1
4388

Смисълът срещу вируса

Картина („Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи) от поредицата на Бенс Хажду „Изоставени картини“

Формално противопоставени, колективизмът и индивидуализмът са диалектически свързани: те са не врагове, а ортаци в стопанисването на душевността ни – когато се разиграват посменно в човешката (лична и гражданска) съдба, когато „оперират” съразмерно, в равновесие, те ободряват и обогатяват битието, а когато се застоят, когато заседнат в него поотделно, го изтощават. А става така, защото човекът е колкото индивид, толкова и общественик, той има поравно нужда и от себе си, и от себеподобните си – той е и те, те са и той. Човекът е, както установи още античната философия, животно като всички останали животни, но и не съвсем. Защото заедно с това и не по-малко от това той е и животно обществено. Тъкмо тази му двойственост, тази му дихотомия, тази му извечна хетерогенност – от една страна – и тежката му и мъчителна битка за хармония, за съчетаване на двата елемента в една личностна биография, за себесбиране, за единение със самия себе си – от друга – правят човека най-абсурдното, най-драматичното, но и най-пленително създание под слънцето, превръщат го от хомо в сапиенс, във връх и корона на Творението, във фаворит на мирозданието. Неслучайно в „Хамлет” Шекспир възхвалява човека като най-съвършеното и богоподобно създание под слънцето.

Човек и човечество се съдържат взаимно и тази им взаимност е в моето себесъзнание на християнин не органика, не съвкупност от оптимално съчетани, от благополучно групирани атоми и молекули, не биомеханика, не анатомия и физиология и не дори прецизна мозъчна дейност – тази взаимност не е от мира сего, тя е свише. Така че няма да сбъркаме, няма да преувеличим дори, ако речем, че човекът е щастлив дотолкова, доколкото е съумял да обедини в личността си и да приведе в хармония двата (колективистичният и персоналният) изначални елемента в съдбата си, и нещастен – дотолкова, доколкото не е съумял да го стори. Стремежът за щастие е вроден, той е водещата осъзната или неосъзната стратегическа цел на битието, цел, която може да бъде постигната само чрез хармонизирането между личност и общност. Но тъй като тази заветна цел никога не е постигана напълно, тъй като тя е принципно непостижима в цялостността си, няма и напълно щастливи хора. Както няма и хора, напълно нещастни. Щастието и нещастието не са чисти, автономни, независими една от друга категории – те са състояния динамични и повлияващи се взаимно, дифузни, малко или много смесени, примесени едно с друго. Същинското име на тази симбиоза е живот. И най-изкусният майстор на живеенето, и най-щастливият е нейде и някога, в някой миг и в някоя ниша на съдбата си поне мъничко нещастен. Както и най-нещастният е нейде, някога и някак си поне мъничко и щастлив. И като че ли тъкмо тази непълнота, тази незавършеност, тъкмо тази ни перманентна себенедостатъчност в каменистия ни индивидуален път от бита към битието ни държи настрана от съвършенството, докато неосъществимостта на съвършенството в рамките на земното не само придава особен чар на присъствието ни в този свят, а и подхранва копнежа ни за извънземното. Този ни нестихващ, този ни подхранван и придружаван неотлъчно от людското ни несъвършенство стремеж към съвършенство ни пришпорва към абсурдни цели, придава реалистичност на сюрреалистичното, кара ни да търсим с виталната вяра на Божена Немцова Живата вода, да следваме лъча на вълшебната Аладинова лампа, да горим и светим с изтръгнатото сърце на Данко, да живеем като в свой дом в Небивалата земя на Питър Пан, да щурмуваме вятърни мелници и да откриваме в този видимо така безполезен щурм невидим смисъл. Реши ли, хомо сапиенсът ще открие смисъл навсякъде и във всичко – и в кошмара на тартара дори. Проследявайки с талантливото си перо мрачната участ на героя си с всичките му нечовешки терзания, в „Митът за Сизиф” Камю стига до извода, че трябва да си представим Сизиф като щастлив човек. Да открие смисъл и щастие в един митологичен образ, превърнал се с времето в олицетворение на безсмислието и безнадеждността – това го умее само прозорливостта на гения. На гения Камю. И на гения Сервантес. Защото докато ликува и бушува в лудостта си, докато щурмува с плам в сърцето вятърни мелници и воюва срещу демонични и съществуващи само в болното му въображение зли великани, Дон Кихот е щастлив и вдъхновен човек. Той запада, залинява и умира в момента, в който под натиска на своите малобройни и загрижени за душевното му състояние приятели се отказва от странстващото си рицарство, изгаря всичките си рицарски романи (собствения си живот изпепелява) и се връща обратно в сивотата на делника, сиреч нормализира се. Оказва се, че както лудостта не е за Санчо Панса, така и нормалността не е за Дон Кихот – онова, което за всички останали е психически здравословно, за Рицаря на печалния образ е физически смъртоносно. И като че ли безславната му смърт след славните му подвизи илюстрира най-подобаващо констатацията на друг един гений – Николай Кънчев, че ние, човеците, сме неразгадаеми, защото „сме оплетени в повече конци, отколкото се вижда”.

