0
2061

Солженицин и архипелагът на злото

vecher0909

Тази книга още трябва да се чете, за да се види как злото прониква в сърцата на хората, тя още трябва да се усвоява и още трябва да се свиква с мащаба на описаното в нея престъпление – Цочо Бояджиев, Филип Димитров и Калин Янакиев в разговор за „Архипелаг ГУЛАГ“.

„Архипелаг ГУЛАГ“ безспорно е сред книгите, променили историята на ХХ в. В нея Александър Солженицин разкрива потресаващата истина за концентрационния свят на съветската система и разсейва грандиозните лъжи на комунистическата идеология за светлото бъдеще. И което е най-важното – книгата е изградена върху свидетелствата на хора, минали през всички кръгове на лагерния ад, но съхранили човешкото си достойнство, тоест правото си на истина.

Наскоро голямата книга на Солженицин бе издадена отново на български език от фондация „Комунитас“. Преводът е на Татяна Ваксберг и Зоя Котева. Новото тритомно издание бе представено в Червената къща, в дискусията, посветена на Солженицин и „Архипелаг ГУЛАГ“, взеха участие бившият премиер Филип Димитров, проф. Цочо Бояджиев и проф. Калин Янакиев.

Филип Димитров: Книгата на Солженицин ме научи да се учудвам на онова, което изглежда в реда на нещата

Има някъде в текста на книгата един пасаж, в който се поставя въпросът – какво си спомняте от 1938 г. И Солженицин описва какви биха могли да бъдат отговорите на този въпрос. Покъртителното е, че тези отговори в голямата си част – и ние сме се сблъсквали с това много пъти – съвсем не са толкова драматични, съвсем не толкова ужасяващи, колкото реалността, описана в тази книга. Това са много често отговори битови, свързани с житейските преживявания на хората, които биват питани. Което от друга страна показва колко важно е да се връщаме към такъв текст, защото изглежда, че е нормално човеците да изключват най-ужасните неща, които знаят за света, ако не от спомените си, то от непосредствените си асоциации.

Да се говори за това какво дава тази книга е ужасно трудно и по необходимост човек подхожда фрагментарно. От друга страна, разбира се, има значение индивидуалното преживяване, докато човек я чете. Спомням си, че когато четох книгата, за мен тя не беше голяма изненада, въпреки цялата й покъртителност. Имах възможността да знам за тези неща по нещо, но, разбира се, картината, която човек среща в книгата, надхвърля драматично всичко, което е знаел и си е мислел. Няма да забравя момента, когато прочетох пасажа, в който се разказваше как малцината, които са успели да изплуват извън архипелага, са били подканяни да напишат декларация за това, че няма да споменат нищо за онова, което им се е случило там. И даже в първия момент това не ме изненада. Бил съм тогава на 26 години. След което последва страхотната плесница в лицето ми с думите на Солженицин, който казваше: „Представяте ли си, на нас ни отнемаха правото да разказваме собствената си биография“. Никога няма да забравя този момент, защото за мен това беше прозрение. Човек, поставен в контекста на онзи свят, би могъл да отхвърли много неща от него, би могъл да го отхвърли по принцип и все пак някакви по същество малки, но ужасни неща да му изглеждат – поне на мен са ми изглеждали – едва ли не естествени. Бях учуден и си обещах да се учудвам и в бъдеще, и прекарах години от живота си в това съзнателно и целенасочено да гледам в него и да се учудвам на онова, което изглеждаше в реда на нещата. Ужасяващото в тази книга е, че тя показва един свят, в който ненормалното до такава степен е започнало да изглежда в реда на нещата, че аха да си помислиш, че е такова. Всъщност може би една от възможните дефиниции на комунизма е, че успяваше да се домогне до това да представи ненормалното и абсурдното като нормално и естествено. Нещо, което е оставило много следи в живота на всички ни.

Затова струва ми се е много важно да се върнем отново и отново назад към тази тема. За тези, които нямат никакви лични спомени и никакъв личен досег с това време, то ще бъде интересно преживяване. Спомням си, когато веднъж говорихме за Тодор Живков, една моя студентка изведнъж взе да смята нещо и попита: „Този човек колко мандата е изкарал?“. Абсолютната абсурдност на този въпрос беше възхитителна, защото показваше, че това момиче е престанало да бъде в оковите на този начин на мислене. За нея това беше учудващо. Но от друга страна връщането към тази история, към тези неимоверен брой унищожени животи и погубени съдби в името на нещо, което може би на тази моя студентка би било трудно да обясним, е необходимо и налага прочит на книгата и прочит въобще на историята за това време. Изкусително е да спомена онова, което вероятно всички си мислим, че сигурно имаме нужда от повече знаци, които да не оставят това да се забравя. Но в крайна сметка книгата си е книга и прочитането на такъв монументален труд, който описва картината на една от най-ужасяващите характеристики на комунизма, е нещо, което си струва.

