Не искам Георги Марков да бъде издаван, четен и изучаван, защото бе убит по такъв интригуващ въображението на любителите на криминални сюжети начин. Искам да бъде четен, издаван и изучаван, защото е писателят, който е.
„Писането е проява, която спомага за освобождаването на човека от всички робства.”
Н. Хрелков в писмо до Е. М.
Застъпвайки се не само на родна земя многократно след гибелта на Георги Марков през септември 1978 г. творческото му наследство да намери своето място в средношколските и университетски учебни програми, правил съм го изключително и само по литературни съображения, стараейки се да игнорирам всякакви лични и политически пристрастия и воден единствено от съзнанието за неимоверната художествена стойност на творбите му. Когато става дума за литература, особено ако е писател, един добросъвестен интерпретатор трябва да подхожда с литературни еталони – всеки друг подход би бил неподобаващ. Съдбата на Марков е невероятно многолика и сложна и това е напълно естествено – странно щеше да е, ако не беше така. В частнонаучната сфера е по-различно, но аз не познавам надарен с литературна дарба автор, който да е битувал в уравновесен, хармоничен и безметежен бит. Нещо повече: шедьоврите, които авторът създава и чийто генезис читателят обикновено не подозира, идват, за да компенсират онези апории, онези нерешими и слепи рационални и ирационални вътрешни несъвместимости и конфликти, които писателят е неспособен да реши на битово равнище и затова ги пренася (най-често импулсивно) върху хартията. Там те няма да го инквизират с безпощадността на делника, там те не кървят – поне физически. Казано най-общо, чрез книгите си авторът буква по буква се себеосвобождава от невидимите за външния свят лични терзания, прехвърляйки ги ловко на читателя – нека тровят него. Ако някой реши, че, така погледнато, творческият процес е егоистичен акт, няма да се окаже далеч от истината. „В литературата чистият егоизъм е прекрасен” – казва О. Уайлд. И неизбежен – бих добавил аз. При това егоизмът е толкова по-изявен, колкото по-изявен е и талантът. При гениалните творци талантът е едноличен и пълновластен господар на битието, господар, който отказва да дели тоталитарната си власт над писателя с общества и общности, със страсти и пристрастия, с идеи и идеологии, с цели, каузи и вълнения, с любими жени дори. Казано с други думи, у гения талантът е по-голям от човека, той не може да бъде удържан със силата на волята и търси своя път навън метежно и сляпо, взривявайки попътно всички прегради – включително и прегради морални. За оправдание на писателя бих могъл да добавя само, че това му поведение не е съзнателно, че той не би могъл да подходи иначе, че съдбата му е доминирана не от някакъв морален, политически или какъвто и да е друг обществен регламент, а от призванието, от творческото му кредо и неговите ненаситни императиви, които ни най-малко не се съобразяват с неговите предпочитания, които са по-силни и неумолими и от инстинкта му за себесъхранение. Става дума в крайна сметка за онази неугасима искра Божия, която според моето светоусещане е вложена в гения свише – на литература човек може да бъде осъден като на затвор. Едната присъда има свръхестествен, другата – естествен, обществен характер, но по безусловност двете присъди са равнопоставени.
Така е с всеки значим, с всеки роден автор – така беше и с Георги Марков, и той беше изправен беззащитен и сам пред една колкото живописна, толкова и проклета участ, предначертана от безмерния талант, с който бе белязан генетично. А доколкото имаше щастието и нещастието да живее в една изключително политизирана епоха и доколкото нейната политизираност се превърна по силата на обективни дадености в негово местожителство, биографията на Марков се оказа още по-наситена и сложна. Наблюдавайки размирното си време и копирайки кое-що Конфуций, един германски класик отчете колко нежелано, колко неуютно е човек да живее в интересни времена. Разпънат между световете като Христос на кръста, най-осезателно изживява този неуют политическият емигрант. Всеки себеосъзнал се несвободен човек копнее да живее на свобода. Копнееше по човешки и Марков. И все пак, колкото и ненаситен да бе, не този му копнеж бе главен двигател на решението му да замени родината с изгнание. Ако потребността от човешки свободи и граждански права бе важна за човека и гражданина Георги Марков, за твореца, за писателя Георги Марков тя бе не просто и само важна – въпрос на живот и смърт бе. Че изначален двигател на тази му потребност бе едно невидимо робство, че Георги бе заробен и завладян от литературата си така, както Дон Кихот от лудостта си, е не парадокс, а диалектика на приоритетите, които регламентираха неравния му живот, без да го питат и без да искат да го знаят.
