Беше през първите месеци на 1989 г. Из София се заговори, че по фасадите на големи сгради са се появили надписи „Долу Тодор Живков!“. Слухът се носеше от уста на уста и направо не бе за вярване, дотолкова небето изглеждаше все по-оловносиво в онези последни дни на тоталитарна България. Режимът на Живков затягаше гайките, гледаше с всичките си ресурси да си издейства отсрочка, докато „биологичният фактор“ не си каже думата. Или, както писа тогава проф. Никола Георгиев в един текст, държан „в чекмеджето“: „Живков бодро старееше и бодрееше, обещавайки на поданиците си своята вечност и непоклатимост“. В същото време телефонните интервюта на Румяна Узунова с хора, живеещи в НРБ, но излъчвани по радио „Свободна Европа“, започнаха да играят ролята на информационен коректив; те пропукваха „идеологическия монолит“ на режима: от „вражеските станции“ все повече хора научаваха за последиците от „възродителния процес“ или за възникването на неформални сдружения.
Агонията на една диктатура – освен с всичко друго, освен с конвулсиите на репресията – се съпровожда и от едно почти физиологично усещане за страх, просмукващо се в обществото. Заради насилието, вградено в режима. Заради добре смазаната машина на репресивния апарат, нуждаеща се от все нови и нови жертви. Заради уязвимостта на хората, отгледани в страх и съзнаващи как само една стъпка „встрани“ е достатъчна, за да се преобърне целия им досегашен живот.
Тъкмо в тази специфична „физиология на страха“ от последните дни на „стария режим“ ни потапя документалният филм „Симон срещу страха. (Случаят Варсано)“ с автор Георги Тенев (оператори Борис Мисирков и Георги Богданов, „Агитпроп“, 2017). Усетих я съвсем осезаемо, почти с кожата си, още с първите кадри на филма. И „онова време“ неудържимо нахлу в мен по нишката на спомена. Благодарение, не на последно място, и на двуплановата структура на киноразказа, чрез която Георги Тенев е избрал да възкреси „случая Варсано“, вписвайки своята лична история (чрез снимки, писма, дневници и свидетелства) в протестния акт на Симон Варсано и първите изстрели през 1989 г., раздрали тегнещата тишина, в която режимът бе обвил „потьомкинския декор“ в страната.
Изминаха почти трийсет години от тази история, а тя все още е позната на малцина. Ето защо филмът „Симон срещу страха“ си поставя за цел тя да бъде разказана от край до край. Колкото и да е трудно това за главния герой на филма, известен с отказа си от публичност. Колкото и трудно е да се отварят незараснали рани, за да разкаже един човек как са стреляли по него в центъра на родния му град, как е бил малтретиран и унижаван от един режим, разполагащ с цялата власт.
Досието на МВР, с което започва филма, пестеливо излага фактите. А ето и за какво иде реч.
На 1 януари 1989 г., Симон Варсано, медицински фотограф в „Пирогов“, изписва по фасадите на няколко сгради по „Цариградско шосе“ (тогава – „бул. „Ленин“! ) думите „Тодор Берия Живков“. Кратко пояснение: това е времето, когато истината за режима и за комунистическите лагери (за ГУЛАГ) започна да прониква в България през публикации в съветската преса. Живков веднага препоръча „снишаване“, за да отмине „жълтата пяна на преустройството“, най-вече по отношение на истината за миналото и настоящето – щяхме да се преустройваме само „икономически“, за което вече имаше „некои съображения“. Филмът ни връща тъкмо във времето на онова напрегнато четене на „съветска преса“, особено в интелигентски кръгове, заради което някои дори си лепнаха дисидентски биографии.
Случаят „Варсано“ обаче е по-различен. Този 34-годишен младеж, след като прочита „Един ден на Иван Денисович“ на Солженицин, решава да „не живее в лъжа“. И тръгва да действа – така, както той го разбира.
С боя за обувки започва нощем да пише по фасадите на три къщи на тогавашния бул. „Ленин“ Тодор Берия Живков – този лозунг е неговата оценка на режима и неговото предизвикателство към системата. И режимът тутакси реагира, задвижвайки цялата си репресивна машина.
Из справката на МВР в досието на Симон Варсано: През последните няколко месеца на територията, обслужвана от нашето управление и предимно върху фасадите на бул. „Ленин“ се появиха надписи със съдържание, обидно за наш държавен ръководител. Тъй като извършителят на това деяние оставаше неоткрит от доста време, при инструктажа на нас ни се обръщаше внимание, че трябва да бъдем особено бдителни и при евентуална нова проява от страна на това лице да положим всички усилия, за да го заловим.
Режимът се подготвя за разправа. Един от изписаните със спрей надписи е оставен полузаличен – за да играе ролята на примамка в капана. Чете се само името Живков. А във филма прозвучава документален запис от пророческите слова на самия Първи, произнесени с характерния му правешки диалект: Нас не бива да ни приспива класовата борба. Със стократно увеличена ярост врагът излиза от скривалището си и започва да действа с най-жестоки средства срещу народната власт и комунистическата партия.
