0
1027

Смени се статусът на критиката

Nedelchev

Критиката днес е професионално академическо занимание. Изчезнаха критиците идеолози, които се занимаваха с хвалби на соцреализма, или пък другите, които напротив се стараеха да създават алиби на истинските писатели.

В тазгодишната Нощ на музеите и галериите в Пловдив литературата отново заема почетно място сред другите изкуства. Дошлите в сградата на НБУ в Пловдив на 21 септември от 20,30 часа ще присъстват на изключително любопитна среща с Михаил Неделчев, Емилия Дворянова, Пламен Дойнов и Йордан Ефтимов. Срещнахме се с г-н Неделчев за кратък разговор на тема Нощ, литература, критика и публика.

В интервю по повод на 70-ия ви юбилей ви питат дали сте удовлетворен, тогава споменавате за многото ненаписани книги… Какво се случва с ненаписаните трудове?

Аз отдавна съм се примирил, че няма да напиша всичките книги, които искам, защото, колкото и смешно да е това, аз всяка седмица измислям теми, дефинирам ги, редактирам, пиша съдържание, но в някакъв смисъл това е удовлетворение, че съм успял да формулирам тези теми, дори със съзнанието, че никога няма да ги напиша. Този процес създава в мен множественост на мисленето, макар ненаписани, тези книги са там, някъде в съзнанието ми и това, което пиша, е плод на една стереофонична среда. Аз практикувам такива стратегии на „измаменото очакване” на читателя, т.е. никога почти не започвам мой текст с основната тема, винаги има 1-2 подтеми, които „лъжливо” вкарвам в общото повествование и които обаче също създават тази стереосреда. Оказва се, че сюжетът, който разказвам – най-често литературно-исторически – той е уникален, но стои, звучи заедно с други теми и сюжети. Така че не смятам работата по формулирането на текстовете за напразна, защото тя оставя някаква следа.

В същото интервю казвате, че литературната история би трябвало да е колективно дело? Кой е колективът?

Когато казвам колективно дело, аз имам предвид, че историята се отлага в литературната памет, независимо от моите или на други колеги усилия, т.е. тя е нещо крайно, традиционно и консервативно и е много трудно да бъде променяна. Колективността е в трупането на историята. Когато Боян Пенев е започнал да прави голямата си история, до голяма степен е предначертал посоката на нашите усилия и мислене.

Какво ще споделите относно общността на литературната критика в България? Съществува ли поне бегло обединение около възпитателната функция на това съсловие върху публиката?

Не. След 1989 г. и особено след 1992-93 г. критиката е предимно академическа. Огромна част от хората, които пишат критика, са университетски преподаватели, те се занимават и с теория, и с история, в това, разбира се, има и плюсове, и минуси. Ако преди 1989 г. имаше светски литературоведи и критици, то днес тази институция почти е изчезнала, говоря за чисто професионално занимание само с критика. Нямаме големи издания за литературна критика, литературните издания се правят от хора, които са академически реализиращи се, по тази причина литературната критика е част от общото литературознание, тя е силно академизирана и това означава, че в някаква много голяма степен критиката е сама за себе си, т.е. се прави за колегиалната общност. Дори писателите не са много удовлетворени от този тип критика, те биха желали да чуят за себе си по-директни похвали или обвинения, те биха искали по-експлицитно да се раздават плюсове и минуси за техните творби. Относно твърдението, че днес няма изобщо критика, скоро казах, даже бях цитиран от колеги, че това не е вярно. Има страшно много критика, само че тя не е във вестниците или списанията. Разбира се, има щастливи изключения като списание „Страница”, което е може би единственото систематично издание, поместващо критически текстове. Днес критиката обаче е основно в книгите, никога в България не са се издавали толкова много. Това е медията днес. Разбира се, отново книга, предназначена за колегиалната общност, тя не се  чете масово. Така че не е вярно, че няма критика, просто се е сменил статусът на критиката. Тя днес е професионално академическо занимание. Изчезнаха критиците идеолози, които се занимаваха с хвалби на соцреализма, или пък другите, които напротив се стараеха да създават алиби на истинските писатели, че може би и те не са толкова неправоверни, защото и такава критика се пишеше. Разбира се, това не е истинска критика, това са алибизиращи критически текстове, например за Николай Кънчев, за Константин Павлов, с тях трябваше да се каже на управляващите, че те не са чак толкова опасни. На което, разбира се, управляващите не вярваха, те знаеха, че са опасни, нямаха логическо основание за това, но имаха интуиция. Бяха абсолютно точни в своята интуиция. Аз съм от тези, които мислят, че комунистическата идеология напълно точно откриваше своите врагове. Ние бяхме врагове на тази идеология и тя ни откриваше. Ние бяхме два различни свята, които не се понасяха.

Ако се върнем отново на академичния характер на литературната критика, не мислите ли, че най-ощетена е широката читателска аудитория?

