0
3729

Смъртта на бащата

Приноси към биографията на Николай Кънчев

Николай Кънчев най-после в родното село, личен архив на автора

Старах се да бъда точен и верен в границите на действителността, без ни най-малко преувеличение на тоя или на оня факт. Не се ръководих от никакви авторитети и правила: святата истина ми бе знамето.

Захарий Стоянов

Винаги на първо време трябва да живеем,
после има да векуваме, като ни няма.

Николай Кънчев

* * *

Божидар Богданов – поет, живее в Белене:

„Току-що се върнах от Бяла вода. Още малко подробности около Николай.
Дядо му по бащина линия се преселва от Летница. Къщичката, в която е живял Николай, е била със стая и антренце, в най-добрия случай да е имало още едно стайче. Баща му работел на хората за единия хляб и ракията. Обичал да си попийва. Често спял под открито небе. Младият Кънчев бил особняк, но външно кротък. Още нещо за родната му къща: била на хълма до фабриката за креда. Белият камък и минипромишлената гледка навярно са потискали Николай, който пише за Бяла вода следното: „присадили са ѝ лунен кратер“.

24.11.2017 г.

* * *

19.12.2017 г.

Вчера сутринта ми се обади Пламен Гелинов – операторът на Чарли (режисьора Христо Илиев). Изпратил ми филма, който снимахме на Ярема и част от който вероятно ще бъде включена във филма за Николай Кънчев.

Разказа ми и за снимането в Бяла вода. Чарли искал да свършат за един ден и да се върнат в София, но Пламен му показал пейзажа наоколо, открили интересни хора, помнещи поета, и го убедил да преспят и да снимат и на следващия ден. Нощували в Белене.

Ето какво научих: майката на Кънчев била хубавица. Баща му попийвал, ходил немарливо облечен, били от бедните. Освен че попийвал и се помайвал, не бил от работливите: някому нацепи дърва, другиму нещо пренесе или прекопае. Така се препитавал. В селото бил заселен някакъв грък, вероятно от гръцките партизани емигранти. Бил арогантен, не плащал наем за наетата къща, опитали се да го притиснат – измъкнал се. Падал си по майката на Кънчев. На един Трифон Зарезан гъркът поискал от бащата на Кънчев цигара. Кънчевият баща му казал, че не пуши… Гъркът продължил да настоява, бащата да отказва.  Цигарата станала повод за убийството му. Жената, разказала случката, и досега потръпвала от сцената, на която станала свидетел като дете. Бащата на Кънчев починал на място. По това време поетът бил войник. Майката се преселила в Белене. Пламен ми разказа и за конкурса за есе, посветено на Николай Кънчев и творчеството му, организиран и отчетен от Захари Иванов и Федя Филкова. Пламен направил кратко интервю с носителката на голямата награда. Тя завършила с: „Пожелавам на Николай Кънчев да продължи да пише все такива хубави стихотворения“.

Станало дума да снимат и досието с донесения за Кънчев. (Федя цяло интервю даде на тази тема в „Литературен вестник“, б.м.). Чарли казал „това вече е демоде“. Същото казал и за тази история с бащата. Интервюто с лауреатката, поради нелепостта си, отпаднало от само себе си.

Понеже изгледах филма от Ярема, обадих се на Пламен да му благодаря и му викам: а бе то и моето може да не влезе, я запази всичко отпаднало и после направи един филм от него – истинския филм за Кънчев, а не онзи, в който отново искат да го изкарат бял-беленичък. Нали е и от Бяла вода… (На 75 и кусур съм и не съм разбрал още защо крием истината като срамна болест?!)

Другото разказано ми от Пламен: Дунав често преливал и заливал селото. Понеже до селото имало бял хълм, вероятно глинест, след като реката се оттичала, в неравностите около хълма оставали локви, бели от разкашканата глина.

Оттам било дошло и името на селото.

