0
1553

Софийският камерен хор „Васил Арнаудов“на 55

Разговор с проф. Теодора Павлович

Юбилеят на един хор, който започва своята история през 1966 г., е описан в книгата „Софийски камерен хор – творчески летопис“. Колко време я подготвяхте?

Повече от година, но книгата ми е в главата от много време. Събирам архива на хора след влизането ми в него като хористка през 1979 г., а след смъртта на проф. Арнаудов, която ни потресе, съхранявам всичко у дома. Това дълго не ми даваше мира. Когато дойде пандемията, си казах, че ако нещо се случи с мен, никой няма да знае за богатата история на този хор. Казах си: „Сядай, Павлович, и пиши“. Така започна сериозната част от обединението на информацията.

Започвате още от идеята за създаването на състава. Да споменем няколкото етапа.

Първоначалната идея е на група от шест момичета, излезли от хор „Бодра смяна“. Заради познанства с творчески фигури от онова време те са събрани за записи в БНР. След като са направили въпросните записи, се появява идеята. Това е описано и в книгата на Петрана Цонева „Да свириш на хор“. Те отиват при Васил Арнаудов, при Георги Робев, които първоначално не са били големи оптимисти. Васил ги изпраща при Ирина Щиглич. Така се формира хорът, а година по-късно Васил Арнаудов, вече повярвал, че те са сериозни, ги поема. Така започва звездната история на този състав.
Имах намерение просто да структурирам и изпиша концертите и записите ни, цялата активна творческа дейност. После си казах, че тази книга ще се чете от хора, които няма да се интересуват от подобна информация. Така седнах и написах разказ за историята на състава.

Това определено е по-добрият вариант. Вие самата защо избрахте този хор?

О, не съм го избрала аз. Целият ми живот е решение на Васил Арнаудов. Аз исках да ставам тонрежисьор в БНР и да правя музикални записи. Това беше мечтата ми. Но… Васил Арнадов ме познава от много малка, тъй като той е любимият учител на майка ми – Петя Павлович. Тя е учила дирижиране при него. У дома това име беше свято. Когато тя формира съставите в хоровата школа в Казанлък, той беше постоянен консултант. Тази магнетична фигура всички боготворим и до днес. Той подкрепи решението ми да уча тонрежисура и винаги ме е наглеждал. Държеше се като баща към мен. Никога няма да забравя ранната сутрин на 17 март 1979 г. в коридора на Консерватория, когато ме повика: „Дорче, ела в кабинета ми да те прослушам“. Беше стресово и може би заради това извадих някакви абсолютно невъзможни височини, след което ми каза: „Довечера на репетиция“. Така се започна. Едва по-късно започнах да проявявам характера си, като например да си позволя да кажа: „Това няма да го дирижирам“. След което получавах цял куп ноти, за да си избера.

А с хоровото дирижиране как стана?

По онова време имаше само БНР и БНТ. Половината от колегите ми отидоха да работят там, но нямаше толкова работни места. Точно както стана и с хора, след един концерт в зала „България“ той ме повика и ми каза: „Знам какво ще правиш, след като завършиш. Ще учиш дирижиране“. Аз категорично не желаех да уча дирижиране. Но нямах никакъв избор.

Спомням си с какво възхищение, а дори и завист се споменаваше името на Арнаудов. Хорът му беше много известен, а и съставен от красиви дами. Как се разбирахте с него? Всички говореха с обожание за него.

Той беше толкова магнетичен, че привличаше всички. Залепвахме за него, щом вдигнеше ръце. Трябва да призная, че вътре отношенията бяха сложни. Заедно с мен в хора влязоха много млади момичета и се получи огромна разлика между манталитета на дамите, създали хора, които бяха на възрастта на майка ми, и нас. Например те пристигаха на репетиции с официални дрехи, с блузи с жабо, прически, а ние с дънки и тениски. Две различни генерации, но той ни обединяваше – и звуково, и психологически, и като манталитет. Как? С някаква енергийна сила. Беше духовен притегателен център.

Той промени ли репертоара? През 80-те години и в обществото настъпиха промени.

Променихме го заедно. Като любимо дете можех да си позволя неща, които другите не можеха. Вкусът на по-старата генерация беше различен. През 1986 г., след 20-годишнината на хора, напусна цялата група на основателките. Те формираха друг женски камерен хор „Пасторал“, който работеше с Ирина Щиглич.

Те сами ли напуснаха?

