Начало Сцена Смехът не се нуждае от преводач
Сцена

Смехът не се нуждае от преводач

Николай Гундеров
27.05.2014
1532
9
Екипът на „Слуга на двама господари“

За живия театър, за хумора като вътрешна свобода и за разликите между българския и чешкия театър с режисьора и драматург Николай Гундеров разговаря Лора Трайкова

Само през последния месец Николай Гундеров спечели конкурса на името на Славка Славова на Театър 199 с пиесата си „Сълза в супермаркета“, наградата на публиката за постановката си в театъра в Оломоуц (Чехия) на „Слуга на двама господари“ от Фестивала на смеха в Пардубице и приза за драматургия за авторски прочит в Нова българска драма 2014 г. на пиесата си „Хористи“…

Той е висок, с пшеничено светла коса и почти незабравчено сини очи. Би могъл да мине незабелязано през тълпата в който и да е средноевропейски град, където с такива външни белези се разхожда голяма част от населението, ако не го издаваше вулканичният му темперамент. Тук не говорим за изпепеляваща лава, която помита всичко по пътя си с единственото извинение, че е чувствителна, а за постоянни бълбукания от емоции и мисли, които раждат езикови и актьорски импровизации на момента. Контактът с Николай Гундеров – поет, драматург, режисьор и актьор, винаги е толкова жив, че тази неподправеност трудно се предава в нещо написано.

Нека спомена в задължителната биографична справка, че роденият в Шумен Николай завършва славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с чешки език, а после режисура и драматургия в Академията за изящни изкуства в Прага. Съосновател е на един от първите български авторски литературни театри „Синтез“. Стихосбирката му „Синтаксис на грижите“ (1996) печели няколко награди за дебют, сред които „Южна пролет“ (Хасково), на „Литературен вестник“ и др. В края на 90-те Николай получава Почетен диплом от Международната академия за изкуства в Париж за авторския си спектакъл „Леки четива“. Дипломният му спектакъл в Прага – „Вернисаж“, взима наградата на Академията, а участието му като актьор в Международния театрален студентски фестивал във Варшава му донася и признанието на полските актьорски асоциации „Ян Кречмер“.

Николай Гундеров е работил като главен режисьор в Сатиричния театър и в Градския театър в Мост (Чехия). Бил е асистент на Иржи Менцел, Олег Табаков и Юлия Огнянова. Режисираният от него „Детектор на лъжата“ е обявен за най-добро представление на театъра в Кладно (Чехия). Режисьорът го постави и в Сатиричния театър през 2007 г., а спектакълът продължава да се играе на сцената на „Сълза и смях“. От началото на 2000 г. до днес Николай е режисирал над 20 постановки, сред които „Мъж на верижка“ от Ж. Фейдо (Жижковски театър, Прага), „Пациенти & клиенти“ по Марк Камолети (Сатиричен театър, София), „Вернисаж“ от Вацлав Хавел (Театър „Елиадова книховна“, Прага), „Рейс“ по Станислав Стратиев (НАТФИЗ, София) и др. Играе във филмите на Иржи Менцел „Обслужвах английския крал“ (2006) и на Ян Хржебейк „Красавица в беда“ (2006). Съосновател на Естествения театър Trifonoff & Gunderov заедно с актьора Филип Трифонов.

Честита награда за най-новата ти постановка в Чехия! Разкажи ни повече за нея.

Преди месец в Чехия имаше Гранд фестивал на смеха в Пардубице. От 50 пиеси, предложени за участие в него от цяла Чехия, се селектират 7. „Слуга на двама господари“, който поставих в театъра в Оломоуц, спечели Наградата на публиката. Много бях радостен, още повече че този театър не е участвал на пардубицкия фестивал до момента. Театралните критици също харесаха постановката и писаха невероятни неща за нея, което, разбира се, е изключително приятно за мен. Наградата на публиката винаги е най-важна, защото тя е реакция без филтър – щом се смееш, имаш бели дробове за това и отворени сетива. За мен хуморът е един от най-важните инстинкти за самосъхранение. Той предпазва от лъжата.

