0
1989

Софистите

AZahariev

Специалистите добре знаят, че софистиката, в който термин влагам тук смисъла, влаган в него обикновено – колкото и трудно постижима да е тази конвенция – от историците на културата и философията, се съпротивлява упорито на смелите обобщения и на критическите окрупнявания. Софистиката, разглеждана като културно-исторически феномен, е така силно нюансирана, че дори не допуска възможността да бъде идентифицирана еднозначно, да бъде посочена тоест като някакъв единен в себе си феномен. И все пак, налице е достатъчно съгласие около това, че през петия век преди Христа в елинския свят се надига някаква вълна, някакво ускоряващо се бързо движение в посока популяризация на интереса към философската рефлексия и към проблематизирането на всекидневието и всекидневните работи. Това последното довежда с времето след себе си осмислен отказ от заниманията с всеобщите принципи и основания на реалността. Изместване, отвело към фаворизация на антропологическото и към съответното пренастройване на теоретическата оптика.

С развитието на тенденцията, за която говоря, тематичният кръг при софистите се затваря постепенно в орбитата на човека и на социума. А това означава в сферата на  мисленето и познанието, както и на езика. Оттам и в полето на отношенията между езика и мисленето, а също така и в полето на етиката и политическото действие. На съ-действието и на политическото говорене паралелно, разбира се.

Предлагам този свръхсбит исторически ракурс, провокиран  освен от друго, и от двете статии на Тони Николов под заглавие „Нашият политически език ” и „Нашият политически език 2”. Надявам се, ще ми повярвате, че съм напълно съгласен с направените изводи  не по силата на това, че  сме част от една и съща, макар и неформална, колегия. Просто и аз вече от дълго време наблюдавам внимателно стиловете и фигурите на говорене в българския парламент, но и на политическата класа в България изобщо. Може би някой ще се сети, че бях писал и аз нещо за наложилата се в последно време доминация на метафората и фразеологизмите в дебатите между политиците ни. И за изместването, което те донесоха.

Онова, с което софистиката си спечелва лошото име, е точно акцентът върху думите и продаването на думите като единствената ценна стока.

Емфазата върху думите в днешния български политически живот го сродява с тази крайна форма на софистиката. Ако искаме да си поиграем с думите, бихме могли да кажем и това, че политическата ситуация в България днес действително е софистицирана, но и че е твърде, прекомерно софистическа по дух. Приликата между вербалното поведение на съвременните български политици, от една страна, и това на някои от древните софисти, от друга, може да бъде описана донякъде чрез тезите, приписвани от традицията на Горгий от Леонтина. Според свидетелите той бил казал : „Нищо не съществува. И да съществува нещо, то е непознаваемо. Дори и да съществува нещо и да е познаваемо, то е несъобщимо, несподелимо.”

Не подценявам Горгий никак. Документите, от които разбираме за тези негови твърдения, не са негови собствени, трябва да уточня, но са подплътени с респектираща аргументация. Всъщност важното е, че Горгий най-вероятно не е стоял сериозно и твърдо зад всичко това. Най-вероятно целта му не е била да отстоява цитираните тези искрено, отдадено, а нещо друго, което е и интгригуващото в случая. Горгий може би е искал да покаже, че щом дори и тези радикални, скандализиращи здравия разум изречения могат да бъдат логически доказани и обосновани, то имаме голям проблем. Може би целта на Горгий е била в това да се демонстрира, че имаме насреща си сериозна криза и че кризата е в несигурността ни относно истината. Щом мога да докажа дори и това, че нищо не съществува, то значи има нещо много смущаващо в цялата тази работа. И то не къде да е и с какво да е, а с логос-а, с логиката, сиреч с онова, което би трябвало да е най-сигурната ми и стабилна ориентация. С онова, което се очаква да бъде единственият ми непоколебим излаз на светло, моят гарантиран достъп до действителността. Ако не мога да разчитам дори и на логос-а, на какво бих могъл да стъпя изобщо, на какво бих могъл да се доверя?

Ето това май сродява, пак казвам, древните софисти и съвременните нам български политици. И едните, и другите са разбрали навреме, че няма логика в нещата. И че затова ни остават само думите. Да, проблемът е не толкова в това, че няма смисъл в думите на политическата ни класа, а че никак не се забелязва вяра у политиците ни в политическия смисъл на техните думи и действия. Все повече се затвърждава у мен усещането, че днешният български партиен елит сам не намира политическа логика в жестовете си. Егоистичната целесъобразност е нещо съвсем друго, разбира се. За нея не говоря, защото това е константа, която не може да бъде разклатена. Мисълта ми е за непогрешимо различимата убеденост на политиците ни в това, че в правенето на политика на практика няма политически логос. В политиката може да има само думи за продаване.

Та неприятното чувство идва от излъчването на циничното послание: „ Не очаквайте този логос, на който се надявате. Ние знаем ,че такъв няма и не може да има.”  Самите агенти, значи, мислят, че не участват в нещо сериозно

Казвайки, че българските политици са невярващи в логоса на политическото, не казвам, че те са унили хора. Напротив, у тях се забелязват в последно време признаците на една  позитивна приповдигнатост. Което потвърждава приликата им с героите на класическата софистика. Веднъж разбрал, че смисълът се свежда до това да продадеш думите си, ставаш особено приповдигнат, ставаш еуфоричен.

Явно логосът на политическото ни битие се ограничава с броя на членовете в ЦИК. Там телеологията, за която споменах по-горе, е непоклатима. Също така са важни кръгчетата и квадратчетата в бюлетините. За да не се объркат хоратат в преференциите си.

На края ще кажа нещо друго. В сборника „Дух и любов”, издаден неотдавна на български, се съдържат различни по жанр текстове на френската интелектуалка Симон Вейл, една от най-пленителните и заедно с това екстравагантни и дори провокативни фигури на християнската мисъл на двайсети век. Проява на християнския дух във Франция, но заедно с това и в паневропейски мащаб. В колекцията „Дух и любов”, съставянето и превода на която дължим на професор Владимир Градев, сред другите писма, есета, размишления и дори една драматургична творба, е поместен и текстът „Писмо до един духовник”. Писмото е адресирано до доминиканеца Мари-Ален Кутюрие и е от 1942 г. В това свое откровение, в което Симеон Вейл търси помощ за вярата си, се чете и следното : „Искам от вас сигурен отговор – без изрази като „смятам, че и прочее…” Не искам бърз отговор. Няма спешност. Искам само той да бъде категоричен.”

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияГеометрия на голотата
Следваща статияМинко Йовчев и надеждата да си млад