Не съвсем, защото Васил Арнаудов беше казал, че в хора се работи до 45-годишна възраст. Друг е въпросът, че сега отдавна сме прекрачили тази граници. Но заради физическата и гласовата умора постепенно се сменят генерациите.
Тогава бяхме 56 хористки, това вече не беше камерен хор. Васил беше решил да смени състава и приемаше все повече млади момичета. Не е лесно да се разделиш с хората, които са поставили основата. Но те много се обичаха с Ирина, лесно контактуваха с нея и творчески, и човешки. След смъртта ѝ хор „Пасторал“ се превърна в хор „Ирина Щиглич“. Сега вече е съвсем различно. Направих първия опит и той се оказа успешен – творческо ателие, на което поканихме всички бивши хористи – всички, които са живи, здрави и им се пее. И те дойдоха.

„Родна песен на навек ни свързва“ – това е акцентът.

Точно така. И сега продължавам с тези ателиета, защото имам нужда от радостта в очите на хората. Видях срещу себе си трийсет жени и сцената се напълни. Направихме още едно на 12 юли, в залата на дома на културата „Средец“, където репетираме. На първата среща пяхме ноктюрни на Моцарт и „Хорал“ на Тодор Попов – песента, с която е започнал хорът, по стихове на Димчо Дебелянов. На втората среща пяхме колекция от песни на Милко Коларов, защото през есента предстои честване на 75-ата му годишнина. Голяма част от творчеството на Милко Коларов е писано за нашия хор. Следващото ателие ще бъде на 9 октомври във Варна, от 16 часа, в една от конферентните зали на хотел „Черно море“. Всички, на които им се пее заедно с нашия хор, са добре дошли. Но да знаят произведенията, които ще оповестя.

Какъв е оптималният брой хористи?

По старите учебници камерният хор можеше да бъде до 36 души, особено смесените състави. Според регламентите на конкурсите. Например в Германия един от конкурсите, който ние сме печелили навремето, имаше лимит до 36 певци. Това означава четири партии по девет певци. Това е важно за съвременната музика, защото има партитури от Лигети и Щокхаузен, които са с 36 петолиния, и такава творба не може да се осъществи с по-малко певци. Всеки певец си има петолиние. В последните години се намалиха мащабите. Сега максималният размeр за камерен хор е от 24 души. Ние в момента сме 20 до 22. Имаме няколко майки, очакващи бебета или току-що родили.

Хорът ви е един от най-награждаваните през годините – и по времето на Васил Арнаудов, и с вас. Как се постига това да бъдеш оценен от най-големите специалисти?

Усещането за триумф е опияняващо, но преди това напрежението е жестоко. Първият голям конкурс, който хорът е спечелил през 1970 г., е конкурсът „Гуидо д`Арецо“, един от най-старите в Европа. Тогава Васил Арнаудов седял в кафенето, което още съществува, срещу зала „Петрарка“, където се провежда конкурсът, пушел и не искал да се приближи до залата, за да чуе резултата. Изнасяли на високоговорители резултатите и се чуло, че Софийският камерен хор е първи в категорията за еднородни хорове и носител на Гран при. Аз имах същото преживяване в Тур, когато за първи път трябваше сама да заведа хора на конкурс. Месец преди това един новосъздаден хор реши да се самообслужи с наши хористки. Те дойдоха и казаха, че няма да могат да пътуват. Трябваше да реорганизирам отделните партии. Беше много страшно. Това е един от моментите, в които си казваш, че или продължаваш напред, или приключваш. Така с този обновен хор спечелихме първата награда. Нямаше втора награда, а трети беше един много добър латвийски хор. Аз слязох от сцената с над четиридесет градуса температура и докато хорът се забавляваше да разглежда любимите ми замъци по Лоара, аз лежах полужива в хотела. Тогава си обещах, че специално ще се върна, за да разгледам тези дворци, и го направих. Стресът е голям. Това е и причината, поради която спрях. А и завоювахме много награди – във Виена, в Толоса, Испания. Това също беше интересна история. В Толоса бяхме победени от един вече отдавна несъществуващ литовски хор, съставен от полуоблечени красавици, който омая журито от предимно възрастни мъже. Ние бяхме официални и доста добре облечени. Тогава се вдигна страхотен шум. Реакцията в целия европейски хоров свят срещу решението на журито беше чудовищна, и то от страна на сериозни професионалисти. Станахме много известни. След това реших да прекратим участията в конкурси, а и самата аз започнах да получавам покани да бъда член на журита. А не е прието член на жури да се състезава.

Има ли класация на хоровите конкурси? Споменахте няколко.

Да, и тя се промени през годините. Много от по-старите затихнаха. Сложна е организацията, конкуренцията между събитията е огромна. Тези, които са по-активни, по-иновативни и с по-съвременен поглед как да привличат хорове стават по-интересни, особено конкурсите за младежки хорове. Едно време най-престижните бяха в Арецо, в Гориция, в Тур е най-сложният. Там във всяка категория, в която се запишеш, участваш в три кръга с по няколко пиеси. Необходим е огромен репертоар, има много изисквания и сложно пресмятане на резултатите. В последните години той започна да затихва. Този в Арецо една по-млада генерация успява да го подържа на добро ниво. В Гориция конкурсът „Джовани Сегици“ затихна. Още съществува, но няма този престиж, както когато го спечели нашият хор. Същото е и в Корк, Ирландия, който пък е най-старият конкурс в Европа, на 57 години. В Ланголен, Великобритания, пък има и категория за инструменталисти. Повечето от хоровете, с които се състезавахме, вече не съществуват. Говоря за големи шведски и немски състави.