Развръзката е неизбежна, макар и стъписваща.
Из справката на МВР: На 9 март 1989 г. около 21 ч. заехме мястото си в Парка на свободата в непосредствена близост до бул. „Ленин“ срещу сградата на номер 33. Върху фасадата на тази сграда преди около месец неизвестно лице бе започнало да изписва някакви думи, но по непонятни причини бе преустановило писането. Личаха само буквите Т и Б. Ние и нашите началници разчитахме, че същото лице ще направи опит да довърши надписа, поради което наблюдавахме този район нощно време. Около 22,30 ч. забелязахме някакво лице да изписва думи върху фасадата на отсрещната сграда.
Започва хайката. Симон тръгва да бяга по ул. „Светослав Тертер“, без да знае, че там го чака друг патрул. Внезапно чува изстрели, по паважа чаткат куршуми. Силна болка пронизва крака му и той се свлича на земята. По-късно, вече в „Пирогов“ разбира, че тежко е прострелян единия му крак, а последващ изстрел е „погалил“ петата на другия крак. Когато на другия ден брат му, музикантът Раймондо Варсано, отива на мястото на произшествието, смаяно установява, че караваната, намираща се в близост до мястото, е била надупчена от куршуми на височината на човешки ръст. Което означава, че Симон Варсано е могъл да бъде убит на място.
Свидетелство, казващо много не само за случая „Варсано“, но и за онзи режим, за който все още спорим как да бъде описан в учебниците.
Лично за мен голямата драматургична находка на Георги Тенев е, че с избраната двуплановост на киноповествованието подтиква всеки от зрителите на филма към нещо наистина важно: да проектира себе си и своите лични реакции в ситуация като тази, в която попада Симон Варсано, давайки отпор на страха. Сиреч, към лична равносметка.
Затова ще разкажа какво лумна в съзнанието ми, докато гледах наистина естетски заснетите кадри с червеите, изпълзяващи от пожълтените страници на досиетата на ДС, или откъсите от видеозаписа на разпита на Варсано в болничната стая, проведен през 1989 г. от следователя Величков.
В тези дни на 1989 г. бях студент втори курс философия в Софийския университет. Спомням си как всичко случващо се отекваше тогава, как един състудент ме дръпна настрана и доверително ми каза, че милицията е застреляла човек, писал лозунги срещу властта. Спомням си и как се смълчахме след тези думи, страхът ни подяждаше отвътре.
Може би седмица след това, прибирайки се късно вечерта по улица „Гурко“, попаднах в странна ситуация, чийто смисъл се проясни в съзнанието ми едва сега, след като гледах филма за Симон Варсано. От служебния вход на МВР изскочи мъж на средна възраст, с разкопчано палто и видимо пийнал, който тръгна към мен с думите: „И сега какво излиза? Че Берия и Сталин са били по-големи фашисти от Хитлер…“. Често казано, винаги съм избягвал да влизам в контакти с представители на тези служби, а тогава – още повече. Мъжът обаче държеше да му отговоря, повтори, че и потрети питането си. Възможностите бяха две. Или наистина бе искрен (в следствие на чуто или прочетено), или пък му липсваше някаква бройка за докомплектоване и търсеше да ме зариби. Спомням си, че отговорих с дежурното „Така ли…?“, гледайки да се откача от него възможно най-бързо. С това всичко свърши.
Разказвам тази история с ясното съзнание, че за разлика от мен Симон Варсано е наистина герой.
Казвам го и го повтарям в отговор на едно питане в края на филма. Да, той е герой, защото се осмели да изрази открито, като морален жест, онова, което му е било на душата в тези трудни и доста подли времена. Да, той е герой дори в болничната стая, когато на видеоразпита на ДС, воден от следователя Величков, се стреми да омаловажи постъпката си, вместо да заяви ребром, че е противник на режима.
Симон Варсано е може би „най-дискретният герой“ на българската демокрация. Той никога не извлече политически дивиденти от постъпката си. За разлика от други, които осребриха гражданските си позиции.
Не съм чувал Симон Варсано да говори на нито един митинг след 1989 г. Въпреки че е бил в правото си.
Ние съм го виждал и да размахва пръст от телевизионния екран, нито да поучава нацията.
Извършеният от него политически жест през 1989 г. беше и си остана чисто морален.
Както си остава морален жест и разочарованието му, изразено във филма: „не се случи да ни управляват хора с морал“.
Гледайте този филм, защото той казва много за онова, което се е случвало и продължава да се случва в България. И обърнете внимание на една реплика на Симон Варсано от видеоразпита му пред ДС, когато той, омаломощен от болката и лекарствата, намира сили да изрече следното: „Не съм съгласен с цялото това говорене от сутрин до вечер за демокрация. Не е това демокрация според мене“.
