0
549

Сотиро-логично

AZahariev

Днес да не си на мястото на главния прокурор Цацаров. По едната буза те удрят с 875-те лица, незаконно подслушвани от Цветан-Цветановите хора, докато в другата страна на образа ти забиват мощно плесницата с умишлено забавената отбрана на Република България по делото за АЕЦ „Белене“ в международния арбитражен съд. Накъде да се обърнеш по-напред, как да се завъртиш и извъртиш, как да отразиш зашлевяванията?

Премерването на силите през фигурата на главния прокурор е извинимо от гледна точка на средната като ниво либретистика, че и на сериозните букмейкърски залози даже, но е отвсякъде тъпо и плиткоумно, погледнем ли го през монокъла на средностатистическия потребител на вестниците, радиото и телевизията. На този обобщен и усреднен тип (ползващ и интернет също така!), му стана веднага кристално ясно още миналия декември,  че господин Сотир Цацаров прие геройски да поеме върху си оборската тор на Авгий, а с това и да се самоположи като истукан в центъра на полето, на което великите лордове се замерват с кал. Такъв просто е моментът. Разбра се от всички ни, че прожектираната активно върху сивото зимно небе еманципация на Цацаров спрямо демиурзите, ще струва на новия главен прокурор не малко. Но всичко това не е безплатно, разбира се. Господин прокурорът Цацаров положително знае с какво и как точно ще бъде овъзмездена неговата самоотверженост.

Низостта на играта е в несекващото инструментализиране на прокуратурата, извършвано от основните политически съперници в България. За кой ли вече път наблюдаваме повторението на едно и също нещо, па макар и с някои модулации и алтерации. Разбира се, употребяването на най–висшата инстанция на държавното обвинение се извършва опосредствано. Както казах, тази практика е неразделна част от политическия живот в страната през последните двайсетина години и обществото свикна с нея до такава степен, че въпросът „Кого ли ще сложат за главен прокурор?“ стана с времето почти равнозначен на този, чия любовница ще стане „мис България“. Представата за главния прокурор като за естествена метреса на властта отдавна е станала елемент на масовата култура у нас. Дали в бакалията, дали в таксито, споменаването на най-високопоставения прокурор  неизбежно отвежда към размислите за неговата фактическа подчиненост на актуалното мнозинство в парламента и на създадената от него изпълнителна власт. Несъмнено, както знаем от опит, нещата съвсем не са така хармонични винаги. Познаваме добре и периоди в рамките на последните двайсет години, в които отношенията между основния държавен обвинител и управниците са били нервни или направо антагонистични. И точно в това е цялата перверзност на връзката. Абнормалната зависимост на прокуратурата от силните на деня не е българско изобретение, нито е някаква наша идиосинкразия, но е патологично по размери.

При все, че споделя общите за един новобългарски главен прокурор особености, Сотир Цацаров се намира в особена ситуация. Форсираният демараж, с който той реши да докаже самостоятелност веднага след избирането си, беше приет по-скоро позитивно от публиката, мисля си. Последва поредица от категорични изяви, която трябваше да затвърди образа. Още от самото начало беше сложно, но динамиката на политическата конфронтация от последните няколко месеца запрати Цацаров безмилостно срещу стената на действителността, наречена  „какво е да си главен прокурор в България“. Тъкмо с това и започнах този текст. С инструментализирането на прокуратурата не по пътя на превръщането й в изпълнител на мокри поръчки, а чрез използването й за високоговорител, който да усилва шума от битката. В момента през господин Сотир Цацаров минават много голяма част от ударите, които противниците в този твърде напрегнат мач си разменят. През ден (ако не и всеки ден) главният прокурор е длъжен да обяснява на обществото поредния сигнал и поредното сезиране от ораториален мащаб. Вчера и днес 875- те нерегламентирано подслушвани и саботирането на българските интереси в арбитражното дело за „Белене“ са последните фугасните снаряди, пронизващи тялото на позиционирания на фронтовата линия господин  Цацаров. Утре ще му сервират нещо още по-изискано. Остава букмейкърите да изчислят коефициента на залозите.

Третирането на главната прокуратура като стрелбище, или по-точно казано, като медия, през която противникът може да бъде дискредитиран възможно най-ефикасно, е добре изпитана стратегия наистина, но и проява на лош политически вкус, от който ти  минава временно, но който оставя грозни белези. Затова ще си позволя да препоръчам на експлоатиращите този модел внимателно да обмислят по-далечните последици от неговото прилагане.

За да се опази, стига това изобщо да е постижимо в тази минирана среда, Сотир Цацаров на свой ред ще трябва да стъпва много внимателно и да се примири с факта, че по принуда ще трябва да изпълнява и ролята на пресаташе на политиците, които през ден ще го изпращат да си говори с информационните медии. Така ще е поне, докато сегашната мътилка не се избистри и някой от състезателите не получи по-категорично предимство. Всъщност тогава може би ще стане дори по-некомфортно за главния прокурор. Във всички случаи изводът е един : в България е по-добре е да не приемаш такова назначение, ако не искаш да бъдеш превърнат в оръдие, което от друга страна си има своите ползи. Въпрос на избор.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияЗлаторожки страници
Следваща статияКомиксът е пълноправно изкуство