Начало Идеи Георги Марков Сол Белоу
Георги Марков

Сол Белоу

Георги Марков
05.06.2015
3688

марков

„Основната тема на всичко, което той пише, иде от страха му, че нарастващият материализъм на обществото идва да задуши цялото богатство, тънкост и проникновеност на човешката душа.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.

Нямам точна представа колко голям писател е Сол Белоу[1], нито какво е неговото място в историята на американската литература. Ала знам със сигурност, че той е от малкото съвременни писатели, които обичам да чета и които за мен са създателите на красотата и мистерията на съвременната литература. По далеч нелитературни съображения българските редактори на антологията на американската проза отделиха на Сол Белоу съвсем скромничкото местенце за едно разказче от две страници и половина. Но нека кажа, че дори това разказче беше достатъчно да ми подскаже ръста на неговия автор, на онзи, който навред по света е смятан за едно от големите, ако не и най-голямото име на днешната американска проза.

Романът, който издигна името на Сол Белоу, безспорно е „Херцог“, публикуван в 1964 г. Но книгата, която аз обичам най-много и в която сякаш най-добре са показани чистите извори на писателя, е първият му роман Dangling Man, което преведено буквално значи „Увисналият“, но по съдържание е по-близо до „Блуждаещият“ или още по-добре „Сбърканият човек“. Този роман е написан през 1944 г.

Но кой е Сол Белоу? Нека предоставим на самия него да разкаже за себе си: „Родителите ми емигрирали от Русия в Канада през 1913 г. Баща ми бил търговец, внасял египетски лук в Санкт Петербург. Те се заселват в Квебек, където през 1915 г. се родих аз. Бях най-малкият от четири деца. До деветгодишната ми възраст живеехме в един от най-старите и бедни квартали на Монреал. През 1924 г. се преселихме в Чикаго. Аз израснах там и се смятам напълно за чикагски гражданин. През 1933 г. постъпих в Чикагския университет, а през 1935 г. се прехвърлих в Северозападния университет. Моята интелигентност някак се съживи и аз се дипломирах с чест по антропология и социология през 1937 г. Получих стипендия от университета в Уисконсин, но се държах лошо. По време на коледната ваканция се влюбих, ожених се и никога повече не стъпих в университета. В моята невинност реших да стана писател“.

И наистина Сол Белоу заживява като свободен писател, който пише биографии на западни писатели и ги продава на вестниците. По-късно той съчетава писателската си работа с учителска и професорска. Последователно преподава в университетите в Минесота, Принстън, Ню Йорк и накрая в университета в Чикаго. По време на войната за известно време служи в търговската флота. През 1955 г. прекарва известно време в индиански резерват в Невада, идва и в Европа, като най-дългият му престой е от 1948 до 1950 г., но главно времето му минава в Ню Йорк и Чикаго.

Погледнато направо, се вижда, че животът на Сол Белоу съвсем не е представителен за американски живот. Върху него тегне орисията на чужденеца, който търси да пусне корени в новата земя, който няма зад себе си историята и традицията на тази земя, а трябва да премине през мъчителния път на сродяването с нея. Но човек също може да види, че съдбата е отредила на Сол Белоу да съчетае по най-плодотворен начин трите традиции в неговия живот – руската, еврейската и американската. Той, чужденецът, ще бъде пленен от огромната гъвкавост и безграничие на американския начин на живот, той толкова дълбоко ще се свърже с него, че ще израсне като един от упоритите критици на недъзите на собственото му общество.

„Ние, американците, сме завладени от едно безгранично желание. И това, че нашите желания са безгранични, не значи, че ние сме възвишени същества. Това значи само, че ние не сме сигурни какво е удовлетворение.“ Или: „Любов, дълг, принципи, мисъл, значение всичко е погълнато от тлъстата, безчувствена държава на „охолството“.