Филип Димитров е доктор на политическите науки от НБУ, хоноруван професор в Американския университет, доктор хонорис кауза на Университета на Грузия. Премиер на България (1991-1992 г.), депутат в 36-ото и 37-ото Народно събрание и заместник-председател на 40-ото НС (2005 – 2008 г.). Посланик на България в ООН (1997-1998) и в САЩ (1998-2002), специален пратеник на ОССЕ за Армения и Азербайджан (2004) и ръководител на делегацията на ЕС в Грузия (2010-2014).

Цочо Бояджиев: Аушвиц и сибирските лагери са еднопорядкови

В началото на 80-те години, когато започнаха нашите летни семинари със студенти в Елена, колегата ми Витан Стефанов се беше върнал от специализация във Виена и донесе две книги, едната от които беше „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков. Първо прочетох тази книга, а другата – „Алхипелаг ГУЛАГ“ на Солженицин – си взех за вкъщи. Тя представляваше едно томче със съвсем тънки листа и на фона на впечатлението от „Задочните репортажи“ тази книга ми подейства като токов удар. Установих, че не съм в състояние да прочета наведнъж повече от десетина страници. Това, което каза г-н Филип Димитров, за размяната на нормалното и ненормалното, е точно така. Толкова ненормално ми се струваше всичко, толкова невероятно, че имах нужда след една глътка от тази книга да изляза навън, да изляза на улицата, където си играеше малката ми дъщеричка, за да се убедя, че живея в реален свят. Това въздействие, струва ми се, се дължи на една особеност на текста, на това странно и много въздействащо съчетание на историческото изследване и на личната история. Някои от личните истории, разказани в „Архипелаг ГУЛАГ“, са останали в съзнанието ми травматично. Например, един от героите, който се появява неколкократно и който изглежда е прототипът на Иван Денисович. Струва ми се, че се казваше Власов. Когато бива арестуван и го заплашва смъртно наказание, той споделя в килията как ще каже на изпълнителя на присъдата: „Ти си виновен за моята смърт, не прокурорът, не КГБ, а ти, лично ти“. Едно съвсем киркегорианско решение на ситуацията. Това, което наистина ме разтресе дълбоко, е едно кратко изречение, свързано с дъщеричката на въпросния Власов, която след това дълго ходела с наведен поглед, тъй като много обичала баща си, и след една година починала. Ето тези лични истории, вплетени в големия разказ, правят книгата действително уникална.

Добре известно е на всички, че подзаглавието на книгата е „Опит за художествено изследване“. Художествено изследване звучи като дървено желязо на пръв поглед, но когато прочетем текста, се убеждаваме, че въздействието върху читателя е много силно. На мен любима глава от книгата ми е тази за добронамерените, за онези, които намират аргументи да оневинят, да оправдаят, да извинят или да преумалят тази страховита трагедия. За съжаление такива хора има много и може би най-комичното, което съм срещал като реакция, е писанието на един наш колега-философ, който оспорваше броя на жертвите. Броят на жертвите в лагерите, разбира се, е неизчислим, но си спомням, че Евтушенко беше споменал 15 милиона. И репликата на нашия колега в един от вестниците беше, че тази бройка е силно преувеличена и че жертвите са много по-малко… милиони. Тази статистика, тази математика е ужасяваща, когато я прочетем на фона на знаменити изказвания от руската класика, че дори една детска сълза прави проблематично оправданието на света като добър.

Мисля, че е важно, че книгата излиза в този момент, защото напоследък се сблъсках с неосведомеността на млади хора, дори с признанието, че виждате ли аз знаех за Хитлеровите лагери, но не знаех, че е имало лагери и в Съветския съюз. За нашето поколение това звучи просто невероятно. Но изглежда, че има такъв проблем. Трябва да се знаят тези неща, защото в марксистката идеология практиката е критерий за истината. Аз не споделям това верифициране на истината чрез практиката, но в марксистката идеология практиката е критерий за истината, а точно марксистите хич не обичат да говорят за практиките на комунистическите тоталитарни управления.

