1
1806

Случаи

 

Вчера, на Успение Богородично, бях в Искрецкия манастир. Намира се в двора на санаториума в селото; създаден е през 1908 г. от цар Фердинанд с дарени от самия него средства. Земята, нужна за построяването на лечебницата, е дарена на свой ред от Църквата, защото е част от самото манастирско землище.

Като дете изпитвах страхопочитание към заградения двор на санаториума и нежелание да влизам в неговия иначе разкошен парк. Сигурно е било заради това, че съм го свързвал с разказа за мой прадядо, починал от туберкулоза и прекарал в напразни надежди някое време в този санаториум. След живота и премеждията си на гевгелийски бежанец в София.

Църквата на Искрецкия манастир „Успение Пресветия Богородици“ отваря рядко и в нея се служи само на най-големите празници. Храмът е и паметник на културата, което налага влизането да става по ограничен режим. Странна и затова особено интересна е и прилежащата към църквата външна кръщелня, представляваща седмоъгълно здание, построено най-вероятно в средата на деветнайсетия век. Издигането на такъв външен баптистериум (и то не в късната античност, през средновековието, или дори през XVII век, а в деветнайсетия) е само по себе си достатъчно необичайно. Поради което отдавна е предизвикало и продължава да предизвиква съответното изследователско внимание.

При цялата разлика в размерите тази кръщелня удивително ми напомня баптистериума на храма „Сан Джовони ин Латерано“. И ако същият е изграден от типичните римски тухли, а онзи в Искрец от камък, то вторият несъмнено е бил построен със знанието за това, че първоначалната традиция е била точно такава – кръщелните да се изграждат като самостоятелни здания в непосредствена близост до храма. Стенописите в църквата на Искрецкия манастир са причината той да бъде обявен за паметник на културата. Надпис в наоса позволява издигането на настоящия храм да бъде отнесено към началото на седемнайсетия век. По-точно годината е 1602. Ктиторски надпис от 1845 г. посочва, че това е годината, в която е бил изграден притворът (значително по-мащабен от наоса), изписан неподражаемо от местен майстор. Според някои от изследвачите това най-вероятно е Яначко (Янко) Станимиров от село Брезе, разположено само на 5 километра от Искрец. Има основания да се смята, че същият зограф е автор и на фреските в брезнишката църква „Света Петка“, в Неделишкия манастир „Св. Атанасий Велики“, и другаде в днешна Западна България.  

За съжаление иначе гениалното въображение и неповторимата ръка на майстор Яначко са покрили автентичния слой стенописи от XVII век, приписвани от науката на Пимен Зографски или на някой (някои) от неговите непосредствени ученици.

В наши дни фрагменти от автентичния пласт могат да се видят на местата, на които стенописите в средата на XIX век са изронени или са били отстранени от реставраторите с цел достигане до първичната зография.

Вчера, на Успение Богородично, влязох за пръв път в живота си в храма на Искрецкия манастир и не след дълго се забравих, потъвайки в съзерцание на стенописите. (За съжаление оригиналният иконостас отдавна е изчезнал, а новият просто не е за там.)

Забавих се с тези образи и забавяйки се, съм привлякъл, неусетно за мен, вниманието на други хора. „Извинете, Вие някакво изследване на храма ли правите ?! “ – с метален глас и желязно изражение жената, която бях забелязах да изпълнява задълженията на клисар, се беше взряла в лицето ми и очакваше незабавен отговор. „Би могло и така да се каже“  –отговорих.

Жената никак не се забави с отговора си: „ Това не може да стане без разрешението на игумена.“ Позволих си да кажа: „Убеден съм, че той не би имал нищо против съзерцаването на свещената иконопис. А какво Ви смущава Вас това, че гледам?“ „Не ми харесва не че гледате, а начинът, по който ги гледате.“

Изражението на недоумение, което се появи спонтанно на лицето ми, човекът отсреща правилно изтълкува като покана за обяснение. „Ами, нещо правите някакви странни движения с ръцете около очите, все едно, че затваряте стенописите в рамка.“

Мисля, че разбрах правилно навреме откъде идват притесненията на клисарката и побързах да я успокоя: „Вижте, тия рамки си ги слагам около очите, за да се предпазя от светлината на лампите, и да виждам по-добре.“        

Трябва да призная, че дълго време вече отлагам правенето на така нужните ми очила за огромния астигматизъм, който бележи дните ми, и който ми пречи да стигам до детайлите, до които иначе искам да се докосна. Жената помисли малко и пророни: „Прощавайте.“ Все пак това не ѝ попречи, тъй като продължих вглеждането си, да проводи в църквата полицайка в униформа и с всичките знаци по нея, която за всеки случай да ми хвърли едно око. Нямаше как, помислих си, забавно е как служителка на обществения ред трябва да провери дали не гледам с лошо око иконите.

