0
823

Слово за църковната неделя

KYanakiev

… знаете времето, именно, че е настъпил часът да се събудим вече от сън. Защото сега е по-близо до нас спасението, нежели когато повярвахме. Нощта се превали, а денят се приближи…

Рим. 13:11-12

Тези думи звучат в апостолското четиво на неделята непосредствено преди Великия Пост.

Ние толкова отдавна и толкова дълбоко сме свикнали с утвърдилата се именно с християнството, поредност на дните от седмицата, че малцина от нас дори знаят, че не навсякъде и не винаги тя е била такава. Така например, за иудеите последен, седми ден от седмицата е бил свещената за тях „събота”, а следващият след него е бил само (поредният) първи ден – сиреч, ден като нашият понеделник. За римляните пък, нашата „неделя”, макар да е била денят, посветен на слънцето, не е била някакъв особен, отделен от останалите седмичен ден. Именно с възкръсването на Христос „на разсъмване в първия ден от седмицата” (Мат. 28:1), т. е. в първия ден след съботата, е свързано отделянето на този ден от останалите и именуването му на гръцки „ден Господен”, а на славянски буквално „воскресение”.

Но денят на Христовото Възкресение не само се отделя от християните – като празничен – и в този смисъл заменя еврейската „събота”, но и, по някаква особена, дълбинна интуиция се подрежда от тях като последен – подир завършения цикъл на делниците, ден, който открива същевременно съвсем различното време на Църквата. Той става едновременно ден, следващ поредицата на „обикновените дни”, на дните на земните дела, на „дел”-ниците и ден, иззет от дните на следващата седмица, чийто първи собствено „седмичен” ден е едва понеделникът. С други думи „воскресение”, „неделя” е ден, който сред дните на седмицата по някакъв начин и не е от дните на седмицата. Още по-изразително това негово особено обживяване от християните прави фактът, че той като ден на тяхната общност като „Църква” започва не от сутринта (както започват дните на делата, дел-ниците), а от вечерта – от вечерта в събота, т. е. започва с нощта, която се разсъмва, която се „преваля”, за да ни изведе в светлината на Възкресението. По този начин денят на християните, денят на Църквата, освен като „ден след дните” става и ден след превалянето на тяхната безкрайна нощ, ден на разсъмването от тях – ден в истинския, собствен смисъл на тази дума.

Всичко това дълбоко се е запечатало в манталитета на човека от християнската култура, създало е един особен ритъм на преживяване на времето, в който ежеседмичното встъпване в „деня воскресение”, е много по-различно от встъпването от който и да било друг ден. Дори и на отдалечилия се от ритъма на Църквата и нейното богослужение човек от „християнския културен кръг” е познато това особено чувство за „събота срещу неделя”, този таинствено, знаково натоварен преход, какъвто не е преходът към нито един друг ден. И тази особеност на прехода съвсем не се дължи просто на това, че тук от „делник” се прехожда в „ден за почивка” (отдавна събота също е ден за почивка, а неделята е особен ден, дори ако в него не се почива). Много по-скоро идващата след догарящия залез на съботата нощ завинаги е останала за християнската памет като спомен за нощта на Великата събота, за нощта на най-последния от дните на смъртта и проклятието, която същевременно е била и нощта преди да изгрее първият, вече нов, съвсем друг след-световен ден на нейното опразване. Аз казвам, че оттогава, за християнския човек идващата след догарящата събота нощ носи в себе си възпоменанието за именно тази най-страшна, най-велика, но и най-последна – окончателно разсъмваща се в Деня, нощ.

И тук не става дума за някакъв чисто произволно, конвенционално свързан с нея спомен, а за нещо, което в страните на християнската цивилизация е станало иманентно присъщо на съботната вечер като такава, станало е дълбинен периодичен факт от жизнения ритъм на човека. Че в края на съботния ден завършва един ясно осезаем обективен период, че съботната вечер приключва обективно-отмерен цялостен отрязък делнична житейскост – това е несъмнено и само човек, който е напълно глух към вътрешния си пулс би отрекъл да му е познато това чувство.

Защото съботната вечер е уникална в плана на вътрешното ни сетиво: онова, което се провижда след нея, не е начеването просто на един следващ ден, на едно отново-пак-същото. Краят, който тя слага, не е завръщане към новото начало на изтеклото, не е просто пауза преди възобновяването, възстановяването, какъвто е в по-голяма или по-малка степен краят на всеки друг ден от седмицата, отварящ се към нощта на следващия ден. В залеза на съботата, който приключва един цял (именно „цял”, макар и всеки път „пореден”) кръг в ствола на житейското дърво, се чувства, от една страна, нещо много по-дълбоко завършващо, а от друга – чувства се, че се завършва, за да се даде място на нещо друго, различно от просто „следващия ден” и даже – на нещо, за което се е изтъгувал изтеклият цикъл от дни, нещо заради което – защото е истинско – той е свършил, уморявайки се да го скрива, да го отлага, да не му дава да дойде.