Същественото при Солженицин е отстояването на тезата, че разделителната линия между доброто и злото минава през сърцето на човека, а не между групите човеци. Не тези са добрите, а онези лошите като в елементарен уестърн, а битката между доброто и злото се осъществява в душата на човека. И тогава пътят за победата на доброто над злото е нравственото самоусъвършенстване. Когато тази разделителна, демаркационна линия между добро и зло бъде видяна като прокарана между групи хора, тогава започват социалните инженерии и в този смисъл макар формата да е различна, Аушвиц и сибирските лагери са еднопорядкови – победата на доброто се привижда като възможна чрез отстраняване просто на лошите. И всички тези репресивни механизми се оправдават с тази необходимост – ще унищожим лошата раса, ще унищожим лошата класа, лошите богати и по този начин ще настане някакво царство на блаженството и на щастието на земята. Това е теза, която Солженицин отстоява не само в „Архипелаг ГУЛАГ“, но и в своите романи и разкази. Спомням си един от героите от „В първия кръг“, един простодушен селяк, който разказва за поведението си по време на Гражданската война, когато е ту с белите, ту с червените, ту с тези, ту с онези. Неговият приятел, чийто прототип е Лев Копелев, го пита: „Добре де, все пак кой е прав и кой е крив, толкова криволичещ е животът ти?“, а той казва една фраза, която ми е останала: „Вълкодавът е прав, човекоядецът – не“.

Проф. Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: Неписаното учение на Платон (1984), Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Кръговрат на духа (1998), Нощта през Средновековието (2000) и др.

Калин Янакиев: Тази книга е аргумент в полза на християнството

Както всеки от генерацията към която принадлежа, съм силно изкушен да започна с личните спомени за първото прочитане на тази книга. Навремето я получих по същия начин – листчетата бяха като цигарени хартийки – и ми беше строго забранено от човека, който ми я даде, да й правя ксерокопие, защото всички се страхуваха. Изглежда и аз съм бил уплашен, защото намерих някакво място в кухнята, в някакъв кош с бельо, и взех, че я скрих там. Вечерта я извадих и започнах да чета. А първата глава на първата част разказва за обиските и за това, че няма как да не ти намерят нещо, ако решат да го търсят. Така че самото започване на книгата беше някакъв потрес. Разбира се, аз все пак направих ксерокопие, имах дори страшното нахалство да го направя на ксерокса на Партийния дом, където имах някакви познати. След това съхраних топовете хартия пак на същото място, вече знаейки, че ако дойдат, никога няма да мога да я скрия. Тогава аз четох тази книга обаче много повече като документ и като свидетелство. Аз буквално – за разлика от колегата Цочо Бояджиев – я изгълтах. Не че съм бил неосведомен, разбира се, че знаех, че в Съветския съюз има лагери. Нашата генерация знаеше това. Разбира се, че знаех, че мащабите са много големи, но въпреки всичко трябваше да прочета и не можех да не прочета това на един дъх. Защото в това произведение се оказваше, че нещата са започнали от самото начало и че никакъв Сталин и никакви изкривявания, и никакви леви сектантства и тем подобни глупости – нещата са започнали от 1917 г. Развенчаването на всички комунистически хуманистични кумири, безобразното държане на Максим Горки в лагера „Соловки“, безумията на разместването на народите, ужасяващия гладомор, първото съзнателно уморяване на огромни маси хора от глад, като се е достигало и до човекоядство… Всичко това, вървящо успоредно с ужасяващата, но на места изключително светла и утешителна история на самия Солженицин. Защото Солженицин описва и ужаса на етапа на пътуването с конските вагони, описва обаче и удивителни неща – натъпкани един до друг хора, полумъртви от глад, които обаче продължават да философстват, да говорят за философия. Тази книга тогава аз изгълтах наистина като документ. Преди време я препрочетох и установих, че нейното дървено желязо – художествено изследване – действително е съвършено вярно. Сега аз вече можех да я прочета и като художествено произведение. И съм готов да споря с всеки, който се опитва да я атакува, защото има и такива, които казват: „Документът си е документ, изследването е изследване, но Солженицин не е добър като писател“. Това е абсолютно невярно.