Наред с литературния, Георги притежаваше и друг един, струва ми се още по-рядък талант: по един неведом, едва ли не магически начин той облагородяваше всичко, до което се докосваше. Дори най-отрицателните персонажи, злодеите от ДС дори ставаха като че ли по-малко зли и грозни, докоснати от перото му. Не, Георги не спестяваше нищо от кошмарната истина за тях, но разнищвайки психологическата им драма, разкривайки я с един невероятен, с един ненадминат по художествено въздействие и образност език, въпреки цялата си грозота, тази истина оживяваше, очовечаваше се, ставаше осезателна, съизмерима, съвместима с нашите възприятия. Което подсказва, че без да са спестявани или разкрасявани, при Георги Марков дори политическите и историческите факти са подчинени на литературния замисъл, дори те се превръщат от дадености в персонажи. Перифразирайки един британски класик, мога да уверя читателя, че Георги умееше да скрива в сюжетите си онова, което не си струва да бъде намерено. А това е белег за величие на таланта. Сега, от полувековната дистанция на времето, с пределна яснота осъзнавам, че политическият емигрант Георги Марков беше преди всичко емигрант литературен, че вземайки нелекото решение (аз съм жив свидетел колко мъчителни усилия, колко терзания му струваше то) да се раздели завинаги с родители, с близки и приятели, Георги търсеше преди всичко простор, оптимална биосфера за ненаписаните си творби, за онези пиеси, сюжети и есета, които носеше сакрално в себе си и които до голяма степен написа. И които до голяма степен не написа – поради преждевременната си смърт в разцвета на физическите си и творчески сили. Съзнателно или не (май че по-скоро съзнателно, отколкото несъзнателно), убивайки го, неговите похитители, както отбелязах неотдавна в настоящото издание, похитиха онези живописни образи и вълнения, които писателят щеше несъмнено да създаде, ограбиха националната ни култура, всеки от нас, читателите, ограбиха с едно богатство, което в рамките на земното никой никога няма да възстанови. Ето значи как в името на правата вяра, за тържеството на едно комунистическо бъдеще, което така и не настъпи, неговите стожери умъртвиха изпреварващо една литература, която неминуемо щеше да настъпи, която Георги Марков твореше и когато спеше: не само дните – и сънищата му бяха литературни. И щяха да стават все по-литературни: през онзи проклет септември на 1978 г., когато го порази атентатът над Темза, въпросът с прехвърлянето му в българската секция на Радио „Свободна Европа”, където той щеше да има далеч по-оптимални условия да се съсредоточи върху литературните си опити, бе административно решен. Както бе решено и да започнем с шепа приятели и съмишленици издаването в Мюнхен на едно месечно българоезично литературно-художествено списание – „Нов Златорог”. И ако на фона на безценното наследство на първообраза „Златорог”, превърнал се за цели десетилетия в духовен дом на много родни класици, наименованието ви се стори прекалено претенциозно, бързам да уверя, че под егидата на Георги Марков и с активното му лично участие в литературното равнище на проекта ни съмнение не може да има. Неслучайно тази идея бе издигната и въплътена от Георги – неслучайно тя и загина с неговата физическа гибел. Логично беше ние, останалите върху лицето на земята автори и съавтори като Атанас Славов, Христо Огнянов, Асен Мандиков, Петър Семерджиев, Владимир Костов и моя милост да продължим, да доведем докрай подхваната идея. И не само логично – и морално би било да го сторим от преданост към паметта на Марков. Сигурно така щеше и да стане, ако замисълът бе за едно научно или да речем за едно чисто политическо издание. Но ставаше дума за списание литературно, а художествена литература не се създава с морални принципи. Казано по-простичко, всички ние, които бяхме съпричастни към идеята на Марков, след смъртта му тихомълком осъзнахме, че няма да ни стигнат творчески сили да реализираме начинанието на равнище, подобаващо на неговия родоначалник, че без авторския принос на Георги списание от семейство „Златорог” усилията ни няма да родят. Сега, след като архивите на демоничните източноевропейски тайни служби станаха общодостъпни, научихме, че убийците на Марков са узнали по агентурен път за това ни начинание, че и то е един от вероятните мотиви за покушението срещу писателя. Така се създаваше българската национална литература в изгнание. И така се громеше, така се погубваше тя, така си оставаше недосъздадена. Когато на думите се отговаря с куршуми, когато на идеи и образи се противопоставя физическо насилие, резултатът е предрешен, колкото и благороден да е началният замисъл. А този замисъл предвиждаше да сберем на страниците на списанието най-стойностното, най-ценното, написано на български от българи – все едно дали живеят те по родни или чужди земи – литературното слово сродява повсеместно, то превръща и чуждите в свои. Което свидетелства, че водещо начало, решаващ критерий на подбора за списанието щяха да бъдат не политическите възгледи на бъдещите сътрудници, а художествените качества на техните произведения – това беше единственото предварително условие, което Георги бе поставил. И което бе желязно. Това обстоятелство още веднъж подсказва изключителното, незаменимо място на литературата в съдбата на Марков – тя бе не само негов жребий, а и водещо начало в биографичния му път, негов неоспорим житейски авангард. Толкова неоспорим и толкова незаменим, че не се съобразяваше дори с личността на Марков – личността на Марков бе заставена на всяка стъпка да се съобразява с неговата доминираща роля.