Беше страшно голямо удоволствие да работя с актьорите от „Моравске дивадло“ в Оломоуц. Премиерата на „Слуга на двама господари“ беше в началото на 2014 г. Направихме я с най-различни средства – балет, пантомима, театър на сенките, скечове, гегове – получи се едно синкретично представление. Въпреки че е писана преди повече от 300 години, пиесата може да хвърли мост и към съвременния зрител, защото и днес много хора се чувстват слуги, а други – господари.

В нашата постановка слугата е човек с изключително независим дух. Сравняваме го с бълхата, която направихме основен елемент в пиесата. Тя може да издържи без храна цяла седмица, но не и без любов. Такъв е и нашият слуга. Основен момент в сценографията беше голям бял потник, който навява усещане за Южна Италия. Зададохме си и въпроса каква е разликата между хората с титли и тези без титли. Когато хората се голи, те са свободни и еднакви. Докато бедният слуга е свободен в съзнанието си, господарят му служи на своите инстинкти, страхове, съмнения и любовни терзания. Напоследък ме занимава много темата за това, че ако човек има въображение, той е вътрешно свободен. Когато изхвърляме стари мебели, не си даваме сметка, че те са ненужни в нашите очи, просто защото нямаме въображение. Нещата с въображение имат различни ъгли и дават различни посоки.

Ти доколко свободен се чувстваш?

В кое? Безумно!

В това, което правиш?

Понякога си мисля, че този живот и средата, в която живеем, прилича на много широка градинка пред болница. В нея съществува кратко, но истинско усещане за щастие в свободата, в която ти си сам със своите проекции. Театърът ме занимава, защото в него с малко средства и за кратко време можеш да бъдеш каквото си пожелаеш, а в живота това не винаги е възможно. Тази опитомена вътрешна шизофрения е много приятна. Да вземем Чаплин, който във „Великият диктатор“ със съвсем малки, непосредствени фигури на хумора, успява да разруши световни авторитети, които се взимат за много важни. Хуморът дава усещане за вътрешна свобода, която не винаги е възможна.

Свободата е относителна. За да имаш усещане за свобода, трябва да имаш моменти на несвобода. Какво от нещата, които си искал да направиш в театъра, си успял да направиш до момента?

Нямам предначертани планове. Наскоро ми се случи да бъда толкова разсеян, че след като излязох от магазин, седнах не в колата, която ме чакаше, а в друга кола. Тоест, ако забравиш, че правиш нещо по задължение, ако то върви като спонтанна радост, тогава придобива смисъл, защото те води вътрешната мотивация за радост. Детето посяга към кофичката за пясък, за да направи пясъчен дворец, и си мисли, че това е истински дворец. И ние по същия начин посягаме към някакви малки кофички в нашето пясъчно игрище. Човек си мисли, че създава пясъчни дворци. Хубаво е да успееш да се позабавляваш, преди да дойде вълната и да те залее.

Аз пък не смятам, че театърът е илюзия, нищо, че не е дълготрайно веществен като киното, например. Но той се пренася от сцената в главата и сърцето на зрителя.

Ти създаваш един паралелен свят, овеществяваш някакви хора, състояния, отношения, в съвсем кратко време. Това, което страшно ме вълнува, е, че едно театрално представление продължава час и половина и ти можеш да върнеш парите за билета на зрителите, но не и този час, който си отнел от живота им. Ако в тази кратка отсечка, подобно на пилот от авиокомпания, си ги пренесъл от една до друга точка, превърнал си въображението им в транспортно средство, осъществил си някаква трансмисия на съзнанието, без те да помръднат от мястото си – за мен това е много вълнуващо. Но това сигурно пак е илюзия, защото после настъпва някаква забрава, човек се връща към живота – такъв, какъвто си го живее. Но пък е хубаво да има някакви моменти на забравяне.

