, по една или друга благодат сме изповядали Бога Вседържителя, станали сме християни и даже сме дошли в Църквата Му, сме решили, че вече сме се намерили от „дясната Му страна“. Решили сме (нека си го признаем), че вече сме извършили трудното. И че продължаваме да го вършим. „Храним“ Христос с нашите величания и „изтръпнало-стоения“ пред Неговия Лик, „поим“ Го с „влагите“ на своите „религиозни чувства“ и с усвоената от традицията подобаваща „духовност“, „прибираме“ Го в сърцата си от „чужбината“ на (винаги) безбожния свят, „лекуваме“ Го от раните, които той Му нанася. Да, понякога всичко това е наистина трудно и може да е рисковано. Има времена, в които то би могло да е подвиг. Но в други времена (и на други места) то може да се окаже и… лесно и да ни накара да започнем да се самооблъщаваме. Ние винаги, о да, винаги бихме „нахранили“ Христос! Та как ние, верните, бихме могли да Го пренебрегнем! Да похлопа на вратата ни Самият Христос като странник и ние да не Го приберем? Със сигурност не бихме направили подобно нещо!

Е, струва ми се, че Христос тук ни предупреждава за следното: всичко това вие със сигурност бихте направили, защото кой няма да го направи за Бога (ако е познал Бога) – за Сюблимния, за неизразимо Прекрасния, за безкрайно Нужния, за всепобеждаващо Великия? Но ето: Аз ви казвам, че онова, което сте сигурни, че ще извършите, би могло да се окаже и нещо всъщност твърде лесно за вас – нещо поради това днес заслепяващо ви.

Нека обърнем внимание, че така именно е, ни е засвидетелствано от самото недоумение, както на праведните, така и на осъдените в представената ни от Христос картина на Страшния съд. „Та кога Те видяхме“ (гладен, жаден, странник, болен, в тъмница) – питат и едните и другите. Защото, да – именно Него, Самия Господ не сме видели и не виждаме такъв. И затова, макар да сме сигурни, че в онзи случай бихме се потрудили, ние в настоящите случаи – не се трудим. Пеем, величаем, ревнуваме, стоим с благоговейно притворени очи в храма, но не се трудим. Ако Го бяхме видели обаче – о, ако Го бяхме видели, ние щяхме…

Щяхме – само че именно защото Той е Бога, Той и не би могъл да бъде видян така както ни казва: гладен, жаден, странник, болен и затворен. Той е отвъд всичко това, отвъд този свят и – ние знаем това – не се нуждае от такива наши трудове. Но значи – да Го почитаме такъв – отвъден на всичко мизерно – не означава да сме извършили (и да извършваме) трудното както си мислехме. Бихме могли – без да си даваме сметка да сме отчуждени от Него и даже – да продължаваме да се намираме от „лявата страна“. Защо ли? Ами защото продължаваме да не забелязваме – възторгнати от Светлината Му – Неговите „най-малки братя“. А виж, те се нуждаят от нашите трудове. И нека си дадем сметка, трудовете ни за тях нито са нещо разбиращо се от само себе си (дори доколкото сме християни), нито са нещо, което се върши със същата охота, с която се величае и ревнува.

Защото гладните, жадните и голите най-често съвсем не са „неизразимо прекрасни“ и добри като един гладен, жаден и гол Христос. Те биха могли да бъдат направо уморителни. И ние няма да ги нахраним, напоим и облечем. „Странниците“, хлопащи на вратата ни, съвсем не са светлоносни и (всъщност) много добре познати ни като Христос от иконата Му. Те са „чужди“ и дори – затова – могат да ни се видят „опасни“, може да са оскотели от бездомие, нахални… И ние няма да ги приберем. Да не говорим за затворените в тъмница.

Ето, за тази възможност ни предупреждава Христос в днешното евангелско четиво и с това описание на Страшния съд. Защото когато и днес си мислим, че (вече) се намираме „от дясната Му страна“, доколкото непременно бихме Го нахранили, напоили, облекли и прибрали, ако Него, Него бихме видели гладен, жаден, гол или странник, ние макар и да сме напълно искрени, можем да се самооблъщаваме. Да, на Него ние бихме послужили, само че не това се иска от нас. Не ние Господа, а Той нас храни, пои, облича, прибира и лекува. Ние обаче сме длъжни, именно защото Той прави всичко това за нас, да храним по-„малките“ – не божествените, а профанните, да обличаме не светлоносните, а незабележителните и даже грозните, да прибираме не „своите“, а „чуждите“, да посещаваме не добрите, а… лошите. Защото тия „най-малки“ – нека ясно да чуем какво ни казва Господ – са Неговите „най-малки братя“. А оставяни в страданията и немощите си, те предизвикват страданието на Онзи, на Когото са братя. Него оставяме ние и гладен и жаден, и странник, и болен, и в тъмница, щом братята Му оставяме – това Той право ни казва.