И още нещо подсказва нереализирането на „Нов Златорог”: че творената в изгнание българска национална литература е творена и изживявана по различен начин и с различна болка през епохите, заплащана е с различна цена от авторите си. Онези български възрожденци и будители, писали през втората половина на ХІХ в. в Румъния и Русия, са го правили несравнимо по-спокойно и безопасно, техният физически живот на политически емигранти е бил далеч по-защитен и сигурен от живота на техните потомци стотина години по-късно. Бежанците от турското господство (да го нарека робство, би значело да изопача историческите факти) не са убивани и преследвани заради словото си, държавните власти не се саморазправят с останалите на родна земя техни близки, никой не ги съдеше и осъждаше в инсценирани задочни процеси като врагове на народа и предатели на родината – дори отечеството се оказва физически по-близко, по-достъпно за тях. Дори (при цялата си свирепост) нацизмът не си позволи да преследва емигриралите от национал-социалистическия режим писатели с ожесточеността на партийността в литературата и изкуството – и братя Ман, и Стефан Цвайг, и Брехт, и Ремарк, и Лион Фойхтвангер, и още стотици немскоезични изгнаници творяха свободно с мъка по родината, но без капка страх за физическата си сигурност в Швейцария, във Великобритания, в Северна и Латинска Америка. Участта на българските и съветски творци в изгнание бе несравнимо по-горчива. Както няма в националната ни история по-жестока и по-цинична диктатура от комунистическия тоталитаризъм, така няма и по-безпощадно, по-фанатично преследвана емиграция от националната ни емиграция през втората половина на миналото столетие – едното предполага другото. Георги Марков бе част от тази емиграция, класово-партийната ненавист на режима се стовари пълномерно върху него и върху неговите близки, неговата литература бе дискриминирана от режима с една неистова класово-партийна ненавист, която по ожесточеност не отстъпва на расовата. Несъмнените художествени качества на сътвореното от Георги в изгнание не бяха, не се превърнаха в основание за приобщаването на творбите му към националната ни литературна съкровищница, а напротив: превърнаха се в сигнал за още по-яростно преследване на автора. Ето защо в едно есе, посветено на гибелта на Георги Марков и излъчено от българоезичните емисии на западните радиостанции, писах, че убиец на писателя бе неговият талант, че въпреки идеологизираното си тесногръдие и убогия си манталитет на бездуховни апаратчици, чрез атентата убийците му оцениха творческото му наследство по-високо и от критиците. Какво да се прави – едни си изграждат по пушкиновски „паметник неръкотворен”, като творят и сътворяват шедьоври, други – като затриват техните автори от лицето на земята. Всеки с методологията, с похватите, с морала и аморала си всеки. А над всички – жертви и палачи – бди предупреждението на класика, че „не се гаси туй, що не гасне”. Не се, не се гаси – нито приживе, нито посмъртно. Можеш да убиеш физически физическия Георги Марков, но литературния Георги Марков да убиеш физически не можеш. Няма, няма как да извадиш от фабулата дядо Йордо, Марта или Хиената, няма как да арестуваш Доктора и Полицая, да ги боднеш с чадър, да изстреляш в плътта им капсула смъртоносна отрова. Тези образи са подвластни на друго едно, извънземно законодателство, което ще надживее, което ден след ден надживява вече злобите и злодеянията на текущи политики и конюнктури. Работата е там, че литературата винаги надвишава живота. Не, не само естетически, не само защото е по-красива и изящна, а и като сила, като интензивност, като изживяване. И това непретенциозно надмощие на духа над бездуховността съдържа метафизичната победа на Георги Марков над неговите инквизитори – победата на Божието над людското. Щастлив съм, че доживях тази победа на родна земя, че мога да я изживявам и преизживявам ден след ден и като своя собствена. Тъкмо в смисъла на този си екстаз ще отбележа в заключение, че един литературен текст, който не си струва да бъде препрочетен, не си струва да бъде и прочетен. А аз препрочитам многократно Георги, при всяко препрочитане го преоткривам и, което за мен биографично е още по-важно, четейки, откривам и преоткривам себе си. Ето защо не искам Георги Марков да бъде издаван, четен и изучаван, защото бе убит по такъв интригуващ въображението на любителите на криминални сюжети начин. Искам да бъде четен, издаван и изучаван, защото е писателят, който е – това е по-достойно, по-истинно, по-подобаващо основание.
Що се отнася до тираните, те наистина всуе се морят – не само в строфите на Вазов, а и в драмата на „Архангел Михаил”, и в смъртта, и в безсмъртието на един писател, изживял биографично безсилието на словото пред действителността. Но и неговата несъкрушима сила изживял и обезсмъртил. Завинаги обезсмъртил…