Макар че семейството на Кънчев било бедно, Федя наследила някакви декари, въз основа на които вземала рента от кооперацията в Бяла вода.

Ето същественото от отпадналото – отпадъка:

Първа седянка

Две жени и един мъж седят на оградата.

Има доста предварителен разговор между оператора, режисьора и тях, дълга пауза, в която те не знаят как да се държат, защото подобно нещо не им се е случвало, неудобно им е, опитват се да се шегуват със себе си, докато им монтират микрофоните, даже се чува силният задух, свистенето на дробовете от гърдите на първия участник, 76–77-годишен мъж: „1952 отидох в Никопол, в гимназията. Кольо е 36-а, по-голям от мен, в по-голям клас. Живяхме у една квартира, бяхме трима.
Станем рано ние с другото момче и отиваме на чешмата, ама тя беше далеко, напълним кофата с вода, върнем се, излеем я у мивката.
Сутрин, като станеше от сън, той отиваше на мивката. Умий си ръцете, ама бавно-бавно, изтрий се на кърпата, дълго се бърше, стои; после си мий очите, пак така бавно и пак се трие на кърпата; после лицето… Пак така…
И водата се свършваше и ний отивахме пак на чешмата да напълним кофата и да налеем мивката, за да има и за нас.
По-различен от нас, много се миеше, идеално, поотделно ръце, очи, ръце…
Не така като нас…
И един ден се оплакахме на хазаина, Гошо Данчов се казваше, че всяка сутрин ходим до чешмата по няколко пъти заради Кольо; той какво му е говорил не знаем, но от другия ден Кольо вече сам ходеше да си налива вода.
Туй мога да ви обадя, не съм си имал други връзки с него; той живееше в единия край на селото, аз – в другия; не сме ходили заедно да пасем кравите.

Първата жена: На една ограда живеехме. Ние сме по-малки от него, аз съм 41-ва, той – 36-а.
Вечно четеше, вечно пишеше, не ходеше да играе така с нас. Макар и по-малки, все се закачахме с него. Имаше една песен „Кольовата майка думаше…“ Като го вѝдехме по улицата, и почвахме да му я пеем… Той тича да ни спре, ама не ни биеше, не ни се караше… Малки сме били, но го харесвахме…
Висок, строен, хубав!
Хубав беше… Хубав!

Пита другата жена и мъжа: – В казармата ли беше кога заклаха баща му?
Потвърждават.

Оттогава не сме го видели.
Той замина по София. Майка му се ожени, като остана самичка. Тя у Белене се ожени. После се ожени сестра му.

Втората жена: Аз съм още по-малка от него. Ние децата играехме на една и съща улица, на която беше и той. Той не излизаше.
Изкарвахме овцете на паша. Той никога не идваше с нас. Децата играят на саранка, на прескочи кобила, той – не.   
В младежко звено той копаеше с нас, работили сме заедно. На обед спирахме да починем. Той сядаше отделно от нас, четеше или изваждаше бележник и пишеше, замислен, замечтан. Имаше една игра „Шегите на Амур“, молеха го, даваха му картите, а той не…
Той копаеше с нас, но в почивката си четеше, нещо пишеше. Тогава още не разбирахме, че това прави – пише стихове…
Много се радваме, че от нашето село излезе един умен човек, един арен човек.

Първата жена: Като убиха баща му, той не се върна повече на село. Откак майка му се ожени в Белене, той повече не е идвал тук.
Сестра му се ожени в Гулянци, рано почина.
Той няма роднини тук, за какво да се връща.
И сестра му бе едра като него, хубава, руса, бела-червена…

