1
251

Социалната слабост

KYanakiev

… сиромасите всякога имате при себе си…

Мат. 26:11

Преди да се заговори за социалната слабост и да се направи опит за очертаването на християнски-моралното отношение на общността (на „полиса”) към нея, което и ще е предмет на този текст, трябва да се отстрани едно основно заблуждение и да се извършат няколко наложителни разграничения.

Що се отнася до заблуждението, нужно е веднага да се каже, че “слаби” членове в едно общество (“социално” слаби) има далеч не само по причина на неговата порочност и дефективност. Да се твърди обратното означава да се приеме a priori, че социална слабост съществува единствено поради моралната слабост на обществото, че слабите в него се свеждат безостатъчно до жертвите му.

Точно такова, както е известно, е базисното убеждение на марксизма. Освен че е елементарно и едностранчиво, от него произтича и така характерното за това учение зло съчувствие – състрадание, което не смекчава, а ожесточава сърцето; състрадание, което “страда” по-скоро от злост към социума и поради това се излива не в помощ и “даване”, а единствено в бунт и “отнемане”. В още по-голяма дълбочина този възглед за “слабостта” се корени в обстоятелството, че марксистката “социо”-логия фундаментално всъщност не вярва в солидарността между хората, не вярва тоест тъкмо в тяхната общ-ност, поради което, повтарям, препоръчва (сприхаво, без социално въображение) един единствен начин за “помощ” на социално слабите, а именно – не чрез общ-ност[ността], т.е. чрез общ-ението, при-общ-аването на тия “слаби”, а чрез деструкцията на съществуващите общности, (впрочем разглеждани от марксизма не като “общ”-ества, а винаги като антагонистични структури от интереси, от “привилегировани” и “онеправдани” от най-разнообразен вид – в посткомунистическите деривации на марксизма например като антагонистични структури на “привилегировани” мъже и “онеправдани” жени – левият феминизъм, на “привилегировани” автохтони и “онеправдани” имигранти, на “привилегировани” традиционалисти и “онеправдани” еманципанти). С две думи, според марксизма “обществата” всъщност не са никакви “общ”-ества, а само постигнали (временно) status quo антагонизми на “хищници” и “жертви”, от което пък следва споменатото убеждение, че единственото социално “милосърдно” действие е разрушаването им: чрез екс-проприацията на “привилегированите” заради девиктимизацията на “онеправданите” или – в идеал – чрез екс-проприирането на всички (чрез ликвидирането на proprietas, на “собствеността” изобщо) и а-проприирането на всичко на всички в ръцете на заменящата “несправедливото” общество “справедлива” държава.

Ето защо би могло спокойно да се каже, че марксисткото “страдание” за слабите е много по-скоро злост към силните, че марксисткият “сантимент” към бедността е “ре-сантимент” към богатството.

Впрочем, че именно по този начин стоят нещата с марксисткото “състрадание” към слабите, по най-ярък начин ни свидетелства и обстоятелството, че след деструкцията на “антагонистичното” общество и експроприацията на всички, комунистическата (вече) държава буквално не знае какво да прави не просто с материално “слабите” (които продължават да съществуват и в нея и които – скандализирана от този “неоснователен” факт – тя определя като “тунеядци” и “саботьори”), но дори и с екзистенциално слабите – със самотните, със сираците, с болните, с увредените. Последните тя имаше “рефлекса” – помним това добре – просто да “скрива” от публичния поглед и по този начин не да им помага, не да се грижи за тях, а да ги концентрира в своеобразни “гета” на маргиналността – в т.нар. домове (старчески, сирашки и т.н.), смятайки, че по този начин те “изчезват”.

Разбира се, след казаното току-що не бива да се остава с впечатлението, че ние твърдим, че въобще не съществуват социални жертви (т.е. слаби именно защото са онеправдани, групи в обществото). Такива е имало и има, но спрямо тях също са възможни два подхода: единият – именно марксисткият – както казахме, утвърждава единствено разрушаването (деструкцията) на не-съвършения, не-достатъчния социум, т.е. раз-общаването (което обаче винаги поражда само по-сетнешни раз-общавания, но никога – съвършена общност), и другият – който се старае да създаде общ-ност на мястото на патологично появилата се в социума антагонистична структура, да съ-общи, а не да до-раз-общи групите на противопоставените.