За всичките ми тези несвързани размисли за Бога и света вина има и коронавирусът. А по-точно усамотението, в което той ме заточи. Затвориха една след друга всички живописни кръчмици около мен, които познавам по-добре и от библиотеките. И библиотеките затвориха. Затвориха и любимите ми театри, секнаха художествените премиери и всички литературни и политически форуми, а приятелите и приятелствата ми напуснаха лицето на земята и се преселиха всички на екрана на лаптопа ми. Усамотих се като Сизиф в тартара, макар и без проклетия камък, като Дон Кихот в родното му андалузко селце кротнах, подгонен от микроскопичния злосторник, който целия свят подплаши. Оказа се, че единствената функционираща превенция от смъртоносната за моите вече немалко натрупани години епидемия е безконтактността и, запасен подобаващо с храна, тоалетни принадлежности и напитки (най-вече напитки), чакам добрите доктори да прогонят заразата в небитието и да ми върнат кръчми, библиотеки, театри, премиери, приятели и приятелства. Чакам търпеливо и нетърпеливо – така, както през втората половина на 80-те Тодор Живков, наричан и до днес с топла ласкавост от сънародниците си Тато, търпеливо и нетърпеливо чакаше, снишен, да отмине буреносната перестройка на Горбачов, за да се изправи отново в целия си селяшки блясък на върха на държавата ни.

Огласяна доскоро от ведър дружески смях и звънки наздравици, отскоро мансардата ми е смълчана. Дори когато е принудително, усамотението има едно безценно предимство: то подканва към размисъл. За мен размисълът е по-скоро предимство, отколкото проклятие, а усамотеният човек е вглъбен човек, той става някак си сам на себе си по-мил и драг, по-понятен, по-себепонятен си става – и в добрите, и в недобрите си дела, става по-автентичен и себесъщ, по-съвместим със самия себе си. Себепознанието е несъмнено най-труднодостъпният, но и най-същественият вид познание – и като че ли то е постижимо по-скоро в онова уединение, в онова единочество, в което няма кой да те подкрепи, но няма и кой да те упрекне. Тогава ти ставаш сам на себе си и съдия, и палач – обществото го няма никакво, няма ги привичните ежедневни общности, никакви ги няма и приятелите, дори враговете започват да ти липсват с времето. Време, което ще се точи и проточва цяла една карантина, без никой да ти каже колко е това, колко ще трае нейната преходност и няма ли в непреходност да прерасне. Ти не знаеш, не смееш да попиташ, пък и няма кого. Като че ли усамотеното ти битие е сбрало и смляло ведно миг и вечност, време и безвремие. И понеже сезонът е такъв един болестотворен и нелечим, идват изневиделица, нахлуват в теб на талази едни невикани мисли за гибел и смърт, мисли, от които се боиш и тръпнеш в уплаха – чак докато пристигнат други мисли, които да прогонят старите и да се загнездят на тяхно място. Новодошлите мисли са посланици на живота – противовируси, каквито и добрата медицинска наука не е в състояние да сътвори. Твори ги само Твореца, свише Божията благодат ги твори или (хайде, от мен да мине!) еволюиралата флора и фауна на Дарвин и компания. Така или иначе, с Господа-Бога или с Чарлз Дарвин воглаве, карантинните дни и нощи непрекъснато обръщат надеждите на безнадеждност и обратно. Ти не си господар на тези обрати и обратности – по-скоро те са те заробили и господстват пълновластно над теб. А така се получава, става така, защото, както установи преди век и половина поетът-революционер, „умът не види, добро ли, зло ли насреща иде…”. Което ще рече, че на нещата, на които искаме да повлияем, ние не можем да повлияем, а нещата, от които не искаме да бъдем повлияни, ни влияят – и то императивно. Ставаме, с други думи, от еманципирани демократични граждани хора безпомощни и завладени от злокобното съчетание на собственото си безсилие с всесилието на обстоятелствата.