Винаги съм си мислил, че между алкохола и театъра има нещо общо. Алкохолът е забрава в шишенца. Театърът е забрава в един квадрат, в който някакви хора говорят някакви неща, но ако те достигат до теб, ако пробият ципата на неразбирането, действително може да се осъществи трансмисия на съзнанието.

Според мен театърът не е само средство за забрава, но и подбудително средство. Може да е освежаващо и цветно, но може и да е приспивно.

Да, има много представления, които могат да бъдат зачислени в аптеката като сънотворни. Не мога да разбера защо хората си купуват химически средства за сън, при положение, че могат да отидат на определени постановки и на петата минута гарантирано да заспят. Претенциозните представления и кинопродукти ме дразнят, защото ми се струва, че зад фалшивия етикет на нещо, обявено за „екзистенциално, дълбоко, в дискурса на себепознаването и персонализацията на емоционалната себеприсъщност“, се губят простичките неща. Мисля си, че в една история за обущар, например, има много по-голям смисъл. Има екзистенциализъм в това, че една обувка е продупчена и аз мога да ти намеря веднага история. Също така за мен липсата на емоционалност е инвалидност. Живеем в общество, което прекалено се анализира, рационализира, обсъждат се разни тези, тях ги изправяме пред огледало, после това огледало поставяме пред друго огледало и т.н. Приемаме емоционалността за някакъв вид инвалидност, а за мен това е вредно, защото вълнението не бива да изчезва.

Ти наскоро спечели четвъртия конкурс на Театър 199 на името на Славка Славова за българска пиеса със „Сълза в супермаркета“. За какво се разказва в пиесата?

Това е пиеса-оригами от три части с три малки етюда. Тя осмисля живота ни като пробен срок, защото нито едно място не е гарантирано, нито едно оставане не е постоянно. Главният герой разрушава всички изкуствени прегради чрез своята човечност. Той отказва да влиза в системата и да се подчинява на нейните правила, защото има инстинкт за емоционалност и човечност. Неговият единствен талант е да мълчи и да си мисли хубави неща. Завърших пиесата в края на миналата година и сега тя за първи път ще се поставя. Работил съм по нея дълго време, за мен тя е по-скоро комедия, но зависи кой ще я постави и как ще я прочете.

Още докато беше студент по чешка филология, постави „Покоряването на Северния полюс от чеха Карел Немец” от Ян Сверак и Ладислав Смоляк на сцената на Чехословашкия клуб.

А миналата година бях тамоколо полюса, на Международния фестивал на театъра на Северния полюс в град Нови Уренгой с моята пиеса „Хористи“. Написахме я заедно с поета Димитър Събов. Това е пиеса за едно отминало време, в което абсурдът изпълваше живота ни, но имаше и начини да се излезе от него. В Нови Уренгой поставихме част от „Хористи“ в рамките на фестивала. Направихме много приятен пърформанс с актьорите от местния театър, които намериха в нея свои лични ниши.

Между другото, „Хористи“ имаше проблеми в София, защото с нея попаднах на директори на театри, които имаха чувство за хумор, по-малко от динена семка. Това е смешно, но от друга страна е и тъжно, защото много от тях не можаха по обясними причини да ѝ се насладят. Те я харесаха само привидно. Разбрах, че съм се превърнал в герой на тази пиеса, защото основният мотив в нея е, че оценяващите са с по-малък капацитет от оценяваните. Непрекъснато попадаш в някакви комисии, от които разбираш, че не може да има някакво единение между теб и журиращия те, защото се намирате в различни светове и имате различни вкусове. Даже проблемът, че нещата в обществото не функционират, е по-скоро проблем във вкуса.

Но различието на вкусове е нещо основно в изкуството.

Да, но за да оценяваш нещо, трябва да имаш известни натрупвания. Да си чел. А се оказваш срещу хора, с които общуването е почти жестомимично.

Да се върнем в Чехословашкия клуб. Как ти хрумна да поставиш пиеса на чешки с импровизиран драмсъстав от филолози?