Америка и американският живот – това е темата на творчеството на Сол Белоу. И една от главните, може би основната тема на всичко, което той пише, иде от страха му, че нарастващият материализъм на обществото идва да задуши цялото богатство, тънкост и проникновеност на човешката душа. Но той вярва, че човешкият дух не е унищожим. Обществото с цялата си жестока организация, със закона на обезличаването, с фалшивите си концепции за прогрес и благоденствие всъщност се опитва да убие този чуден човешки дух. Но за наше щастие духът се измъква изпод валяка, обявява своята независимост, протестира и настоява за търсене на истинските стойности, за истинската свобода.

Познавачите разпознават тук темата на голямата класическа руска литература. Европейският роман рядко си позволява това пряко противопоставяне на човешкия дух и обществото. В него съдбата на човека е съдбата на обществото, в което живее той, хората се осъществяват или не в границите, установени от сложния обществен живот, човек и общество са в някакви много по-приети, дадени отношения. Във великия руски роман много рядко обществото е било приемано като задължително условие за живота на човека. Човекът конфликтува с това общество, отказва да го признае и като доказателство демонстрира крайни човешки нужди, сили, които бушуват и са в състояние да разкъсат всякакви обществени ограничения на живота. В този руски роман човешкият дух действа като най-реална сила, която превръща материалните закончета на обществото в имагинерни понятия. Или с две думи: „Човекът е реалност, а обществото – не“.

„Искате или не искате – казва Достоевски – нашата природа е да бъдем свободни и под жилото на страданията да избираме между добро и лошо“.

Известни критици, изследователи на Сол Белоу като Тони Танер, виждат в класическата руска литература главната линия на неговото творчество. Нали тъкмо тези руски писатели с неудържима убедителност отстояваха правото и способността на човешкия дух да отрече и обезсили цели списъци от фалшиви обществени стойности, за да преутвърди свободата, независимостта и цялостта на самия себе си. Тъкмо руските писатели от деветнадесетия век се противопоставиха на европейското материалистично удоволствие като мярка за човешкия прогрес. В това отношение Достоевски е първоучителят и човек може да открие силното му влияние върху ранния Сол Белоу. Съвременното американско общество предлага на Белоу подобни провокации, които руското общество предложи навремето на Достоевски. И все пак, ако поведението на американския писател е доста по-реалистично и позитивно, ако той не извежда нещата с метафизическата крайност на великия си предшественик, то това е влиянието на втората традиция – еврейската. Влияние особено ясно във формата, където Белоу демонстрира някаква Монтенова способност да премине лесно от „въпросите на кухнята към въпросите на духа“, където „гащи и философия“ са вързани заедно.

И сега идва ред на третата традиция в литературата на Сол Белоу – американската, която го праща най-близо при двама – Уитман и Драйзер. Уитман, който възпя свободното общество, но постави в центъра му свободата на човека. Може да се каже, че най-разпространената тема на американското въображение е била как да се помирят свободата на човека със свободата на обществото, така че човек да запази себе си в това общество. Човек може само да си свали шапката пред американските идеалисти, които наистина се опитаха да формулират новото на новия свят. От Драйзер Белоу поема реалистичното разбиране на новия, градския човек в Америка.

Нямам нито време, нито намерение да проследя всички извори, от които е пил Сол Белоу. Но от дотук казаното вече е ясен портретът на писателя, ясна е посоката, в която гледат очите му, ясна е музиката, която слушат ушите му.