Втората жена: На един Зарезан заклаха баща му.
Кога го заклаха Ристаки, на Кольо баща му, аз бях там.
В салона празнувахме Зарезан. В салона се събирахме за празниците, музиката свиреше, цялото село се събираше там.
Той до нас беше в салона и си тръгна. „Чичо Христаки, де отиваш?“ А той: „Аз ще се върна“
Кога ходѝ до тях, кога се върна?!
Той тъкмо влиза в салона и тоз, дето го закла, му иска цигара.
Пък той отказал цигарите. „Нямам цигари, нали знаеш, че съм ги отказал“.
Но оня настоя…
На Кольо баща му се ядоса…
И оня измъкна оттук тъй едно ножче.
Щакна го за врата и той падна. Като бризна оназ кръв нагоре, чак до тавана. Имаше яки младежи, буйни, изнесоха го в коридора. Кръвта като сега я помня – брездѝ нагоре.
Младежите хванаха убиеца и го закараха у съвета. Затвориха го.
Почна разследване и той влезе у затвора.
Кольо може би от оттогава се притесни, когато заклаха баща му.
Без нищо го заклаха, за една цигара…

Първата жена: Бяха бедни хора, нямаха земи, така все по хората работеха… Баба Гана, бабата на Кольо, беше много работлива… Помня я с вечно вдигната престилка, все нещо увила в нея, носи хлебец да ги храни.

Мъжът: Бяха много работни, бяха сиромаси хорица, всички бяхме такива…

Другата от жените: Бащата на Кольо беше работлив също. Цепеше дърва цяла зима на по-богати хора.
На баба Гана мъжът бил в Америка – дядо му на Кольо е бил градинар в Америка. Кънчо се казваше… Той оттам сетне не се е връщал. Пращал е пари на семейството, но не се е върнал … Много е помагал на семейството…
Бащата на Кънчев над 50 години беше, когато го закла гъркът.

Първата жена: Викахме го гърка
Избягал в България от Гърция.

Мъжът: Пак е правил и там някакви шмекерии.
Двама сина има тук.

Другата жена: Бяха комшии с Кънчеви.
Гърка купи нашта къща. 150 000 лв. струваше на ония пари. Днес да ги плати, утре да ги платѝ – не ги платѝ. Баща ми отиде да го съди в Никопол. Пък той един такъв хитър: – Другарю съдия, той ми е като баща на мен, той ми задоми децата, ама как да платя, като нямам пари… А съдията: – Е, виждаш ли, няма пари да ти плати… Какво да правим, като няма…. Така и не плати.

Мъжът: – А за какво го правите всичко това, дето ни снимате и записвате?

Режисьорът: – Искаме филм да направим… За Кънчев, поета…

Всички вкупом: – А-а-а, а като го пуснете, искаме и ние да го гледаме…

(Да, но този филм те няма никога да го гледат…)

Майката на поета, личен архив на автора

Втора седянка:

Възрастна жена: Нашата къща бе голяма, с два-три входа. Част от нея бе дадена за библиотека, един от входовете бе за нея. Кольо беше библиотекар.
Пишеше с лявата ръка толкова бързо, че нямаше как да не ми направи впечатление. Беше хубав мъж!
Той да е бил 20–21-годишен, държеше библиотеката в село в читалището; тогава взимаха книги хората, четяха.
Той ми даваше книжки да гледам, най-много в първи клас да съм била, 12 години по-малка от него.
Нашата къща бе на центъра, не знам как е станало, та част от нея да стане на библиотека, тогава не съм ходила на училище, той държеше библиотеката, беше библиотекар, сам, след казармата е било, чистеше с метличката, с парцалчето книгите, книга по книга, масата забърсваше, миеше дюшемето…
Баща му беше красив, едър, приказлив, когато го убиха, имахме квартиранти; на Зарезан беше този случай; Христаки Ганиния заради една цигара го убиха и той ми е пред очите… Ганиния, защото при нас така им викат на мъжете, на името на майката…
Сестра му на Кольо почина преди няколко години; по-добре бе да е жив, да не ме разпитвате…
Тя и майка му беше така, с бяла коса като Кольо, от страх, от уплаха може би, когато е станало това с баща му, да е побелял и той, оттогава не е идвал в село. Или по наследство е побелял.
Убиецът на Христаки и той не идваше на село, той беше с един страшен поглед, хората ги беше страх от него, не знам защо са му викали гърка…
– Ще видим ли някога нещо?
– Дааа…
– Кога?
– Догодина…

(Ще видят на мук.)