Новите хористи нямат ли желание да участват в конкурси?

Хорът боледуваше след смъртта на Васил Арнаудов и още не е оздравял. Сега излязоха последните певици, които са работили с него. Освен това в нашия хор никой не получава заплащане. А и има непрекъснатата емиграция. В книгата има пълен списък на хористките, коя къде е. Напълнили сме света с ценни хора с най-различни професии. Това води до непрестанно обновяване на хора. Сега сме точно в такъв период. А и се промениха изискванията. Аз самата знам как и какви оценки пиша и как за половин тон се намалява резултатът. Можем да се запишем на по-ниско ниво конкурси, но това е под моето и на хора достойнство. Аз съм суров реалист, човек трябва да знае докъде може да достигне. Целта ми беше хорът да остане жив, в добро здраве и да носи радост на хората. Това беше и посланието на проф. Арнаудов. Хората имат нужда да пеят. Публиката трябва да се радва на това, което вижда. Това беше и причината да прекратя огромните програми със съвременна музика, защото хората се уморяват. Такива концерти правех през 90-те години. Аз обичах тези концерти. Израснала съм с музиката на Иван Спасов, Константин Илиев. После осъзнах, че това, което обичам аз, не е същото, което обичат певиците срещу мен и публиката зад гърба ми. До 2000 г. поддържах потенциала на хора да може да издържа двучасови концерти само със съвременна музика. Тогава осъзнах, че изтощих хора до крайна степен. Ние все още пеем много съвременна музика, но започнах да смесвам програмите. А и в световен мащаб настъпиха промени. Няма ги вече любимите мои атонални огромни творби. Хоровете не издържат на напрежението да пеят атонална музика през цялото време, а и публиката не иска да я слуша в такъв обем. Затова сега си позволявам от време на време и за моя радост, както и на няколкото диригенти в състава, да правя съвременни творби.

Има ли интерес към попълване на състава?

Да, има интерес, но аз изчаквам да преминат летните месеци, за да реша колко искам да разширя състава. Не мога да започвам с нови момичета, които имат ентусиазъм, но нямат опит и култура. Искам да реша накъде да върви хорът. Променя се звуковата му картина. Тя е по-лека, много по-фина, по-чувствителна отпреди, от времето на по-големия състав.

А и както казахте, хорът не е професионален, не всички са със специално образование.

Има IT специалисти, преводачи по норвежки, има няколко музиканти от висока класа.

Споменахте, че Милко Коларов е писал за вас. Кои други?

Над петдесет имена са. Ако започнем по азбучен ред, то ще бъде с Александър Танев. Десетки творби е написал за нас по молба на Васил Арнаудов. Има и чужденци, например Франческо Мелита – един от младите автори от Италия, който ни посвети песен. Изпълнявахме я дълго време. Това са съвременни композиции, но не са онзи авангард, който е познат в България. Те са модерни, много интересни, цветни.

Поръчвате ли и вие творби?

Да, ще спомена Георги Арнаудов, който създаде цикъл за нашия хор и „Софийски солисти“, ще го запишем вероятно в следващия сезон. Веселина Добрева – едно младо момиче с познания във фолклорната област, написа много симпатични песни. Това е част от мисията на хора ни.

Как преценявате хоровото дело в България днес? Имаше преди време отлив.

Подобряват се нещата. Когато ме питаха преди време какво става с българското хорово изкуство, аз го описвах така: представете си букет от най-красивите цветя на света, които растат в оранжерия. Това беше по времето на социализма. След това падна гръм, счупи оранжерията и тези прекрасни цветя останаха под небето. Който оцелее. Нямаше финансиране. Ние трябваше да напуснем репетиционната си зала, изчезна една малка субсидия, която имахме от профсъюзите. Всичко се стопи. Всеки завод имаше хор. Към Министерството на финансите имаше хор – „България“, Министерството на здравеопазването мисля, че все още има хор – „Родина“. За институциите беше въпрос на чест да финансират и поддържат хорове. Към всеки хор имаше по три, четири щатни места. Където имаше отдадени хора, там оцеляха и съставите. За щастие много добре се развиват детските хорове. Това винаги ми дава надежда. Всички смесени хорове са от бивши хористи в детски състави.

А каква е ситуацията навън?

