0
1900

Снимам това, което си отива завинаги

Веселина Николаева сред участниците в работилницата

За събирането на истории като пътуване към себе си, за работата с документалния материал и за търпението, което е нужно, за да накараш снимките да проговорят: Оля Стоянова се срещна с Веселина Николаева.

Веселина Николаева (www.vesselinanikolaeva.com) (р.1976) е наративен фотограф, завършила е Академията в Утрехт, Холандия, по-късно е преподавала там. Тя е първата жена, получила наградата „Сребърна камера” на Canon. Автор е на пет авторски книги – Baba (2004), School №7 (2006), Simply a Line (2009), I’m good I’m great I’m wonderful (2013) и Yesterday when I was little (2014), които са показвани в много международни изложби и фестивали.

Веселина Николаева беше в София през юли, за да проведе работилница за визуално разказване на истории в рамките на Международната лятна академия по креативно мислене и дизайн процеси Know-How/ Show-How, инициатива на Фондация  Know-How, Амстердам и Фондация Бюро Култура. Преди това тя изнесе лекция „Слушай своя обект, камерата сама ще улови историята” в НХА – за връзката между обекта и камерата в документалната фотография.

Откривам Веселина Николаева в ателиетата на Националната художествена академия, заобиколена от студенти и млади хора, които правят последни редакции по текстовете и снимките за изложбата, с която ще завърши работилницата.

Кой се интересува от разказването на визуални истории и колко от хората в тази работилница се занимават с фотография?

С професионална фотография никой от участниците не се занимава. Те са идват от различни дисциплини. Трима-четирима се занимават с графичен дизайн. Други трима-четирима с реклама. Но това са дисциплини, които имат допирни точки с фотографията. Идеята на работилницата е да има надграждане над нещо, което човек вече знае, т.е. – да има развитие, друга гледна точка. Но най-важното е какво се случва вътре в човека. Не да се дава готово сухо знание, не поставяме рамки и ти да си кажеш – ето, получих това от този уъркшоп. От него всеки ще получи нещо различно, в зависимост от това кой колко е гладен. Разбирате ли –  гладът за експеримент е различен за всеки и тъкмо той е важен в този процес за търсене.

8_

Всеки ваш проект включва фотография и текст. Някои от историите, които разказахте, имаха силата на разкази. Не се ли изкушавате да работите само с думите?

Много пъти са ме питали това. Разказите винаги са ми харесвали и това как живеят, когато се предават във времето и между хората. Може би просто съм намерила фотографията като своя начин на изразяване и мисля, че думите ми ще бледнеят. Когато имам текст, често работя по него със сестра си, с която имаме много силна връзка и споделяме идеи. Това може да се види в  книжката Yesterday when I was little, която беше общ проект. Допускам, че може би ще дойде и такъв момент, в който ще се обърна към думите. Защото пътищата на творческото изразяване също се променят. Нямам представа. Не мисля, че съзнателно търся всеки път различна форма. Търся формата, която най-добре ще подхожда на конкретния обект.

Как стигнахте до идеята за документалната фотография?

В началото дори не знаех, че ще уча фотография. Когато заминах за Холандия, знаех, че искам да уча изкуство. Снимала съм само с малките апаратчета на родителите ми. Това, което си спомням, е, че почти никога не ме е интересувал резултатът. Самият факт, че съм в гората, че ще снимам сестра си, ще снимам плевнята, самата работа и времето, което прекарвам зад фотоапарата, самото преживяване и този момент на търсене и намиране, са хиляди пъти по-ценни от резултата. Когато бях на 19 години, мислех да кандидатствам фотография в НАТФИЗ, но процесът там се разминаваше с моите представи. Може би търсех вдъхновение, което не успях да намеря, и затова се насочих към Холандия. Първата година учих език и през това време получих един стар Канон за рождения си ден, по-късно се записах на курс по фотография за съвсем начинаещи, за да видя дали не се самозалъгвам, защото понякога имаме желания и фантазии, но трябва да имаме и обратна връзка. Беше доста стряскащо, когато правех съвсем различни неща от това, което трябваше, а преподавателят винаги ме посочваше като най-добрия пример за най-лош фотограф.

Това не е ли обезкуражаващо за първи стъпки?