И още нещо ни открива това представяне на Страшния съд, което слушахме днес и което също трябва да ни научи като ни смути.

Ние често се изкушаваме да стилизираме (за себе си) нашия Бог било като безгранично ревнив, било като безгранично милосърден. Едното ни тласка (или би могло да ни тласне) към истинска религиозна фобия: да се придържаме към буквата – на правилото, на дисциплината, да се ограждаме от всичко, дори „в произношението“ различаващо се от предаденото ни, защото Бог, казваме, е ревнив. Другото би могло да ни тласне пък към безгрижие и лековерие. Бог всичко ще прости, за Неговата любов няма грях, Той към всичко снизходи, всичко, което сме сторили „покрива“ с милостта Си… И ето – ние дори си позволяваме да поучаваме в полза на едното или на другото.

А всъщност ето го парадоксът, на който ни учи днешното евангелско четиво. Бог наистина, наистина е страшно ревнив – Той не крие това. Толкова е ревнив, че както чуваме днес, онези които изпълняват ревнуваното от Него, Той обещава да въведе в Царството „приготвено за тях от създание мира“, на онези пък, които не го изпълняват казва, че ще ги отпрати във „вечен огън“. В какво обаче е ревнив, какво ревнува Той до там, че за спазването му обещава Царство, а за неспазването му „вечен огън“? За чинопочитанието в Църквата, за строгото правоверие, за всеотдайната вярност към институцията? Нека чуем и да се смутим от чутото. Той е ревнив в милосърдието Си, Той ревнува… милосърдието. За милосърдието или немилосърдието ще е Неговият последен съд, за тях Той ще съди накрая. И ето: казва ни – ще е страшно не ако нещо друго не си сторил, а ако не си бил милосърден. Ще е страшно, колкото и да си бил ревностен, колкото и велики подвизи да си извършил, ако в ревността си си забравил, отгонил, оставил неприютен, пренебрегнал си „едного“ – чуйте: само едного от „тия Негови най-малки братя“. Може да си спасил света от бедствия, може да си направил държавата си велика, да си опазил „традицията“, но ето – оставил си вън, забравил си „едного от тия най-малките“, и Христос ти казва, че вече си се намерил не от „дясната“, а от „лявата“ страна…

Наистина, изглежда страшно това страшно ревниво Божие милосърдие.

Но всъщност – защо то трябва да ни учудва? Да, Бог е създал и света и всяка една от конкретните – често незабелязвани от нас – личности. Но е създал света заради всяка една от конкретните личности. И днес ни учи да научим това.

За да не го научим с велико потресение накрая.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияТайфуни с нежни имена
Следваща статияПрофесорско каре: Любовта

1 коментар

  1. така. расъжденияте на професора са ми чужди. като логика. защото вярата не се починява на логиката. вижте как. излиза че богът е трансцедентален, неопзнаваем, на него са му чужди човешките императиви като глад, студ, жажда…. не знаем дали се движи… и т.н. обаче богът ни е създал по свой образ и подобие, сиреч има черва, бъбреци, бял и черен дроб… които явно не използва. богът ходи защото се е разхождал по хлдина из едемската градина, сиреч и на него му става горещо. студено? изглежда богът би трабвало да има същите нужди каквито имаме и ние човеците. може би само бог с човешки нужди би бил милострден към нас, понеже ни разбира. още повече богът се е явява директно в стария завет на човеците а поле е изпратил посредник в човешки образ за да изкупува грехове. явно му е омръзнало да се занмава с нас директно. трасцедантирал се е. и е ибягал от нашата логика, която ни е дал. разликата се нарича свободна воля, която изглежда да е нещо лошо защото се отконява от опорните точки за което трябва да бъем наказвани. от човешка гледна тока е трудно да следвамме насоки които са непознаваеми и са оставени на човешка инстируция да ни обяснява правилното, която моментално става политическа. явява се една тектоничен разлом между екзистенциялните импративи, биологичното и онова каквото би трябвало да бъде. тази шизофрения разболява. и създава една неопределеност която я вно има за цел пренаселяването на Ада. тогава защо говорим за обичащ бог? или Ботев е прав като казва че Бог не наказва този когото мрази. Както и да е. излиза че божествената неопредоленост дава възможност само за многословие.