И тук ще кажа още нещо за тази книга – тя е един аргумент в полза на християнството, колкото и необичайно да звучи това. Защото тази огромна, чугунена, сякаш непомръдваема система беше морално ударена непоправимо и практически започна да се срутва със съчинението на един единствен човек – Александър Исаевич Солженицин. В наскоро издадената, пак от фондация „Комунитас“, малка книга със статии на отец Александър Шмеман за Солженицин той разказва за невероятния потрес на онези западни леви глезльовци, които през всички тези години са продължавали да поддържат идеологията на марксизма и идеалите на комунизма, които били дали някои изкривявания. След прочитането на Солженицин, свидетелства отец Александър Шмеман и цитира имената на тези френски интелектуални лигльовци, те буквално са се срутили. Един непоправим удар е нанесен от един-единствен човек. И защо е това аргумент в полза на християнството? Защото този човек действително остава по чудо жив, той знае, че остава по чудо жив. Много по-вероятно би било той да загине в лагера, както са загинали милиони хора. Нещо повече, по време на заточението, струва ми се, той се разболява от рак и повечето от лекарите са били почти убедени, че той ще умре. Той остава жив на два пъти – веднъж от лагера и втори път се излекува по чудодеен начин от болестта, защото е избран да разкаже, защото е избран да нанесе непоправимия морален удар върху тази чугунена система. Един-единствен човек срещу цяла система и този един-единствен човек е победителят, той побеждава. Впрочем точно така, както Солженицин в друг свой роман – „В първия кръг“ – описва как Сталин губи един по един хора в своята бездънна, безкрайна, смазана под ботуша му империя, без да е ясно защо ги изгубва. Спомняте ли си, там има един дипломат Володин, на който наглед всичко е дадено в този живот, той живее луксозно, пътува, ходи по банкетите на ЦК, един от най-издигнатите е. Но един ден започва да се рови в архивите на своята отдавна починала майка, започва да разглежда онези списания от Сребърния век, които тя е чела. Бавно и постепенно духът на тези минали неща започва да отравя неговата комунистическа съвест. В края на романа той извършва предателство по отношение на съветската власт и поема по пътя на ГУЛАГ. Не е ясно какво го блъска.

Има една още по-удивителна история. Двама герои, пак от „В първия кръг“, пътуват из империята на Сталин и виждат една полуразрушена църква. Решават да отидат до нея и виждат, че тя е само фасада, а отвътре няма нищо, всичко е изпразнено. Но нещо ги тегли към тази църква, те започват да вървят към нея и накрая тичат. Отиват там, влизат вътре и там нещо се пречупва, и техният път тръгва в съвършено различна посока. Онзи, който е изчислявал как да размести народите, който непрекъснато се е отървавал от маси хора, губи човеци един по един, без да е ясно откъде и защо. Защото Господ го побеждава, защото няма как да не го победи, защото не в силата е правдата, а в правдата е силата. И това е нещото, което Солженицин е узнал, това е нещото, което Солженицин е направил. Той е показал, че в правдата е силата и правдата може да победи дори чугунената система.

Същевременно, ако сега препрочетем художественото изследване на Солженицин, ще видим, че макар той абсолютно безкомпромисно да осъжда комунистическата идеология и да приписва главната заслуга за огромното престъпление тъкмо на идеологията, той умее да вижда как злото се промъква във всяка човешка душа. Злото и доброто минават през сърцето и кривата им се променя. Препрочетете главата „Сините кантове“, където той се опитва да се вживее в тези офицери от Държавна сигурност и да ни покаже как бавно и постепенно тръгваш към злото, за да станеш накрая изрод на злото. Достатъчно е, казва той, че ти влизаш, на президиума седи ректорът, седи някой друг, ти си никакъв, но всички знаят, че ти си син кант, че ти си ченгето и всички се смълчават, и не смеят дори да те погледнат. Ти гордо сядаш, о, не, не на първата редица, на четвъртата редица, но знаеш, че всички погледи са обърнати към теб и няма никакво значение какво говори ректорът и какво говори партийният секретар, ти си главният. Тази власт главозамайва и бавно и постепенно ти се срутваш. Това е невероятно наблюдение, наблюдение върху това, че злото прониква в сърцето и без каквато и да било идеология. Огромна е съвестливостта на Солженицин.