Да, но въпреки всичко реших, че ако някой не поиска, винаги отговорът ще е „не“. А ако поискаш, може да получиш и отговор „да“. Първата крачка трябва да е моя. Пък и на деветнайсет години имаме някаква безразсъдна смелост да експериментираме. Да пробваме – пък ако стане, стане. Затова съм и безкрайно благодарна на родителите ми, които са ме подкрепяли дори в моментите, в които не са ме разбирали. И така, приеха ме в Академията – започнахме трийсет и осем човека и завършихме четирима. Може би ни приемаха на базата на някаква наченка на талант, която имахме, а такива хора има много. Въпросът обаче е, че след това талантът е десет процента, а работата става деветдесет процента. Предварителните проучвания, подготовката за работа отнемат много повече време, отколкото самото снимане. А много хора бързо се демотивират. Представете си какво се случва, когато четири години работите върху един проект – ще има толкова сривове и колебания.

Кой е проектът, върху който сте работили най-дълго?

Четири години продължи работата върху проекта за границите – Simply a line. Започнах през 2004, а публикацията беше едва през 2009 г. Сниман е през различни периоди, беше свързан с много проучванията, много бавно получих разрешения от Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи, много дълго време чаках за информация. По-късно пък стана ясно, че информацията, която получих за четене, всъщност нямам право да я използвам и да я представя.

Какво дава този вид наративна фотография? Учи на по-добро вглеждане в себе си? На търпение?

Много неща разбрах за себе си чрез този проект – за времето на родителите ми, за липсата на избор, за ограничаването и всички неща, които капсулират един човешки живот. Имах нужда от изследването на границите, включително и собствените. Беше интересно в материалите, които четох да науча как са се вербували агентите тогава, как са се използвали като форма на натиск компрометиращи факти за семействата – че този човек има избягали роднини в чужбина, например, за да се упражнява натиск върху него, за да го накарат да стане доносник.

Това съществува ли в писмен вид? Като някакъв наръчник как да се вербуват агенти?

Да, има го. Има пример за български граничар, който е приел писалка от свой колега – турски граничар, и с това се превръща в предател на държавата и е хвърлен в затвора. Аз мога да разбера как тези граничари се засичат постоянно, минават по едни и същи места, познават се и идеологията няма място в тези чисто човешки взаимоотношения. Открих за себе си онова, което ми трябваше. Затова казвам, че човек тръгва към всеки проект воден от личното си любопитство. Моята мотивация съм си аз самата. Не нещо, което се случва сега, и имам 24 часа, за да го отразя в новините. Аз не съм ограничена в актуалността. При мен актуалността не е водеща. Но да, има проекти, които се припокриват с определен обществен интерес. Примери за това са проектът 1300 г в подкрепа на една кампания: „Децата ни не са биологичен отпадък” или Sleeping gold under the Red Mountain за най-голямата златна мина на Балканите и екологичните последствията от извличането на ценните метали в открит рудник. Но личният и общественият интерес се припокриват. Първопричината съм аз и това е нещо, което осъзнах много рано, още докато бях в академията. А това е много важно, защото там цялото образование изглежда по друг начин.

Как по-точно? Кое беше различното от тук?

Там образованието е насочено навътре. Като казвам навътре – самото преподаване те кара да се вгледаш в себе си. Може би затова и първите ми проекти бяха толкова автобиографични, толкова фиксирани върху България: BABA, Simply a Line и School №7. Учейки в Холандия и поради създалата се дистанция, можех много по-трезво да виждам някои неща за България, които докато си вътре, не се виждат толкова ясно. Освен това когато си различен, ти се замисляш за себе си и собствената си идентичност. Когато си като всички останали, тогава е лесно – няма никакво дразнение, няма никакви притеснения…

Просто няма конфликт.

Точно така. А тези вътрешни конфликти са искрите, от които, ако човек започне да ги изследва, може да се стигне до някъде. Ето, хората тук, в този уъркшоп, за няколко дни изминават дълъг път – тръгваш първоначално с някаква идея, която претърпява такава неразпознаваема метаморфоза към края. Но това е съвсем присъщо на творческите процеси – да вървим без да знаем точно къде ще стигнем.