Възрастен мъж: (Любен Игнатов, на 73 години, агроном) Тук имам снимки на Николай, когато е бил на 14 години, с моята сестра е учил.
50 години съм вече в село, след като завърших в София.
1950 година е снимано. Осем години имаме разлика.
Сестра ми е разказвала за него. Работил е в младежкото звено.
Раздаваше книги. 1957 заклаха баща му, майка му Тодорѝца беше хубавица.
Оня, който го заколи, искаше да направи майка му любовница, тук на село се казва: „не си ли чул кой ходи на онзи с жена му“…
Тогава напусна Бяла вода, отиде в София.
Веднъж се засякохме на площад „Славейков“, спря ме: – Ти Любчо ли си? И като разбра, че съм – започна да ме разпитва за сестра ми.
Баща му беше по-примитивен, слугуваше на хората…
Майка му се омъжи в Белене за бъчвар след смъртта на Христаки.
Неговата къща е зарината от кредата на фабриката за винервайс, живееше накрая на селото, на стръмнина. Бомбардираха и Бяла вода самолетите, които летяха да бомбардират Плоещ.
1948 декември в село кооперираха, те може би са влезли сред първите.
Николай бе човек различен от другите.
Сестра му в Сомовит, майка му в Белене, нямаше за какво да идва тук и ние го забравихме.

Друг, със силен задух: (Чува се грухтене на прасе…) Не съм учил с Николай, аз съм роден 1944 г., учил е със сестра ми.
Неговите връстници не са живи.
Убиецът, Йордан Гърка, жител на Бяла вода, работеше в текезесето.
1957 на празника на Трифон Зарезан Йордан Гърка с едно джобно ножче закла Христаки. Той веднага почина.
Гърка беше арестуван, осъден на 15 години затвор, после поживя малко в Белене. И той си замина, остави дъщеря Божанка, родена 1946.
Николай малко време беше читалищен деятел, библиотекар, гонеше ни да върнем книгите.
Кольо Ганин, така си го знаехме всички, в селото знаят кой е Николай Кънчев
Бях 13–14-годишен, а той 22–23, под една черница седнал с листче и молив. По време на младежки звена той стои настрана в почивките; тих, с лист и молив, записва; не бе много да говори, много да парадира; на вечеринки пак един такъв тих, скромен, усамотен…
Майка му беше природно интелигентна, възпитана, работеше при по-богати хора, ходеше да копае при тях, помагаше…; природно ерудирана, красива…; имаше сестра Кольо, русолява, млада почина, и тя рано почина…
Баща му млад си замина, обичаше да попийва така… Николай винце обичаше, не съм го виждал да работи – все с тефтер и молив.
Замина си млад и той, природата даровитите хора ги прибира по-рано…

Първите трима от интервюираните

* * *

Изниква ми неволно засечена сцена от гостуването ни във Виена, поканиха ни с жена ми през 1993 г.: Федя гали Николай по бузите: – О, ама той ми е добричък!

Николай стои прав, покорен, немигващо покорен и остротата на изпънатото му бяло лице леко заруменява, омеква – както при всяко дете, когато е похвалено. Сега, връщайки се назад, зад това мигновение разчитам липсата на майчина ласка в детството на поета. Онази ласка, която липсва на всички нас, отрасли на село, където неписано правило е чувствата на родителите към децата да не се показват на децата. Но при Кънчев е имало и друго – обременено семейство.

 – – –

Не познавам селянин с по-градски вид от Николай Кънчев.