Имах много тежки изпити в трети курс и се притеснявах, че ако не направя някаква пиеса, сигурно ще ме скъсат на тях… Сериозно казано, това е авторски текст на един жесток световен театър с много силна традиция в Чехия. Авторите са световноизвестни драматурзи, сценаристи, актьори и режисьори. Единият от тях – Зденек Сверак, е учител по професия, филолог. Другият – Ладислав Смоляк, вече покойник, беше учител по физика. Те създават театър на мистификацията с литературния герой Яра Цимърман, на когото приписват всички достойнства и недостойнства на чешкия народ. По този начин се надсмиват интелигентно над себе си.

С този спектакъл се опитах да пресъздам това на софийска сцена. За мен преживяването беше разтърсващо. Привидно това не е театър – той работи със средствата на литературата, а едновременно с това текстът е толкова въздействащ и богат, че може да бъде представен без разкрасителни мимики и жестикулации. Той представлява различен тип мислене. Не е като стадионния театър, който гледаме, или някакъв епидермален тип театър, който събужда радост в телесната долница. Тук нещата са привидно бавни, спокойни, северночешки, а ти виждаш как под това тече един много смешен поток.

Изпълнителите бяхме щастливи аматьори. Дори Смоляк присъства на представлението. По-късно разговарях със Сверак в Чехия, който ми каза, че не е могъл да дойде у нас, защото по същото време е снимал филма „Коля”. „Как мина представлението? – попита ме той. – Доколкото разбрах, на премиерата моят съавтор се е разплакал.“ Аз му казах: „Г-н Сверак, не знам дали това бяха сълзи на радост, или на разочарование“. А той отговори жестоко смешно. Огледа се наляво, после надясно и каза: „Не са били нито сълзи на радост, нито на разочарование. По-скоро са били сълзи на старост“. Такъв тип хумор харесвам аз. У нас, например, много обичаме да се смеем на другите. Това е по-лесният начин за смях. Но за да се надсмееш над себе си, се искат голяма сила, кураж и воля. Сверак и Смоляк имат чувство за самоирония и в това е достойнството на текстовете им.

Как ти хрумна да следваш режисура след филологията?

Бях приет да правя докторат в Карловия университет, но ми се видя скучно занимание и реших да кандидатствам в Академията за изящни изкуства. Подадох молба 5 минути преди полунощ, защото важеше пощенското клеймо, дори документите ми не бяха изцяло пълни. Но си мисля, че има малки небесни очи, които се отварят и затварят, защото след това ми се обади секретарката и каза, че въпреки всичко мога да се явя на изпитите – около 9 кръга. 300 човека кандидатстваха за режисура, а бяха приети 4. Преминахме през най-различни тестове, които бих нарекъл изпити за въображението. Да речем, трябва да режисираш кратка ситуация с четирима актьори в рамките на 10 минути. Или да напишеш есе по снимка, от която да извлечеш история. Имаше и езикови тестове. Имах и монолог – бях избрал един от Хавел и страшно се притеснявах как ще го изиграя. Но един прекрасен професор от комисията, който е бил асистент на Брехт, ми каза: „Прескочете монолога. Да вървим нататък“. Като ме попита как от България съм избрал да кандидатствам в Прага режисура, аз първо му казах: „Прескочете този въпрос, моля“. А след това отговорих, че съм поискал да дойда в страната, в която има вълшебни пръстени, след като съм изгледал „Арабела“.

Имах голямо желание да се занимавам с театър. Преди няколко дни се сетих, че когато бях на 4-5 години, моите родители ми бяха купили някакви обувки. Аз не им обърнах внимание, а се заех да отварям и затварям кутията, защото си представях, че това е завеса. „Представленията“ ми траеха по минута-минута и половина. Отварям кутията – представлението започва. Затварям я – завесата пада. Има някакъв епично-лиричен мотив в това. Когато завесата се затваря, пада тъмнина и нещо свършва. Когато се отваря, се появява светлина, започва нов спектакъл. По някакъв начин тази кутия за обувки не ме е напуснала досега.