В Щатите най-сериозните хорове са към университетите, но те са и финансирани от тези университети. Аз направих опит в Софийския университет. Направихме хор за поп и джаз и буквално щяхме да сринем аулата. Направихме супер продукции, но след това университетът реши, че няма нужда от моите услуги, и сама се оттеглих. У нас университетите трудно се ангажират с такава дейност, изискват се организационни и логистични усилия. Германия има над 400-годишна традиция на народните хорове. Те са сдружения – дали в малко селище, или в голям град, и имат много сериозно субсидиране, затова могат да си позволят да пътуват. А по-модерните хорове са към музикалните академии. Това са бъдещите професионалисти, които изпълняват много сложни композиции. Във Франция дълго време нямаше нищо. Беше много странно. После започнаха да избуяват фантастични състави, например „Аксентус“ с Лоран Сакелбе, които гостуваха в София. Във всяка страна е различно. Но където има хора със здрави мускули и нерви да се борят за развитието и съществуването на хоровата действителност, там нещата вървят добре.

А на какво се дължи изключителната прецизност и красота в изпълненията на прибалтийските състави?

На школа, на възпитание, на отношение към интонацията. Имам претенцията, че при нас интонацията е превърната в култ, защото съвременна музика без прецизна интонация е невъзможна. Зависи и от развитието на националната култура. У нас до края на XIX в. има два музикални стила – ортодоксална музика, която е затворена в манастири и църкви и не е масова, и народно пеене на площадите. Има един прекрасен материал от Константин Бозвели, който описва руската армия, пристигаща в Казанлък. Как застават на площада на конете си и започват да пеят многогласно. „Ние за първи път чухме такава музика. Звучаха като ангели“. Това са първите примери. Много ни е къса историята. Прибалтийските страни винаги са били под влиянието на германската, на полската културна среда.

Но италианските хорове не са ми правили такова впечатление, а музикалната традиция в Италия е несравнима.

Италия е нещо съвсем различно. Въпреки конкурсите, големите оперни композитори, състави и традиции, до началото на 90-те години там имаше само самодейни хорове от различни области, които пееха техните си песни. След това се появи едно ново поколение образовани млади диригенти, които сложиха началото на нова вълна, и в момента няколко италиански хора са водещи в Европа. Така че освен фигури, които да повлияят на ситуацията, се иска и обществено развитие. Хоровото изкуство е отражение на нивото на обществото. Така е в Скандинавия, в Прибалтийските републики. В нашия състав аз не изпускам положението, но работя и с няколко други хора и виждам какво е състоянието. Когато разберат, че ще работим нещо по-сложно, те просто не идват на репетиции.

И като стигнахме до хората, които движат процесите, идва ли следващото поколение хорови диригенти?

Да, в момента имам малко, но много ценни студенти. Но намаляват, имам най-много по един студент в курс, преди бяха по десет. А всички мои студенти са в чужбина. И не само моите. Един е професор във Валенсия, друг – в Норвегия, трети – в Белгия. Един от последните ми студенти тук зае позицията в хасковския смесен хор „Родна песен“, много интересен състав с богата история. Той беше ръководен от Огнян Василев, един от водещите български диригенти. Но няма да говорим каква му е заплатата. Тези млади хора трябва да съществуват. Диригентските позиции са малко, зле платени и свързани с много неприятности от всякакъв характер. Диригентската професия се превръща в рядкост, но пък ще остане за наистина призваните, тези, които искат да работят точно това.

Новият сезон на хора кога започва?

През септември. Ще участваме в един от концертите за годишнината на Милко Коларов. Паралелно с това ще направим творческо ателие във Варна. Ще представим книгата, ще поканим и приятели на проф. Арнаудов, който е от Варна. Ателието през ноември ще бъде в Музикалната академия, ще честваме 100-годишнината на Тодор Попов. Наричаха го „композитор хоровик“. Той на два пъти е спасявал нашия хор. Веднъж в самото начало, преди още Васил Арнаудов да се намеси, а след смъртта на Арнаудов ни канеше на свои авторски концерти и написа няколко нови творби. Дължим му много.

Проф. д-р Теодора Павлович завежда катедрата „Дирижиране и композиция“ в Нaционалната музикална академия „Панчо Владигеров“. Диригент е на Софийския камерен хор „Васил Арнаудов“ и на Хора на Класик ФМ Радио, гост-диригент, лектор и член на международни журита на редица престижни събития в почти всички страни на Европа, в САЩ, Русия, Китай, Япония, Хонконг, Тайван, Южна Корея, Израел. През 2007/2008 г. дирижира сесия на Световния младежки хор, обявен от ЮНЕСКО за Посланик за мир. От 2012 г. е представител на България в Световния хоров съвет. 

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияУчилището на света
Следваща статияЗавръща ли се Хънтингтън?