– – –

С времето нещата се наместват сами. Стига да си търпелив и да ги изчакаш. И ще получиш отговорите и на най-трудните си въпроси. Най-после намерих отговора на онова, което ме беше накарало да напиша, наблюдавайки Кънчев, в „Звезден пратеник“ (2016 г.): „Винаги съм имал усещането, че е наплашен от нещо, незнайно за нас – нито кога, нито от какво, но то е било с такава сила, че се е разминал с него на косъм. Дало му е завинаги урок, че трябва да внимава. Много да внимава! (Няма по-образно изразяване на страха в нашата литература от неговото: „а при опасност, аз не в гнездото, чак в яйцето ще се скрия“; вероятно, за да го постигнеш, трябва да си изпитал по-голям страх от обикновения!) – стр. 49, а на стр. 51, търсейки обяснението за чепатия му характер, наред с редица причини лансирам и тази: „от някаква трайна, получена още в детството неизлечима травма (той никога не е разказвал за семейството си, още по-малко за детството си)“.

С разпада на семейството му единственият изход му е станала поезията. Само в нея, осъществявайки се като поет, е запълнил липсите. Бракът му с Федя е не само постигане на нейната почти още детска мечта да бъде с поета, но за Кънчев е и превръщането на харесваното момиче и желана жена в покровителка, и дори майка.

Намерих потвърждение и на едно друго свое наблюдение: „Винаги съм имал усещането, още от първото виждане, че Кънчев предварително е репетирал пред огледало изражението си, жестовете си, мимиката си, че е проучвал ефекта им, дори че им се е наслаждавал; че и когато е без огледало, той, отстранен от себе си, пак се оглежда в него “ – стр. 58 от същата книга. От описанието на неговия съквартирант според мен е изпуснато огледалото: инак защо Кънчев ще мие част по част от себе си, защо така дълго и бавно ще се бърше; според мен над мивката е имало огледало, от онези – правоъгълните, с тънка метална рамка, с поолющен по ъглите гланц на замазката откъм гърба му, която е правела стъклото леко мъгляво, с леки ръждиви драскотини и петънца, и от тях – по-съблазнително – колкото и да е неидеално. Идеално-неидеално, то е идеално за Нарциса!

Раят на Кънчев е било детството, адът – след смъртта на баща му. След него той е бил своеобразен безродник, без семейство, без родно място. Останали са само пейзажите, думите, наблюденията и обобщенията, породени от житейската равносметка, пресътворени от него в своеобразни сентенции. Останал е и животинският егоизъм на сам човека, сам срещу всички; смятал е всички потенциално срещу себе си – „все заплашван – да заплашвам…“; станал е вълк единак, който трябва на всяка цена да оцелее.

За скъсването със семейството показателен е този детайл от спомена на Здравко Недков за Кънчев: „Чувал съм го да говори дори срещу своята майка: „Тя, простачката, решила да ми напише писмо и надписала плика още с еровете от едно време. Тогава живеех в Банкя, в една отдалечена къща, и изпитах срам от раздавача, който, за да ме намери, беше разпитвал и показвал писмото на съседите“ – стр. 315, „Звезден пратеник“. 

Не знам дали е така, но е възможно да е така. Здравко е достоверен свидетел. Ако е така, то показва само едно: голямо отчаяние и самотност: „аз, толкова самотен, че още малко и ще съм вселена“ – Н. Кънчев. Този негов стих, не е само стих. Майката е най-ревнувана от сина, а тъкмо тя е заменила бащата с друг мъж – втората ѝ женитба. В очите на сина това е предателство!

– – –

„Болка“, стихотворение, което бях запомнил, но с времето – забравил. Запомнил, ще рече не наизуст, а като стихотворение, което се е отличавало от прочетеното тогава.

А кога е това тогава?