От малък си имал досег с театъра?

Имах такава странна физика – дълги уши и още по-дълъг нос и от малък започнаха да ме викат по разни театрални представления. Освен това се занимавах с поезия и пак от малък ходех по литературни конкурси. Когато излизах на сцената, хората започваха да ми се смеят незаслужено, защото се смееха на физиката ми, а не на стиховете ми. Славянската филология се оказа просто спиране на малък перон на някаква гара. Но беше много приятно, защото се запознах с чешката култура и литература.

Тя е била гара разпределителна за теб.

Да. Това е пример за абсолютно стечение на обстоятелствата. Ако не бях завършил славянска филология, нямаше на кандидатствам режисура в Прага, да завърша, да остана там и само с това да се занимавам.

Съзнателно ли остана в Чехия?

Решението ми да остана в Чехия се дължи и на факта, че съм силно разочарован от хора, които представляват българските институции в областта на театъра, защото повечето от тях са с нисък вкус. В Чехия освен че получих покани за работа, усетих, че хората уважават и личния ти вкус. Оставят те да работиш. Ако срещата с публиката се случи, виждаш и плодовете на работата си. Тук нещата са някак си предпоставени. Хора с нисък вкус провеждат някакви репертоарни политики и това е много страшно. Аз предпочетох свободата, макар това да е свободата на чужденеца. Но се оказва, че с чужденците общуваш без превод, а за контакта със своите имаш нужда от тълковен речник.

Навсякъде ли у нас си срещал такова отношение? Все пак имаш постановки и тук.

Не, разбира се. Но като говоря така, то е и от името на много познати талантливи актьори у нас, на които просто не е дадена възможност да покажат това, което имат. Те отиват да мият чинии в Мексико и се чувстват много по-щастливи така, отколкото да сервилничат.

Да се надяваме, че уважаването на чуждия вкус е въпрос на време и израстване. Може би ситуацията у нас е такава, каквато я усетих при едно скорошно мое пътуване. На летището сред останалите пътници попаднах в някаква черна дупка, в която почти никой не поглежда и не говори с другия, а е вперил мрачен поглед пред себе си, в телефона или в компютъра си. Между единици от тях тече някаква нормална енергия. А това е много опасно, защото те боде и те отравя. Прехвърля те в страната на песимизма, в която обобщаваш само трагични неща, а ако се замислиш, животът навсякъде е баланс.

Съгласен съм с теб. И „Сълза в супермаркета“ е точно за това – хората желаят да общуват, а не могат да го правят. Даже когато говоря за хората без вкус, си мисля, че, метафорично казано, ти си написал писмо и си го сложил в голям плик, защото твоето съобщение не е малко. Отиваш до пощата, опитваш се да го пуснеш в пощенската кутия, знаеш на кого искаш да го изпратиш, но кутията е с много малък процеп. Той отказва да го приеме, защото трябва да е с неговия размер. Така е и с хората. Те предпочитат айпадите, телефоните, банкоматите – да влязат в някаква килийка, през която да осъществят своето общуване, защото се страхуват от общуването на живо.

Две години си бил главен режисьор на театъра в Мост. Как се възприемат чужденците, които искат да работят в театъра в Чехия?

Не съм усетил някакво по-различно отношение, само защото не съм чех. Според мен чужденец е условно понятие, измислено от политиците, за да могат да разделят хората. Земята е едно кратко място за обитаване с изкуствено създадени граници.

В театъра в Мост поставих 4–5 пиеси, предимно комедии. От ръководството на театъра бяха гледали моята постановка по „Госпожа министершата“ в театър Диск в Прага и ме поканиха да работя с тях. В Прага дотогава имах вече няколко постановки в различни театри. Дори наскоро пак работих там – в театър Рококо, който страшно ми хареса. Сградата му е разкошна, от времето на Първата чешка република. Поставих пиесата „Астролог“ на италианския автор от Ренесанса Джовани Батиста дела Порта, който е бил мистик, лекар, алхимик, писател. В нея ме занимаваше темата за мошениците. Дори на мен постоянно ми казват, че си измислям какво ли не, т.е. че лъжа, но има голяма разлика между измислица и лъжа. Лъжата е банално повторение на реалността, докато измислицата е нова реалност и тя може да бъде много по-хубава от нашата.