В случая ще доведат една идея до края и тази работилницата ще завърши с изложба…

Да, ще има краен продукт. Въпреки че някои хора снимат с телефони, други с малки дигитални фотоапаратчета, на които само натискаш копчето, други снимат с по-добри апарати. Тук през цялото време говорим не за техническата страна на въпроса, а за това какво искат да кажат. Как се развива техният визуален език. А това е много по-важно от техниката. Разбира се, когато човек се занимава професионално с фотография, техническите познания трябва да са на една линия с визията. Но не трябва да мислим, че ако познаваме до най-малките детайли своите фотоапарати, това ще е разковничето към интересната снимка.

Излиза, че фотоапаратът е само инструмент, на който не трябва да се отдава голямо значение. Вече не говорим за отношението човек – камера, а за отношенията на човека от едната страна на камерата с човека от другата. Как работите с хората, които снимате?

Като за начало винаги работя сама. Понякога влизам в ролята на антрополог. Например в проекта за 7-о училище, който снимах през учебната година 2004-2005. Повече от два месеца в началото не използвах фотоапарата, просто говорех с учениците, за да им дам възможност да свикнат с мен. Друг път заемам малко ролята на историк. Но винаги работя сама, защото така много по-лесно мога да си създам добри взаимоотношения с човека, когото снимам. Опитвам се да се напасна към него, да го предразположа. Представете си колко по-сложно ще е, ако сме по-голям екип и груповата динамика играе роля във взаимоотношенията ни. Освен това аз винаги импровизирам. Пък и не стоя зад фотоапарата. За мен това е много важно. Аз съм по-скоро до фотоапарата.

Как избягвате режисирането?

Когато си говорим или когато се виждаме много често, ние се опознаваме. Не бих казала, че се сприятеляваме, но се опознаваме и това първоначално стягане, което го има в началото, престава да съществува. Човек просто се отпуска. Искам да кажа – случва се скуката. Аз си настройвам фотоапарата дълго, човек се уморява да позира. Успявам да си говоря непринудено с хората. Имам само искреното си любопитство към хората и тяхната история, а искреността е единственото нещо, което им трябва. Нали знаете, когато някой ви пита нещо, но не ви слуша, когато му отговаряте? Това е нещо, което се усеща. Фалшът се усеща. Затова аз ги въвличам в процеса, обяснявам им защо е важна за мен тази снимка, защо е важно за мен тази книга да се напише, тази история…

Опитвате се да ги привлечете като партньори, да бъдат активна страна, а не просто обект?

Да, точно. Защото аз имам лек конфликт с откраднатия момент. Нали знаете, когато някой е сниман в такъв откраднат момент?

Не работят ли така повечето фоторепортери?

Да, това е съвсем легитимен начин на работа. Стоят и дебнат момента, който им харесва. Да, това е в реда на нещата. Но това не е нещо, което мен ме интересува. Мен ме интересува какво се случва, когато аз си говоря с човека. Снимката ще се получи тогава, когато и двамата са дали нещо. Аз изхвърлям много портрети просто защото с човека отсреща не сме се сработили.

За тези четири години, когато се снимали на границата между България и Турция, например, сте направили хиляди кадри. Колко остават после? Десет? Двайсет кадъра?

Няма верен отговор. Зависи каква е формата. Зависи дали ще се публикува в интернет, списание, книга, защото всички тези форми налагат определени ограничения. Наистина няма верен отговор. Но само около 10-20 процента от това, което е направено, ще бъде показано по-късно. И това е ОК. Защото много често има фотографии, които са силни сами по себе си, но когато започне да се подрежда визуалната история, те не могат хомогенно да се смесят. Те дебалансират историята. И тогава, колкото и да са ми любими тези снимки, няма как…

Какво се случва с тях? Отпадат?

Отпадат.

Отпадат най-добрите снимки? Тези, които могат да разкажат историята само с един кадър?

Особено тези! Тези отпадат още на първа селекция!

Някой би казал, че това е кощунствено. Хората цял живот търсят съвършения кадър!