Как да четем днес „Архипелаг ГУЛАГ“? Знаете ли какво ми се струва, че трябва да кажа с огромна болка? Съвременната руска ситуация загуби своята съвестливост, прочутата руска съвестливост и угризителност. Съвременна Русия започна да живее триумфалистки, върна се към старите митове. Огромен Каинов скандал представлява комунизмът. Половината от тази нация е била Каиновци, а другата половина – Авеловци. Сега излиза, че Каиновците са дошли отнякъде другаде. Ленин го докарали немците с пломбиран вагон. Първите болшевики били евреи и грузинци по произход. Идеологията е дошла от Запад, вкарали я в Русия западниците. Може би и либералите. В днешно време Западът е заразен от хомосексуализъм, днешният символ на Запада е Кончита Вурст. Чака ни либерален апокалипсис, настъпват либералната язва и либералният расизъм към Русия. Владимир Путин е оня, който задържа, той е силата, която задържа това, катехон от Второто послание на св. ап. Павел до солуняни. Той е оня, който задържа апокалипсиса. Какъв триумфализъм! Не мога да не се безпокоя от тази работа. Достоевски, Толстой, Солженицин – велики представители на руската съвестливост и угризителност. Изглежда на това по някакъв начин е турен край в съвременна Русия. Вместо великият плач на покаянието – едно зло християнство, едно зло православие. Това е страшно, това още веднъж ни показва, че Солженицин би трябвало да бъде четен и днес, за да се види как злото прониква в сърцата на хората. То прониква много лесно и може да проникне чрез всичко. Вчера е прониквало чрез комунизма, а днес, о ужас, може да проникне дори чрез православието.

Така че прочетете книгата на Солженицин – онези от вас, най-младите. Не само, за да се запознаете с нещо, с което всички хора трябва да бъдат запознати, а и за да се докоснете до тази велика съвестливост, която не бива да бъде забравяна, която е собствено християнската тъкан на „Архипелаг ГУЛАГ“.

Имам усещане, че при Солженицин картината на злото е сложна. Ще кажа каква е според мен базисната злост на комунизма, за което се говори в тази книга. Отключва ми го една фраза на комунистически деец, който преживя 1989 г. и произнесе някаква фраза в оправдание на това, което им се изсипа на главата – той каза: „Такова беше времето“ и го каза с тон на оправдание. Злото на комунизма идва от това, че комунистите смятат, че са избрани от историята. Техен избирател въобще не е работническата класа, не е пролетариатът. Това е лъжа, това е самозаблуда. Истинският електор на комунистите това е историята. Те се смятаха за избрани от историята. Поради тази причина те са дълбоко еретически по манталитета си – бог отец е историята, а те са бог син. Комунистическата партия е бог син, тоест словото на историята, което се въплъщава в тях. Това е невероятна злост. Да смяташ себе си за оръдие на историята, означава действително да си зъл в много дълбока степен. При Солженицин има опит нещата да се персонализират и изглежда освобождението идва от това да се персонализираш. Всички, които са живели в комунизма и малко или много са били видиотени от него, са били видиотени най-вече от това, че се усещат непрекъснато като потопени в историята, като функции на някаква история – ние сме сега преди Априлския пленум, след Априлския пленум, окончателната, пълната победа на комунизма… Винаги си в някакъв етап, в който има някакви задачи, на които хората са функции. И дори да се съпротивляват на тези функции, те казват: „Ами такова е времето“. Дори жертвите някак изживяват същото. Това е невероятна злост. Човек трябва, ако му почука това зло и каже: Аз съм историята, идвам да те взема, защото такова е времето“, действително трябва да каже това, което си припомни проф. Цочо Бояджиев: „Ти, ти си виновен, ти който ми звъниш на вратата. Никаква история, никакъв етап от развитието, никакъв Априлски пленум. Ти, ти, ти, личност.“ Персонализира ли се веднъж човек, той излиза от това зло.