След Мост от две години вече съм само на свободна практика и пътувам по различни театри. С този театър се разделихме не с най-топли чувства, защото и те започнаха да поставят репертоарни политики, които не бяха на нивото, което аз очаквах.

Не е ли по-спокойно да си някъде на щат?

Има едно стихотворение на Христо Фотев, което ще ти отговори на въпроса.

Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.

Понякога покривът е хубав, защото може да те предпази от дъжд. Но ако поне веднъж не излезеш навън и не усетиш дъжда, тогава си затворник. Имал съм предложения от много чешки театри – Чешке Будейовице, Кладно, Пршибрам, Прага, Оломоуц, Хеб. Напоследък се занимавам само с авторски спектакли. Макар да са по класически текстове, аз се стремя да ги прекарам през себе си. Понякога театърът има свое виждане за това как трябва да бъде поставена една пиеса, когато ме кани да я режисирам. Ако аз не съм съгласен с текста, който са ми дали, предлагам свой.

А сега пиесата ни „Хористи“ бе одобрена да я поставя в театъра в Пилзен. В нея има чешки рефлексии, защото става дума за начина, по който българите възприемат чешкия свят. Премиерата ще бъде на 7 февруари 2015 г.

Междувременно имам покана за Моравско-слезкия народен театър в Острава, който се ползва с много добро име, да поставя „Тримата мускетари“ в по-съвременен план. Там е много интересна темата за казаната дума. Като че ли хората преди 100–200 години наистина са уважавали стойността на думите и поговорката „Казана дума – хвърлен камък“ е важала. Докато сега използваме страшно много думи, жонглираме с тях, без обаче да вникваме в значенията им, без те да ни задължават по някакъв начин.

В България 90% от театралния живот е концентриран в София. Театрите в по-малките градове, се борят за оцеляване и функционират почти на аматьорско ниво заради мизерната държавна подкрепа. В някои градове театрите бяха закрити. Сега след дълга пауза отново отваря врати Смолянският театър. Каква е ситуацията в Чехия?

Съвсем наскоро работих в театър „Любомир Кабакчиев“ в Казанлък с хора, които са изцяло отдадени на работата си. Правихме „Фенове“ на Елин Рахнев, но в една по-различна клип-стилистика. Хората в Казанлък бяха готови, както се казва, да донесат съчки за собствената си клада, защото обичат това, което правят. Всичко останало ми се струва алибизъм. Когато си обичаш професията, когато искаш по някакъв начин да твориш, това е най-силната вътрешна мотивация. Останалите неща са извинение. А това, че средата тук, в България, е трудна в организационно отношение, не ме учудва, но хората трябва да бъдат вътрешно мотивирани.

В Чехия, например, има дори някакво презадоволяване. Аз харесвам българските артисти, защото те са с въображение – свикнали са от нищо да правят нещо. Обратният вариант не е много плодотворен. Театърът е като електрическите жици – когато са оголени, могат да осъществят проводимост на тока. Но това, което наистина ме натъжава, е, че виждам, че много от българските артисти са в унизително положение и репетират в мизерни условия.

Сигурен съм, че и след 2000 години ще има театър. Кое е онова, което кара един човек да гледа друг човек? Дали е, защото иска да разбере нещо за себе си? Ти отиваш да се срещнеш с друг човек и когато между очите на изпълнителя и очите на публиката има единение, има проводимост на значенията и на думите, е вълнуващо, защото показва как функционира или не функционира обществото. Основният проблем е, че хората приемат общуването за акт на нападение.