Не, това е свързано с егото. Ние всички искаме да имаме уау-кадъра. Но разбирате ли, тези фотографии са много лесни. Направете хиляда снимки и уау-кадърът ще бъде един от тях. Да направите разказ в снимки – е много по-трудно. Уау-кадърът е най-лесното нещо. Това са разпознаваемите клишета доста често. Фотографът, при който карах стаж – Вилен Дийпрам, казваше, че когато прекалено много хора започнат да харесват една снимка, нормално е да започнеш да се съмняваш в качеството й.

Как е свързана фотографията с егото? За да застанеш зад камерата, не трябва ли да си се отказал от него? Да станеш невидим, да минеш от другата страна…

О, не, разбира се. Всички хора, дори да не сме фотографи, искаме да бъдем харесвани. Предпочитаме да направим нещо, с което ще ни харесат, отколкото да направим нещо, с което няма да ни харесат. Това е фундаментален човешки избор. Но за мен това, което правя, е много свързано с мен самата. Външната оценка не ми влияе толкова много. Не е ли това най-важната задача в живота ни – да разберем себе си? А всичко останало е процес. Дали ще е фотографски процес, процес на рисуване, каменоделски процес или нещо друго – това е нещо вторично. Най-важното е човек да опознае себе си, а цялото това желание да бъдем харесвани много замъглява това, което виждаме. Затова ми беше малко смешно, че едно от момичета от уъркшопа вчера ми каза: „Ама, ти избираш всички снимки, които са провали. Ти винаги се хващаш за снимките с дефектите“. Но не са ли дефектите онова, което отличава тези снимки от другите, на които окото ни се е наситило?

А дали това не е някакво нормално следствие – хората години наред търсят съвършения кадър, дали сега историята на провалите не е по-интересна?

Аз дори не мога да разбера защо всичко трябва да бъде в тази градация – най-добрата снимка, най-съвършеният кадър, най-хубавият… Нашето общество е стигнало до такава екстремност, че не вижда нищо повече от „най“. Ние сме прескочили и хубавото, и по-хубавото, и сега се интересуваме само от най-най-хубавото. А така се създават тази пластмаса и фалш на всичко. Така се създава изключително много фалш. И тук не говоря само за България – навсякъде в обществото има изключително много фалш. Има много силна градация на екстремизъм, на емоции. Има много голямо ускоряване, исторически. Може би защото сме свидетели в момента как сега се създават истории, ние не можем да усетим средните тонове.

А младите хора усещат ли ги?

Когато дойде млад човек, който търси своя начин на изразяване, той е изключително чуплив. Много внимателно трябва да подхождаме, дори да имаме критика, тя трябва да бъде конструктивна. Това, което ме натъжава в обществото, е колко е изострена анонимна негативната емоция. Критиката е винаги добре дошла, но когато е конструктивна. Иначе тя не може да надгражда. Иначе тя ще ни блокира, ще ни демотивира и ще ни разколебае. Аз критикувам постоянно. Но това е позитивна критика. Покажете слабото място, но кажете и как това може да се развие. Малко е усилието, което трябва да се положи, за да станат нещата по-добри. Аз винаги казвам – по-малко страст, повече добро образование!

По-малко страст, повече добро образование? Как само звучи!

Това всъщност се използва в психологията, в семейните отношения. Искам да кажа, че всичките тези емоции са толкова неконтролируеми. Хубаво е човек да се вдъхновява от своите емоции, въпросът е да не ги пуснем като някакви диви коне и да не знаем какво се случва.

А как разпознавате своите теми, кога си казвате – да, точно това искам да правя през следващите една, дори две или три години?

Нямам формула. Често процесът е интуитивен. Има теми, които бавно узряват, или други, които поради стечение на обстоятелствата намират сами излаз. Не от всяка тема, по която работя, ще излезе проект, който мога да завърша. Проектът често се появява дълго време след като снимането е приключило.

Върху какво работите в последно време?

Сега работя върху една история за Орландовци – започвам неудобен разговор за маргиналния живот в една циганска махала, за срещата на идеала с реалното, на културата в културата и на желанието с неизвестното. Инсталацията, която ще покажа на фотофестивала „ФотоФабрика“, който ще се състои за пореден път през септември и октомври в София, ще бъде все още суров процес, защото аз продължавам да снимам всяка седмица. В момента търся най-точната форма за това представяне.