Палитрата, която рисува Солженицин, е много сложна. Някои от тези хора са видиотени от тази историческа мистика и бавно и постепенно са се срутили, така както биха се срутили и в други режими. Мерзавци от типа на следователите и тъмничарите могат да бъдат произведени по най-различен начин и при всякакви други исторически обстоятелства. Но комунизмът дава едно базисно алиби за всички тези хора и то е в тази вълшебна реплика: „Такова беше времето“. Тя е много странна, тя е преобърнато Едипова. Едип цар също е, така да се каже, функция на своята съдба. Той има някаква история, в която е вписан. Той тръгва с цел да се освободи от съденото му отцеубийство и кръвосмешение и извършва убийство и кръвосмешение. Но такава му е историята. Накрая обаче той като разбира, че му се е случила съдбата, не се оправдава с нея, а избожда очите си. В което се състои неговото героическо в античния смисъл на думата, тоест той не се отпуска и не се оправдава, че това му е съдбата. Е, комунистическото зло не просто се оправдаваше, то фанфарно се гордееше с това, че е в съдбата си, че върши безобразия, защото такава е историята, защото ние сме избрани от историята, защото ние сме словото на отеца – история. Това е най-голямото зло на комунизма. Затова и комунизмът може да мобилизира хората. Най-голямата антрополигична катастрофа при комунизма е, че всички са мобилизирани, те не принадлежат на самите себе си, те са някакви функции на историята. Затова комунизмът обичаше толкова фронтовата терминология.

Прозвуча реплика за Солженицин като путинист. Знам и се опитвам да го изтласкам по някакъв начин, че в края на своя живот великият Солженицин прие поздравление от малкия Путин. Обаче ние сме се събрали тази вечер за „Архипелаг ГУЛАГ“. „Архипелаг ГУЛАГ“ е съвестлива книга. Знам, че Солженицин е малко повече патриот, отколкото е може би прилично. Знам, че и неговото християнство е малко повече старообрядство, отколкото би следвало за едни православен. Това е отбелязано с невероятна точност и строгост от отец Александър Шмеман, който обаче си остава приятел с него до края на живота си и го защитава от всички. Все пак в „Архипелаг ГУЛАГ“ никъде не се говори за това, че руският народ винаги си остава нравствено здрав. И Каин, и Авел са руснаци в „Архипелагът ГУЛАГ“ и в това е правдата и съвестливостта на тази книга. Един човек винаги може да се изложи на края на живота си, но Солженицин се изложи малко. Той е бил винаги оръдие на Бога. Той е излекуван, за да напише тази книга и може би е прибран при Бога, за да не продължи срещите си с малкия Путин.

Някой от вас цитира изречението на Солженицин: „Бъди благословена, тъмнице моя… Бъди благословена за това, че те имаше в моя живот“. Има начин да се каже всяко нещо и гордо, и негордо. Да се каже: „Благословена е тъмницата, защото тя ме осъвести“ може да прозвучи и леко гордо. Обаче там е работата, че главата не завършва по този начин. Тя завършва с някакъв глас, който казва: „А от гробовете ми отговарят: Добре ти е така да говориш, след като си останал жив!“, тоест това правдиво типично християнско изречение, че наистина тъмницата го е направила човек, веднага е апострофирано. Това означава да кажеш една правдива фраза по негорд начин. Така че съвестлив е Солженици и още как. Такива детайли ясно показват това. Но аз искам също да задам едни въпрос на аудиторията за мислене. Чували сте многократно фразата пещерен антикомунизъм. А днес сравняваме, казваме: „Аушвиц – Гулаг, немските лагери – руските лагери“. Представяте ли си някой да произнесе с упрек фразата: „Ти си пещерен антинацист“? „Пещерен антифашизъм“, такава фраза възможна ли е изобщо? Не, абсурд! Журналистка, на която казах, че 13 милиона от трите гладомора само в Украйна са загинали, а 6 милиона са избитите евреи, веднага настръхна: „Ама не, то всеки живот е безценен“. Казах: „Да, аз не искам да кажа, че онова е по-малко зло, казвам само че са 13 милиона!“ Тя реагира на това веднага болезнено, защото политкоректността в нея работи – за жертвите на нацизма никога нищо преумалено. Аз не съм преумалявал. Обаче ако кажеш същото за комунизма, ще поискат друга гледна точка да има. Ще кажат: „Защо сте поканили този пещерен антикомунист, а на другата гледна точка не сте дали право да говори“. А можете ли да си представите друга гледна точка по отношение на престъпленията на нацизма? Няма такова нещо, то е немислимо. Изразът пещерен антикомунизъм, който е възможен, за разлика от пещерен антифашизъм, което е абсолютно невъзможна фраза, показва, че Солженицин още трябва да се чете, още трябва да се усвоява и още трябва да се свиква с мащаба на описаното от него престъпление, защото тази асиметрия е възмутителна за съвестта.

Проф. Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“, „Религиозно-философски размишления“, „Философски опити върху самотата и надеждата“, „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“, „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“, „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“, „Светът на Средновековието“ и др.