Същевременно – в тази нощ след съботата, след края на седмичния кръг – има и някаква особена тревога, че макар да е жизнено нужно, дълбинно очаквано, времето все пак е безсилно да изнедри от самото себе си този друг, съвсем друг „ден”, заради който, собствено, седмицата за пореден път е свършила, заради настъпването на който съботата сега погребва тази „седмица” в своя уморено-златен залез. Ето, ще се спусне нощ, чийто изход сега, както след онази Велика Събота на Края, вече не може, просто не може да бъде поредният „ден от дните”, които идват един след друг, които си приличат, които са едни и същи. Но същевременно той, както и тогава, би ли могъл да бъде друг, след като … друг ден сред дните няма, както няма в седмицата „осми ден”? Оттук своеобразната тревожна тържественост (или тържествена тревога) след изхода от съботния ден, която, смея да твърдя, макар и смътно, макар и безотчетно е позната на всеки роден на териториите на вековната християнска цивилизация. Предстои – ние знаем това – след всяка събота оттогава предстои, да настъпи ден, който вече не е от „дните”; предстои да изгрее „ден” („Ден”), с който нито един от „седмичните” дни няма нищо общо, който не се числи между тях… И ето, доколкото ще настъпи (вече не може да не настъпи) именно нещо, което не е като „това, което е”, то и очакването му е като очакване на чудо и аз твърдя, че неделята – ако имаме мъдростта да сме запазили поне малка следа от детската първичност на жизненото си чувство – винаги се усеща от нас като случване на чудо – като идване на празничното, независимо колко безброй пъти тя се е задавала и ще се задава отвъд потъващия на хоризонта залез на съботата. А доколкото очакването на чудо всякога е съпроводено от тревога, защото е вън от наличното, от възможното, то в посрещането на неделята всякога има за нас и нещо напрегнато и тържествено – изправящо се „яко кадило” пред Лика на това чудо.

Ето с тези чувства се е запечатал в жизнения ни свят на християни (или поне – на християнски, на църковни „възпитаници”) денят на Христовото Възкресение, който – въпреки че е бил един от дните на седмицата (а именно първият след съботата – седмият според тогавашното им броене ден) е бил ден, съвършено различен от седмичните дни – по същество от друг „регистър”, от друг „еон”. Защото изгрял след края на течащото (и затова измервано със седмичните дни) време и защото дал начало на едно (вече) не-отминаващо време. И понеже този „Ден” се е родил на света, настъпил е след, но и насред времето на света, в един от дните на света, то и дните на света оттогава нататък са затекли и текат вече в света-в-който-този-Ден-е-наличен, в който този „Ден” го има. Да, светът не е могъл да се задържи в „Деня”, в който Христос възкръснал от дните Си и не може и до днес да се задържи в него, защото времето му още не е изтекло, та да спре, да се влее и той целият – в тази вечност на другия еон. Но светът все пак „вкусил” тогава от вечността, забила стяга си в средата на неговия кръговрат и поради това не може вече да забрави това, да престане да го има пред вид. Времето на света, дните на света вече не могат – оттогава – да продължат да текат просто един след друг, потъвайки в безконечната, безизходна дълбочина на световния кладенец. Оттогава насетне затвореният кръг на „седмицата” е фундаментално, основоположно „денонсиран”. Тя продължава да тече, но тъй да се каже само остатъчно, само „до време” и не само че нейната без-крайна делнична повтаряемост е отменена, но и Денят, който вече не ще отмине и не ще залезе, за да бъде заменен от друг, е настъпил в битието – грее над всеки един от продължаващите да се раждат и да отминават „дни”. „Денят” не е вече отвъд, извън света, той е изгрял на света и в този смисъл неговата безкрайна дено-нощна нощ се е „превалила”, наближил е „часът да се събудим вече” от безкрайния сън на времето. Битийната плътност на перманентната „седмица”, на това нейно „отново и отново” й е отнета – тя е вече само сянка на истината, подобно на хаотичния сън, в който се мятаме преди събуждане, в който се въртим в суетата му – след всеки кръг изтощаваща се и раз-обличаваща се за сърцата ни.

Но ето защо, вече след всяка поредна „седмица”, след всеки неин „седми ден”, след всяка „събота” (подир онази последна Велика събота) явствено и властно в християнското сърце се усеща както умората от дните изобщо – умореността на самите дни на „този свят” – така и необходимостта, наложителността те да се отдръпнат поне за малко назад, за да се открие и вкуси още веднъж случилото се вече и изгряло вече, пребиваващо вече – насред всички идващи, отиващи си и обикалящи в „седмиците” си времена – Абсолютно ново. И нищо чудно, че присъствието на този „незалязващ ден” оттогава, прави вече вътрешно невъзможно ние (дори да сме забравили, че сме християни – хора на „Деня след съботата”) да не „завием” по някакъв начин към него. След седмицата дни за нас вече не може да започне просто нова седмица, защото след „седмицата” вече е дошла вечността и тя именно вече е дошла. Не трябва ли да свършат „дните”, не трябва ли въобще те да свършат вече – пита в някаква своя тайнствена дълбина християнското сърце и дори и този, и следващия, и по-следващия път те пак да не са достигнали окончателния си предел, иззад завоя на своя пореден кръг те всеки път откриват забит в центъра на времето един съвсем, съвсем различен „Ден”, оттогава и до днес и за веки веков един и същ – защото е Денят на Възкръсналия, защото е ден не от „седмицата”, а след „седмицата” – ден първи, който е ден осми и ден – вече – невечерен.

Ето тази „белязаност” на християнската седмица от Деня-не-от-дните, от един вече присъстващ редом с времето (макар и извън и свръх него) съвсем друг ден, предизвиква базисната, превърнала се в основен тон на живота дори на т. нар. „пост-християнин” много особена умора от дните като такива, която обаче не е равна на умора от живота, на желание за потапяне в сън, а напротив – която е жажда за радикално пробуждане от тях – от тяхната монотонност и лоша, „еволюционна” безкрайност.

Жажда, която всяка неделя след разсъмването на нощта след съботата Църквата възвестява от прага на утрото: ето днес „сега е по-близо до нас спасението, нежели когато повярвахме. Нощта се превали, а денят се приближи” (Рим. 13:12).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статия„Братската помощ” на Русия
Следваща статияАртур Шницлер: Виена като съдба