4
671

Слънцестоене

azahariev

Този път ми се иска да поплувам на спокойствие и свободно, така че ще си кротувам във водите, които с времето (макар и неочаквано за самия мен) станаха и мои, без да рискувам с трансгранични екскурзии до чужди критически акватории или да жонглирам  с кръстосването на дискурси и езикови режими. Ще ви говоря само за литература. Годината, краят на която вече не е далеч, се падна изобилна и щедра на български заглавия, не малък процент  от които поне аз ще запомня. Ще запомня онова под и след заглавията, имам предвид. Намерението ми не е да правя ретроспективен преглед или един вид опис на тазгодишната реколта, така че минавам направо на онова, което ме накара да се замисля.
На прага между септември и октомври  български автор спечели наградата на BBC за белетристика. Разказът на Мирослав Пенков  „На Изток от Запада“, включен в едноименния сборник стана фаворитът на  комисията, натоварена с избора. Историите в колекцията, писани в синхрон на български и на английски, са основани на сюжети, заети от живота в България. Както казва авторът  за собствената си книга, това са все фабули, родени, или по-право, съживени в паметта, от носталгията по България по време на дълъг престой в чужбина. Една България „минала и настояща, приказна, абсурдна, тъжна, смешна, луда…“Сами разбирате, търси се пъстротата на живота. Оставям настрана вече вкочанилото се клише за Абсурда, неотделим от „българското“ като такова, за да кажа, че, независимо от тази инерция в авторевюто на Мирослав Пенков и зависимостта му от  мейнстрийма,  разказаното в „На Изток от Запада“ ми допадна.  Харесаха ми се чупките на мисълта, както и градусът, под който се засичат отделните колена, от които са съчленени  разказите. А също така и меката акрилност – там, където авторът изоставя стратегията (или бива изоставен от нея), предавайки се, волно или неволно, на сантиментите си.
Островният  успех на книгата получи очаквания резонанс у нас , като в резултат реанимира за кой ли път разговора за „емигрантската“ ни литература и за отношенията между нейните създатели и пишещите в България на български. И за кой ли път противоположните сили в този дебат се мобилизираха набързо, почти автоматично, за да се дислоцират от двете страни на добре познатата фронтова линия – напускане на провинциалното, отвореност, свобода, универсализъм versus остарели идиоми-битовизми, ограниченост и комплексарски  херметизъм. Противниците заложиха, както обикновено, на аргумента, че легитимацията на стойностното в българското литературно битие не бива да минава през често случайното му и нерядко същото толкова конюнктурно оценяване някъде навън (разбирай, на Запад). Само по себе си е ясно, че българите, пишещи на някой от големите европейски езици, имат многократно по-голям шанс да бъдат открити от световната публика. А такива обикновено са писателите-емигранти. Номерът е там, че придобиването на международна известност има и своята добавена стойност в България. Защото през международния си авторитет тези автори гарантирано стават знаменитости и на мястото, откъдето са тръгнали. При това тук започват да гледат на тях като на звезди, а не просто като на успели литератори (максимумът, на който може да се надява туземният писател). Дори нещо повече, такива личности функционират като еталон за успял навън нашенец. Добре работещ пример за българин, постигнал с кураж и интелектуално постоянство мечтите си зад граница. Нищо чудно тогава, че с времето у някои в България стаяваната първоначално вътрешна съпротива срещу „емигрантите“ се втвърди и започна да се проявява открито като отричане. Нямаше как обирането пътьом (на път за летището) на местните литературни награди да не подразни пишещите в България и да не породи у не един и двама усещането за несправедливост. Болезнено чувство, възпалявано хронично от преданото подтичкване на телевизионни репортерки със светещ поглед по петите на гастролиращите величия. Негодуванието се подхранва понякога и от наставническо-снизходителните нотки в държанието и говоренето на самите автори-емигранти, дошли сякаш за да наврат в носа на колегите си, че са направили правилния избор в живота, като са поели риска да напуснат тихия шавар на българския провинциализъм.
В статия от Ивелин Пешев, излязла на сайта „Уебкафе“ под заглавие „Умора на Изтока от Запада“ ще можете да прослушате тоническото тризвучие  на лада „Писна ми от прехласването по емигрантската литература и от нейната надменност“. С част от нещата, посочени от Ивелин Пешев, съм съгласен и аз, но бързам да уточня, че не съм се решил да пиша тези редове, воден от желанието да се включа със собствена позиция в колизията. Всъщност, едва ли сме изобщо в правото си да говорим за вече структуриран и възпроизвеждащ се конфликт, който да въздейства осезаемо върху културния живот в България. По-скоро си имаме работа със случайни престрелки, възобновявани от време на време като резултат от възникването на „погранични инциденти“. Бих искал да проблематизирам обаче собствената си изходна постановка в настоящия текст. В началото написах , че широката  кройка на „емигрантската“ литература се бие с по-тесните тематични мащаби, в които се движат съвременните български автори. Само че, стига да си направите труда да прочетете, ще видите, че поне половината от акостиралите през последното десетилетие в България книги от българи, установили се в чужбина и пишещи за чуждоезична аудитория, залагат отчаяно на българския идиосинкретизъм и в крайна сметка, на потеклото си. Т. е. , на онова, с което можеш да учудиш и впечатлиш без особени усилия. Да, няма съмнение,  че преследваната цел е и маркетингова, а очакванията са читателят (най-вече западноевропеец или американец) да бъде съблазнен с екзотични и едновременно с това близки нему мотиви. Социализмът и времето на прехода се оказаха без конкуренция в това отношение. Дестилатът се получи нещо като комунистическо-ориенталски танц, пригоден  за западняци. Лошо няма, но парадоксът е там, че в същото време писателите в България започнаха да стоят далеч по-космополитно и достойно на краката си. Но какъв ти тук парадокс – та нали всеки търси собственото си място под слънцето.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияМо Ян – Нобелов лауреат за литература
Следваща статияПод линия