Да, ощетена е. Ощетена е защото, това, което се помества понякога тук-таме по вестниците, като малки критически текстове, най-често са напълно безкритични думи, които са като адаптирани анотации или директна реклама. И така в действителност читателите трудно се ориентират, но това пък носи друг бонус – интерес към литературните четения. Има хора, които ходят специално по такива представяния, за да се ориентират какво става в литературата, какво заслужава внимание. Нямаме такива знаменити критици, както например доскоро в Англия и Германия, които в своите телевизионни предавания казват „да” на това и „не” на другото, съответно вдигайки тиража на една книга и сривайки друга. А имаме нужда, би било прекрасно, ако големите вестници вместо за поп и рок певци (нищо лошо в това), отделят поне веднъж в седмицата една цяла страница на литература с две-три представяния на книги със същностни текстове от утвърдени критици. Ние, професионалистите, обаче забравихме да пишем по-популярно, това изисква друг тип мислене, аз за себе си мога да кажа, че трудно бих могъл да пиша такива текстове, а може би е така и с повечето колеги. Това са текстове на ръба между културната журналистика и високата академична критика и освен това важно е те да не са скоропреходни, а да създават доверие в публиката, тези оценки да са валидни и след десет години. Такъв тип критика ние имахме, но се изгуби. Изгуби се благодарение на провала на идеализираната критика (слава богу!). Една огромна част от тогавашните активни критици не написаха и ред след 1989 г., изгуби се смисълът на тяхното професионално битие. Новите вестници и медии пък го удариха на друга културна политика, не култивираха такава читателска потребност, съответно така и не създадоха своите критици.

Какво ще кажете за литературния пазар в България? Не диктува ли именно той тенденциите, при отсъствието на популярна критика?

Пазарът е хаотичен и несистемен. Разбира се, тези хора, които имат по-специални интереси, знаят къде са няколкото книжарници (в София са три-четири), където могат да намерят каквото търсят. Видя се, че големите вериги не са склонни да популяризират българската нова литература, те подхващат две-три имена на автори, но нямат културно съзнание, че би трябвало да има примерно един голям стелаж с новите имена, дори с риска да загубят, така да се каже, пространство. Те си позволяват този лукс по отношение на други тематични области, струва им се „секси” да слагат някакви езотерики и окултни книги, но за българската литература не го правят, още по-малко за българската критика. Нямат усещането за културна мисия. Разбира се, има и щастливи изключения.

Как влияе този хаотичен пазар на вкуса на читателя?

Има случаи, в които читателите чуват за някоя книга и търсят по съответните канали за нея, например програма „Христо Ботев” на БНР – радио, което абсолютно системно представя всичко, включително елитарни книги с малки тиражи. Има и други форми на разпространение, разбира се. Има и илюзия, че може всичко да се види в интернет, но това не е така. Аз пътувам доста и мога да кажа, че нито в Америка, нито във Франция, нито в Русия хората са спрели да четат и да купуват книги. Някои хора пък не желаят да печатат книги, всичко от тях е в интернет и само понякога, за да излязат от ъндърграунда, вземат, че пуснат някоя стихосбирка. Това си е личен избор и в някакъв смисъл ще видим кой – кого, ако това е културна битка. Аз продължавам да съм абсолютно консервативен в това отношение. Не мога да си представя, че в петък сутринта до обед, няма да съм си взел вестник „Култура” и така и с останалите издания.

Каква е според Васздравословната” връзка между критик и писател?

Това е много сложен въпрос. Освен това, съвсем различни бяха връзките между критиката и писателя преди 1989 г. Защото критикът, нонконформисткият критик беше идеалната аудитория за малко публикувания автор. Така да се каже критик и автор създаваха симбиоза, която си бе самодостатъчна. Критикът в някаква степен заменяше липсващата цялостна аудитория. Това беше братство между критици и поети. А критик, допуснат до братството на истинските поети, беше признат за истински критик. След 1989 г. това до голяма степен изчезна, защото днес всеки може да публикува своята книга и слава богу. Друг е проблемът, че тези книги могат да останат неразпространени и непрочетени. Но взаимоотношенията критик – писател не са константни, те зависят от начина, по който се социализира литературата в различните периоди. Днес имаме една друга значителна промяна, че голяма част от самите автори са академически фигури. Те самите носят в себе си дълбока степен на самосъзнание по отношение на литературата като цяло, а и на собствените си литературни взаимоотношения. Това усложнява отношенията им и с критиците, защото критикът трябва да е на доста високо равнище, за да го уважава авторът. Днешният писател знае какво прави и не вярва на критик, който говори общи приказки и замества истинската критическа рефлексия с някаква наукоподобна галиматия от термини, взети от Мишел Фуко или Ролан Барт.

Казвате, че литературата и литературната критика трябва да влияят в изграждането на културна политика. Според вас те отразят ли политическите вълнения в страната?