1965 г. Тогава съм ученик в Плевен, последен, пети курс на Техникума по механотехника. Дали е било преди, или след като съм прочел първата му книга „Присъствие“, не мога да си спомня. Струва ми се, че е след. Публикувано е в „Литературен фронт“, 22.04. „Болка“ се вкопа дълбоко в мен. Никога никой поет преди това не бе писал така неочаквано оригинално по тази тема – смъртта на бащата и скръбта по загубения баща. Тук няма никакъв сантимент (ако има, той е показан чрез поведението, чрез реакциите на скърбящия, не чрез изповед); има дълбаене навътре в същността, това си е патент на Кънчев, неговият оптимален начин да покаже като наблюдение самонаблюденията си. В „Присъствие“ и тук той поддържа една, вече постоянна, форма на дистанция от себе си и от изобразявания обект. И въпреки това „Болка“ е от малкото творби, които разкриват част от биографичните потайности на поета, които той никога не споделяше, или поне аз не съм бил свидетел на такова споделяне.

Ако най-стабилната обемна форма е сферата (представете си само скелета ѝ от паралели и меридиани), то такава здрава конструкция има за мен това стихотворeние, в което всичко е на мястото си и не можеш нищо да помръднеш или промениш. В завършеността му има съвършенство, а в съвършенството – красота.

Ще го препиша цялото, защото и преписвайки го, ще изпитам удоволствие от майсторството на поета:

Болка

На баща ми

Изглежда най-добър приятел бил си с въздуха.
Единственият заем, който върна, бе от него:
издъхна… и за първи път спокойно скръсти
ръцете си, за първи път те губех и не знаех
какво е да те няма и да бъде
за моя слух неловко всяко „татко“.
Заровиха те като зърно. Пониквай!
Върни се и бъди отново едър,
пиян, небръснат, но да те докосна,
да те разбера, защото има
да се допълваш с толкова неща…
Не никнеш.
За първи път ще те полея днес. Очите ми
(тогава не им вярвах) се опъват.
А въздухът, изглежда твоят най-добър приятел,
ми пречи, неоплакал те, да дишам.

Две са значимите, запомнящи се, несрещани дотогава открития при интерпретиране на темата: смъртта като върнат въздух на пространството, от което е взет, при това назаем, и непоникващият човек, след като е заровен като зърно.

По-добре и по-оригинално не може и да се каже.

И още не е казано!

Вече колко десетилетия!?

Вероятно българската поезия трябва да натрупа доста словесен ресурс, доста психологически опит и търсения, за да се родят нови, подобни по значимост открития. Но за тях трябва и истинско страдание, каквото поетът явно е изпитвал към баща си, поради липсата му. Може би само „Сватбата на мама“ на Б. Христов се нарежда до „Болка“.

„Болка“ е едно от публикуваните, но никога невключвани в книга стихотворения на Николай Кънчев…

– – –

Смъртта на Бащата е като смъртта на Бога!

След тях светът/вселената се срутват.

Остава ти само безкрайността!

– – –

Внезапно се сетих за едно стихотворение на Николай в списание „Септември“. Беше забутано най-отдолу на страницата, едно-едничко. Сред изобилието на поети с изобилни цикли. Така го пускаха него: тук-там, от дъжд на вятър. Изтезаваха го. Без да включват в сметката, че така изострят интереса към него.

Запомних стихотворението от едно-единствено прочитане.

Ето го:

Нищо, извън вярата, не може
да ме спаси в безкрайността.
Разгръщам се във всеки сложен
въпрос и търся простота.
В явленията съм потребен
и им отдавам свойте дни.
Светът съвсем не е вълшебен
и може да се измени.
Ако човек не измени.

– – –

O tempora! O mores…

– – –

След като става студент, Николай Кънчев не стъпва в родното село. Чааак до старини. Свидетелство е една от късните му снимки.

Най-после се е върнал, откъдето е тръгнал.

Прощален ритуал, който изпълнява всеки преди сетното отпътуване.

– – –

Толкова силно за мен е физическото присъствие на Кънчев, всъщност така се казва първата му книга, че 13 години откак го няма, а още усещам да тъпче земята и излизайки от спомена, сякаш пак ще тръгнем по „Солунска“ към площад „Славейков“. Бавно, бавно. Едва-едва…

20–22.12.2020; 19.02.2022 г.

Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.