Първата публикувана проза на Белоу са „Сутрешни монолози“, които се появяват през 1941 г. Това са чудесни монолози на двама души – един безработен, който чака да го повикат, и един пропаднал комарджия. И двамата са безработни, но докато единият играе, другият лежи. И двамата искат да запазят своята индивидуалност. Единият гледа на живота като на мръсна река, от която иска да се измъкне, другият гледа на него като на поредица от шансове, докато се дави. Но както казах, на мен особено силно впечатление ми направи „Шляещият се“. Това е дневникът на един млад гражданин на Чикаго, който се е самоизолирал от света в някакъв безнадежден опит да намери себе си или да бъде верен на себе си. Мисля, че в тази книга се съдържа целият бъдещ Сол Белоу. Мисля, че оттук нататък той само ще развива съдържанието на този роман. Джоузеф живее, рядко напускайки стаята си, люлее се между разяждаща инертност и мъчително самоанкетиране, бори се с неразрешимите парадокси на живота, които го довеждат до апатия и изтощение, безразличен е напълно към жена си. Сюжетно – той е напуснал работа и се е записал доброволец в армията, и изживява времето в чакане да го повикат. Той иска да бъде свободен, затова избягва всякакъв контакт с външния свят. Но той не знае какво да прави със свободата си, а липсата на контакти със света го превръща в „шляещ се или блуждаещ“ човек. Неговият дневник не е просто регистриране на преживявания – нещо като хоби, а борба да запази здравия си разсъдък. Навремето един критик писа: „Тази книга е едно от най-честните свидетелства за психологията на цяло едно поколение, израснало по време на войната“. Това е темата за чистата свобода, за илюзията, за измамата. Джоузеф иска да има отделна съдба от другите, той се бои от ограниченията, той не желае да бъде задължен към никого и нищо, но липсата на задължение към света отвън като че го води до липса на интерес към света отвътре. И идваме до решителната изповед на Джоузеф, който казва: „Ако бях по-малък инат, щях да призная провала си и да кажа, че не знам какво да правя със свободата си“. Или както Белоу пише: „Ти трябва да командваш свободата си, иначе ще се удавиш в нея““.

Това е жестока книга. Завършва без отхвърляне или утвърждаване. Просто един опит човек да срещне себе си в развалините на днешната цивилизация.

Вторият роман на Белоу, публикуван през 1947 г., е „Жертвата“. Той му спечелва първата слава. След това идва още по-успешният „Приключенията на Оги Марч“, който получава наградата за най-значителната книга, публикувана през 1953 г. През 1956 г. излиза сборникът „Не изпускай деня“. През 1959 г. – „Хендерсън, дъждовният крал“. Хендерсън е абсурдният търсач на възвишени качества. Критикът на „Ню Йорк хералд трибюн“ писа за тази книга: „От много години насам това е най-блестящо написаният роман. Но аз намирам, че ми е по-лесно да го чета, отколкото да го разбера“.

Както казах в началото, романът „Херцог“ е най-значителната творба на Сол Белоу, почти строго автобиографична. Моисей Херцог е университетски професор, градски интелектуалец, добронамерен, някак смешен човек, който също както Белоу си припомня мизерното детство в Монреал. Борейки се да преодолее своята емоционална нестабилност, той се бунтува не толкова срещу обществото, колкото срещу собственото си отчуждение. „Херцог“ е раздяла с темата за героя-жертва и завършва с нотка на надежда и оптимизъм, тъй като Херцог приема условията на обществото. Неговата интелигентност успява да постигне баланса между чувство и чувствителност. В своя стремеж да се самоанализира Херцог пише купища непуснати по пощата писма до приятели и непознати, до живи и до мъртви. И тези писма ни разкриват огромната сфера на интереси на самия Белоу.

„Херцог“ спечели най-голяма слава на автора си. В една от критиките се казва: „В „Херцог“ Белоу обединява двете големи течения в американската проза – това на Марк Твен (свежестта на чувството) и това на Хенри Джеймс (интелектуалното богатство)“.

Херцог бе последван от пиесата „Последният анализ“, от купища новели и разкази, за които просто няма време да говорим. Но във всичко написано върви линията на една удивителна последователност – да се проумее човекът отвътре и отвън.

И струва ми се, че днешната световна литература дължи на Сол Белоу едни от най-силните и проникновени откровения, написани в наше време.

 

[1] На 10 юни се навършва един век от рождението на Сол Белоу (10 юни 1915- 5 април 2005).

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Сол Белоу, 1989 г.

Георги Марков
05.06.2015

Свързани статии