Има силни времена на политизиране на литературата. Понякога пък тя бяга от това. Тези неща се сменят на всеки три – четири години. Може да се окаже в един момент, че обществото е силно политизирано, но литературата в този момент се е оттласнала от тази тема. Това не са непременно скачени съдове. Освен това една значителна част от българските писатели са публицисти, и то добри публицисти. Но на мен ми е трудно да преценя, особено от всички тези Фейсбук активности. Всички писатели, те пишат всекидневно, което според мен е ужасно. Веднага ще кажа защо. Защото аз смятам, че писателят трябва да споделя само завършен текст. Той много трябва да мисли над текста си, той няма тази свобода на издърдорването, която има обикновеният човек. Той трябва да пази автономността, значимостта на текста си. А този непрекъснат интимитет на споделянето в социалните мрежи, той разрушава многозвучността на писателското слово.

Можете ли да прогнозирате литературните и политически моменти за близките месеци?

Аз не обичам да мисля прогностично, нямам такава нагласа. Не че не ми е интересно да чета такива текстове, даже днес четох един на Иван Кръстев. Много интересни текстове, критични и дори когато не се случват, те карат да разсъждаваш. А иначе какво ще се случи? В литературата – ще напишем хубави книги, да сме живи и здрави. Аз много очаквам новата книга на Милен Русков, която ще бъде посветена на атентатите между 1922 и 1925 г., а след това очаквам той да се върне към предишния си замисъл за  венецианския мит сред английските романтици. Какво друго ще се случи? Но не, не очаквам да се политизира литературата, напротив очаквам да се еманципира, да навлезе във вътрешни пространства на човешкото.

Споменахте Милен Русков, днес много се говори за постановката „Възвишение”, адаптация по неговия едноименен роман. Какво мислите за връзката на литературата и театъра?

Аз много уважавам режисьора на постановката Иван Добчев, но знам как той реже безмилостно текстовете на писателите. Когато авторът вече не е между живите, няма как да има съпротива, но ми беше странно, когато дочух, че Милен Русков е дал пълна свобода на режисьора. Интересно ще бъде как постановката представя романа пред хора, които не са го чели, а и пред почитателите на книгата, каквото е например моето семейство.

Ще участвате в Нощта на музеите и галериите от страна на НБУ с Емилия Дворянова, Пламен Дойнов и Йордан Ефтимов. Какво да очаква публиката от тази среща?

Нямаме режисура. Преди няколко месеца направихме една голяма конференция, посветена на българската литература от последните пет години, всеки си беше намерил тема. Ние имаме един голям дългосрочен проект за изучаване на литературата от социалистическия период – издали сме вече много сборници, правили сме конференции. И съвсем естествено достигнахме до съвремието, максимално много се стремим да приближим академическото занимание, включително историографското проучване и систематическо представяне, до най-нови дни, което е тенденция в много университети по света.

Какво е мястото на литературата във формат като Нощта на литературата сред другите изкуства?         

Аз много се дразня и воювам, когато кажат „департаментите по изкуствата”. Чакайте, защо забравяте литературата като основно изкуство – музика, танц, театър, живопис са изкуства, а литературата какво е? Често в цялостни представяния, фестивали и пр. не че се подценява, но някак се забравя. Тези предметни, зрими изкуства излизат на преден план. А е много хубаво, че в последните издания на Нощта на музеите и галериите литературата все по-стабилно присъства, чудесно е, че и нашият департамент участва в тези акции. А иначе дълго време много български изкуства са били литературни, т.е. силно доминирани от литературата – театърът, живописта, за киното да не говорим. Някъде до 30-те години на миналия век е властвала силна литературна центричност и тя е била повсеместна, не е давала въздух на другите изкуства. В различните периоди се отива в различни крайности – киното забравя, че литературата му е важна като съставка, театърът пък мачка изворния текст със странни преработки, в които липсва литературният интегритет, който дава друга стабилност на самата творба.

А Вие лично, присъствали ли сте в Нощта?

О, да, разбира се! Прекрасно е, хората обикалят, скитат, влизат тук и там в музеи и галерии. Смисълът на едно такова събитие е да се създаде културен навик, тези хора да не чакат само Нощта, а да свикнат с ходенето по такива места. Тоест целта да извадиш човек от всекидневието му, да му направиш един „шоков” празник и да покажеш, че изкуството е нещо напълно естествено. А и нещо друго важно, на такива фестивали се осъществява среща на различните изкуства, което е чудесно.

Интервюто взе: Василена Панчарова

 

21 СЕПТЕМВРИ

НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

бул. „Цар Борис III Обединител” 128

19:00 – 20:00

„Сватбата на Фигаро” – концертно изпълнение на откъси от операта на Моцарт

20:30 – 22:00

Разговор за литературата с Пламен Дойнов, Емилия Дворянова, Михаил Неделчев, Йордан Ефтимов и др.

19:00 – 22:00

Изложба на студенти от Нов Български Университет

Събитията ще съчетаят музика, живопис и литература. В рамките на Нощта ще се проведе оперен концерт, както и литературна дискусия. Събитията се случват в голямата зала на университета, в която ще бъдат изложени работи на студенти от програмата по живопис.