На излизане, докато си минавах през притвора и гледах образите от Яначко Станимиров от Брезе (прочее май ми е далечен роднина), свещите пращяха, идваха хора за празника, допитваха се до клисарката за важни неща, свързани с молитвата, и тя търпеливо и ясно им отговаряше, че памучето, потъркано в иконата може и трябва да се сложи под възглавницата… Някои питаха дали може и да е до възглавницата.

На днешния ден, 16 август, се чества Свети Иоаким Осоговски. Велик подвижник и духовно чедо на Свети Иоан Рилски.

Заедно с това денят е посветен и на пренасянето на неръкотворния образ Господен от Едеса в Константинопол.

Преди няколко дни, на път за Патра, стигнах до едно градче с името Галаксиди. Разположено е на северната страна на Коринтския залив, по границата между старите Локрида Озолийска и Фокида. Сега градчето е желана посока, туристически добре поставено място, икономически интересен топос заради имотните предложения. В часовете по пладне се опитах, наивно, да вляза в църквата „Свети Николай“ в Галаксиди. Казвам наивно, щото трябваше да ми е ясно, че в делничен ден, какъвто беше този, насред пладне, храмът няма да е отворен. Викам си, слизам към скалите да се изкъпя. В тоя момент един човек със стар пикап качва назад по много стръмна улица. Аз да му помогна със знаци, той успява, махваме си, тръгва и аз пак поглеждам към църквата. Към мен се приближава човекът, който плевеше нещо в градинката до нея. „Искате ли да Ви отворя, за да разгледате?“

Леонидас, работил като корабен радист цял живот, дотогава, докато компютрите направили неговото tehne ненужно, ми отвори и ме запозна с едно изключително творение – иконостаса на църквата „Свети Николай Чудотворец“ в Галаксиди. Градът просперира особено много в последните две десетилетия на XVIII и първата половина на XIX век. Към 1840 г. търговци и моряци от Галаксиди акостират в Одеса с мисията да закупят ореховото дърво, от което ще бъде направен иконостасът. А поканените майстори били хора от Мецово в Пинд. Може би власи.

Разказвам всичко това, защото е 16-и август, денят на пренасянето на неръкотворния образ Господен от Едеса в Константинопол. Но го разказвам във връзка тук, защото Леонидас ме въведе във всички образи и сцени, изобразени на иконостаса в Галаксиди, за да стигнем изведнъж до нещо, което никога до тогава не бях виждал и което не знам дали може да се види другаде.

Представете си. Представете си, че майсторите от Мецово са поместили в целостта на своята дърворезбена творба и картината, на която Иисус сам полага платно върху лицето Си, за да изпрати сетне Своя неръкотворен образ на Авгар, цар на Едеса. На онзи същия, който пратил при Иисуса образописеца Анания, воден от надеждата, че образът на Спасителя ще го спаси от жестокото му заболяване. Образът на оногова, в когото владетелят на Едеса бил вече повярвал само по разкази. Художникът, виждайки Иисуса, осъзнал, че не може да снеме с ум и ръка видяното. Тогава Христос сам свалил Своя образ, като наложил платно върху лицето Си, подал го на зографа и го отпратил със заръката да го отнесе в Едеса на своя цар. По-късно същият цар посрещнал апостол Тадей, който покръстил Едеската земя и Армения. В 944 г. пълководецът Йоан I Цимисхий, наречен Куркуас, отвоювал Едеса от арабите и отвел в плен 200 знатни пленници. Емирът предложил да размени тези люде срещу съхранявания в града неръкотворен лик на Христос. На 15 август, Успение Богородично, Константин VII Багренородни и тъст му Роман Лакапин, посрещнали неръкотворния образ в Константинопол.

По-нататък една от историческите легенди разказва, че платното с неръкотворния образ на Спасителя е било отнесено през 1204 г. в Генуа и до днес се съхранява в църквата „Свети Вартоломей на арменците“.

От двата случая у мен остана един незабравим спомен. Леонидас от Галаксиди ми разказва около половин час за феноменалния иконостас, отклони предложението ми да заплатя лекцията, смирено ми посочи църковната каса. И докато дърпах настрани кожата около астигматичните си очи и местех клепачите си нагоре-надолу, за да съзра детайлите, той за миг дори не изглеждаше притеснен, че ще ги омагьосам с лош поглед. 

Случаи.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияТаванът от детството
Следваща статияСветът се балканизира

1 коментар

  1. Българските православни пазят храмовете си с комунистическа ревност – да не би някой да влезе в тях и да срещне Бог. Слувало ми се е лично и съм слушала толкова подобни истории като тази. Колко ли ще се изненадат един ден, когато Исус им каже „Не ви познавам“.