Така от ездачи на принципи се превръщаме в питомци на парадокси – на онези парадокси, които според Юнг единствено могат да обхванат, макар и само донякъде, света в неговата целокупност. По силата на парадоксите в карантината ни обединява разединението ни, сближава ни отчуждеността, сплотява ни дистанцията, солидаризира ни не колективността, а изолираността. Да живее в общност човек като че ли знае по рождение, да живее обаче извън общността, заключен в усамотение на мансардата си, трябва да се учи в крачка. А да се научиш да живееш изолирано, значи преди това да се отучиш да живееш групово. Това са все тежки уроци. Които предполагат изоставяне на стари поведенчески модели и усвояване на нови такива. А раздялата със старите поведенчески модели е болезнена – болезнено е и усвояването на новите. Една болезненост, която ние интуитивно се опитваме да си спестим, да надхитрим, да заобиколим някак си – доколкото избягването, заобикалянето на болката е по-свойствено на човешката природа, отколкото конфронтацията с болката. Дори когато подобна конфронтация е здравословна, човекът (пък и обществото) я предприема не толкова като свободен съзнателен избор, колкото като наложена от външни сили необходимост. А всяко налагане е източник на нова болка.

Така натрупването на болки води закономерно до онази тревожност, която американският педиатър, юрист, автор и специалист по мъката, д-р Дейвид Кеслер, обобщава тези дни на страниците на в. „Харвард бизнес ревю”. (Да, и специалисти по болката, по тъгата, по нещастието, по мъката има в гнилия Запад – до тях унаследилото догматичните комунистически практики родно здравеопазване така и не успя да стигне и в условията на демокрацията.) В интервюто си, озаглавено „Дискомфортът, който изпитваме сега, се нарича тъга”, изследователят д-р Кеслер анализира въздействието на настъплението на епидемичния вирус върху човешката душевност. Това въздействие е заредено с негативи: загуба на нормалност, загуба на връзката между хората, страх от задаващата се икономическа криза. Наред с актуалната мъка, изживяваме според доктора и предчувстваща мъка или предсказваща смърт. Става дума за чувството на несигурност, на обърканост, на безпътица – чувство, което набира енергия с всеки нов случай на зараза, чувство, което се трансформира в бъдещето ни, за да отрови и него. Предвиждащата скръб според д-р Кеслер се развива на микро- и макрониво. Като всяка болест, като всяко нещастие, като смъртта, и вирусът не ни засяга пълнокръвно, докато не ни се случи на нас самите. Съветът на експерта е, колкото и трудно да е това психически, да намерим сили да приемем реалността, от която интуитивно бягаме и се крием в една или друга нереалност. Приемането на реалността, и особено на негативната реалност, е израз на сила, а нейното отричане – израз на безсилие. А безсилният човек е по-уязвим за всички беди. Пък и модерните технологии правят изолационизма по-поносим – макар и само от екрана, близките ни все пак общуват с нас. Заключителният съвет на специалиста по мъката е, да опознаем емоциите си и да им позволим да се случват – колкото и негативни да са те. Емоциите имат нужда от движение – така ние ще ги обезопасим, те ще загубят демоничността си и вече няма да носят парализа.

