Пророк Осия (или Хошейя, както вероятно се e произнасяло по негово време името му) е трагически неизвестен. Скрит зад страниците на Свещеното писание, той заедно с божествените си съвременници Михей и Амос, остава непознаваем и тайнствен като кита, в чиято утроба е живял Йона, четвъртият от „малките“ пророци на VІІІ в.
Разбира се, формалният повод да си спомним за пророк Осия е фактът, че днес е денят на паметта му. Но има сила, далеч по-магнетична от тази на календара, която дълго време ме зовеше да пристъпя към живота, времето и книгата на този пророк. Вероятно защото годините, в които е писана таза книга – ок. 747–732 пр. Хр[1]. – са години на безвремие, подобни на днешните. Експанзията на асирийския цар Тиглатпаласар ІІІ (745–727) създава „нов световен ред“, който царете на Северното юдейско царство (наричано от пророк Осия „Ефрем“) не могат да не приемат. След удивителното разхищение при управлението на Йеровоам ІІ, (тема на ІV и V гл.), настъпва „световна“ финансова криза, която няма аналог в античността. Натрупала огромен външен дълг, за да поддържа абсурдно висок стандарт на живот, Божията невеста – Израил губи своята политическа, духовна и културна независимост. Без да пролее и капка кръв, асирийският цар (буквално) си купува израилевите царства. Именно по тази причина, за да снемат политическата и духовната отговорност от себе си, за по-малко от 15 години се сменят петима юдейски царе, като всеки един от тях умножава задълженията на предшественика си…
Давам си сметка, че всички тези историко-икономически подробности са скучни за съвременния читател, но как да проумее защо още в началото на книгата (във втория стих) Господ нарежда на Божия човек да си вземе жена-блудница. Като zanunim – използваната за целта дума – настоява Йероним – означава не просто блудница, а толкова извратена, че трудно би било с език да я опишеш. Името ù – Гомер, продължава екзегезата – се превежда на гръцки като τετελεαμενη – „завършена” или „съвършена”, за да подсили алюзията, че всичко у тази жена е изведено до немислим предел. Сякаш смутен от парадоксалната логика на Писанието, Йероним се опитва да ни убеди[2], че ако всичко е в реда на нещата, то няма да е божествено. Ако синайските води не бяха горчиво-солени, нямаше да се нуждаем от претворяването им. След което следва каталог на божествените мъже, които са били с блудници…Тамар, Далила, Раав… Като нишката води до онова драгоценно (думата, която използа Йероним е fidelissimum) нардово масло, излято в нозете на Спасителя. Но може да ни отведе и в друга посока (примерно към историята на невръстната блудница в книгата на Йезекил (Йез.16:8-22).
Докато чета и препрочитам двете пророчески книги, се питам дали двата женски образи са една и съща алегория. Подебен въпрос (убеден съм) е задавал и Йероним, разговоряйки дълго по тази тема с Дидим, Слепия.
Лесният и бърз отговор: Гомер – блудницата при Осия – е разказ за Израил, Божията невеста. Подобна е херменевтичната перспектива към невръстната палавница в другата пророческа книга.
Само че отвъд иронията и случайните съвпадения, трябва да признаем, че по същото време има и друг „Гомер[3]. Неговата история е различна и въпреки това – подобна; историята на Елена, която се жени за Агамемнон. За да избяга с Парис и да започне война. Или, за да има основание един аржентинец да си спомни, че каквото и да се случва, ние винаги разказваме една и съща история – тази за блудницата, в която главен герой е всеки един от нас…
И ако антични ретори, философи и софисти като Горгий, Протагор и Хипий задават човешкия въпрос: защо нашата култура, душевност и образованост са родени точно от тази история, то пророк Осия отговаря на същия въпрос по един безкрайно (или крайно) божествен начин. Затова обичам неговата книга. И още дълго ще се опитвам да проникна в тайните значения на думите. Защо ли пророкът е нарекъл своята дъщеря Лорухама – „непомилвана”? Да наречеш сина си Лоами – „не си мой”… наистина тъжна и божествена е поезията на пророк Осия. Защото с жена като неговата никой не може да бъде пророк. А той е успял. Не го ли усетим, грози ни другото – да бъдем «изсъхнал кладенец, есенна мъгла и дим от комин» (Осия, глава 13).
Дали пък това не е тънката червена нишка, която води и извежда отвъд лабиринта на историята? Онова застинало „сега” от пророческото време на Осия дали не е разказ за нашето съвремие, за онази тайнствена поредица от мигове, в която Бог явява себе си по най-невъзможния начин – като молец[4]. За да прояде величавата ни дреха. Или греховете ни… Какъвто и да е отговорът, книгата на Осия, сина Беериев, писана в дните на юдейските царе Озия, Йоатам, Ахаз и Езекия, трябва да се познава… защото чрез нея биде слово Господне към нас.
__________________________
[1] Всички изброени години са преди Христа.
[2] В предговора към тълкованието.
[3] Така се изписва името на Омир по руски.
[4] Образът се появява в Осия 5:12. Има го (само че с други конотации) и в Матея 6:19