Защото в много случаи то се превръща именно в това, за съжаление.

Пълно е с робинзоновци. Поставих „Робинзон Крузо“ на детската куклена сцена Розманитости към Градския театър в Мост. Основна в нея е темата за чужденеца и съзнанието. На едно малко островче пристига чужденец и основният въпрос е дали той ще го превърне в островче на радостта, удоволствието, приятелството, или на предразсъдъците. Там живее една дива коза, която се влюбва в Робинзон, защото той пристига не откъде да е, а от Англия. Децата се забавляваха много, а родителите им още повече, защото виждаха неща отвъд първия план на пиесата.

Кое от чешките представления си харесваш най-много? И как се работи с презадоволени актьори?

Аз съм много взискателен към себе си и отношението ми е спартанско. Винаги се притеснявам. За мен е най-важно да осъществя движението на съзнанието на зрителя от една точка до друга. Когато започвам работа с непознати актьори, им казвам, че аз обичам живия театър. Разликата между него и мъртвия театър е проста. Мъртвият театър е като мъртвец, който лежи в ковчега, много добре гримиран и не помръдва. Живият театър е като малко бебе, което не стои мирно, плаче, напишква се. Когато представлението стане спонтанно, ненагласено, тогава нещата се случват и публиката е съучастник.

А иначе актьорите не са презадоволени, просто условията, в които работят, са много по-добри от българските. Най-приятното от работата с тях, е когато видиш, че посланието ти стига до тази уж чужда за теб публика и разбираш колко условно нещо е езикът. Радостта и тук, и там е една и съща, нещастието, трагедията – също си приличат. Аспектите на възприемането само са различни, но смехът не се нуждае от преводач.

Трупата на Дейвицкия театър в Прага, например, е много особена, защото там се налага определен стил на игра, който се култивира с всяко следващо представление. За да се запази този стил, актьорите почти не участват в представления извън театъра и почти не се снимат във филми. Има ли други подобни театри в Чехия?

Работил съм с художествения директор на Дейвицкия театър – драматурга Петр Зеленка, с когото дори бих казал, че сме добри приятели. Миналата година в Народния театър направих сценично четене на една от трите негови пиеси, преведени на български – „Теремин“. Трупата на Дейвицкия театър се състои от актьори, които са отдадени изцяло на работата си и страшно обичат своя театър. Тази вълна на радостта, че обитаваш едно място, където си щастлив професионално, се усеща от публиката. Това са умни, интелигентни хора с високо чувство за естетика и вкус, затова и представленията им са успешни. Въпреки че театърът им не е в централен квартал на Прага, за него няма билети месеци напред. Но той опитоми своя публика. Това липсва в България.

Какво научи от Иржи Менцел?

Менцел е мой учител. За мен е чест, че идва на всички мои постановки в Чехия. Не съм го канил само на тези, в които съм се съмнявал, че ще минат добре. Запомнил съм го с няколко неща. Той е човек, безкрайно чувствителен към детайла, ненавижда фалша в изкуството и безумно много уважава човешкото достойнство. Това се вижда и във филмите му. Героите му общуват красиво. Да разсмееш човек е много по-трудно, отколкото да го разплачеш, а той е брилянтен майстор на комедията. По някакъв начин е следовник на Чаплин. Той е живописец в киното. Общуването с него е непосредствено. Изключително голямо име е в световното кино, но е много деликатен към другия. И ми е помагал страшно много, но няма да кажа как.

С него се запознахме, когато при първото му гостуване в София работех в Чешкия център като културен референт. Той ме покани да му бъда преводач в Сатиричния театър, докато поставяше „Вечеря за тъпаци“, на която му бях и асистент. Представлението се играе вече 14 години. Той научи на много неща българските актьори – как се изгражда гегът, как се прави умен хумор, колко е важно да не подценяваш зрителя. Обещал ми е да участва в мое представление и аз ще му го напомня в някой момент, стига да можем да му платим хонорара.

Николай Гундеров
27.05.2014

Свързани статии