Не ще и дума, че днешното ни състояние е криза, а всяка криза е болка. Един друг, все още неразпознат от човечеството гений – Морган Скот Пек – разграничава два вида болка: ненужна и нужна. Ненужна болка е, да речем, едно делнично главоболие, от което всеки нормален човек бърза да се избави чрез два аналгина. Нужна болка е онази, която допринася за нашето себеизграждане, за екзистенциалното ни израстване. От тази болка не бива да се избавяме скоропостижно – нея ние трябва да изживеем, тъй като целта е израстване, а израстване на цената на спестената болка няма.

Болката, причинена ни от вируса, е според мен конструктивна, съграждаща болка, през която трябва да преминем. Умните хора и умните държави, които са съвкупност от хора, могат в принудителното си усамотение да осмислят и преосмислят бит и битие по начина, по който в суетата на повсеместните и всестранни връзки и отношения, на които глобализмът на технократичната ни цивилизация ни обрече, това не би могло да стане. И така, търсейки нов смисъл, всички ние да излезем по-силни, по-жизнеспособни, по-мъдри от настоящото премеждие. Бихме могли, да речем, да осъзнаем, че хлябът е по-важен от зрелищата, а лекарите – по-необходими от държавниците, от шоумените и спортистите; че самовглъбяването е благо, което разкрива пред човек и човечество нови, невиждани досега перспективи; че погледът навътре, в себе си е по-смислен от погледа навън, към широкия и пъстър свят; че дистанцирането ни от екстериора разкрива пред очите ни истинската стойност на интериора, на домашното огнище, на интимността; че физическото дистанциране прави близките ни хора душевно още по-близки. А тази ни нова сетивност и това ни ново съзнание, които дължим на една микроскопична гадина, може да превърне епидемията от проклятие в благодат. Или поне да я направи по-малко проклета. А и това е упование…                                    

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияФейс, лице, лик
Следваща статияНеделите на Великия пост (VI)

1 коментар

  1. бре. социялната изолация ме принуди да прочета това. няколко пъти. с маска и без маска. помислих си че автора е писал с маска, като анаболен тренинг. за мозъчна хипертрофия. за това четох с маска. сиреч по малко кислород за разбирането. на една нога с автора. не се добрах до онова което е искал да каже… и без маска – пак същото. Добре затворили са кръчмите и библиотеките. ясно. и ние страдаме. но не повръщаме прочетенето. и не се ровим в него за да демонстрираме какво сме яли. културното позоваване е нещо като закона на Хекел. мисля че няма нужда да минем през всички етапи на културното развитие за да достигнем до това което се върти в главите ни. да ние сме животни. ама нямате представа колко животни сме. една от страничните реакции на аврамическата пандемия е самозалъгването ни че сме нещо повече от животни… нещо като богове. защото можем да убиваме всичко и при това масово. включително и себе си. Ние живеем в стадо, възприемаме като стадо, учим се като стадо. как беше за да се отгледа дете е нужно стадо. за да се направи часивник е нужно стадо… Индивидуалното, либералното е забежка която казва че можем да сме стадни но може да мислим не като стадото. толкова. душата, духа ни са оператори в стадото. Имаме хибриден випъл. Бог и Дарвин. не ви ли разтърси тока когато дадохте на късо? само хуманитар може да връзва двата полюса и да се радва на искрите които разбират като ирационалност. да ви кажа ли“ когато бог е цинкулирал тъдява хората по време на чимата са строили … църкви. Пример Венеция. Днес за месец беше установен генетичния код на вируса, за седмица бе дефинирана схемата за лекуване, с това кето има на разположение. замо за месец има над давадест разработки на ваксини и други терапии. ще кажете… ама умират хора. ще ви върна.. това им е работата… Натурата не е по бързите решения. както си мислим че прави бог. както и да е. обикновенно комплицираното послание показва че не можем да си изясним нещата. за това ще помолим автора – опитайте пак.