След отстраняването на това основно (марксистко) заблуждение за социално слабите като задължително “жертви” на (неизтребимо и принципно) “класовото” по същността си общество следва сега да бъдат направени и някои разграничения – разграничения в самото доста по-широко от марксисткото понятие за социалната слабост. Тези последните се налага да бъдат направени, тъй като без тях пък понятието ни рискува да се очертае като недостатъчно ясно и да ни подведе към формирането на неадекватни – твърде радикалистични или недобре адресирани – политики спрямо обществения феномен.

Ето защо, на първо място, от “социално слабите” в един абсолютен смисъл на тази дума трябва да бъдат различени онези люде, които обществото по една или друга причина със съзнателно свое действие отчуждава, изолира от себе си. Това се налага, защото въпросните причини тук биха могли да бъдат достатъчно оправдани от гледна точка на обществото, което го извършва. Така престъпникът – особено рецидивистът, извратеният – безспорно е “слаб” по отношение на социума, от който се изолира и бива изолиран, но тази му “слабост” е нещо естествено. Би било нелогично и дори признак на обществена деградация, ако подобен род субекти биха имали сила в социума, на който са обявили своеобразна “война”. В строгия смисъл на думата социално изключващият се и изключеният от този вид не е социално слаб, а именно не-социален, а-социален по отношение на социума.

Вярно е наистина, че социалната [само-]изолираност, а-социалността не е абсолютна, а (достатъчно често) релативна категория и в определени рамки зависи, да се изразим така, от степента на обществена консистентност (общ-ностност) на едно общество – от онова, което на всекидневен език се нарича негова хуманност и отговорна загриженост. Така социално изключваните от твърде суровото общество на предвикторианска и викторианска Англия просяци и скитници, от гледната точка на по-развития съвременен социум са, разбира се, не елементи от един ред с крадците и убийците и тяхното съзнателно “изтласкване” се вижда днес като неоправдано. Същевременно в едно общество с висока степен на социална консистентност (усещане за общ-ностност) дори най-безспорният и съзнателен престъпник би могъл да бъде третиран като пребиваващ в нещастие (макар и не външно сполетяло го, а причинено от собствената му воля и порочност), а значи подлежащ на “избавяне”, на при-общ-аване (чрез специфично общ-уване с него). Сигурно би могло да се каже, че предел в намаляването на разредите на социално изключваните (сведеността им до абсолютната нула) ни представя спасяващата Църква, общ-еството на Христос, което е така пределно социално консистентно, че в него дори престъпниците и извратените, които са му обявили “война”, са все пак негови членове – синове, макар и “блудни”, имащи дял от достоянието му.

Двусмислена от гледната точка на включването й в категорията на социално слабите в собствения смисъл на думата е и позицията на самосегрегиралия се член на определено културно общество или група. Аз говоря тук за типаж, особено увеличаващ се в съвременните западни мегаполиси и който се представлява в тях например от самоотграничаващия се от “голямата общност” имигрант от друга религия или култура, от натурализиралия се дори мюсюлманин, който се връща към един живот, подчинен на законите на шериата и по този начин съзнателно се разобщава от своите съобщници, живеещи по други норми на общежитие. “Социалната слабост” на такъв род хора е също напълно реална, но е в много голяма степен самоволно избрана и настоявана, поради което функционира по-скоро като социално предизвикателство и деструктивен общежитиен жест – като проява на агресивност, а не на безпомощност.

След тези предварителни уточнения и разграничения вече бихме могли да се обърнем към един опит за най-общо очертаване на едно собствено християнско отношение на обществото към социалната слабост.

Известно е обаче, че такава стройна и ясна социална доктрина по никакъв начин не може да се извлече просто от Евангелието, от благовестието на Иисус Христос към света. За “бедни”, “нищи”, “кротки” (“неудачни”) Христос наистина говори (особено силно в Проповедта на планината), но го прави в един подчертано духовно-екзистенциален ключ, “облажавайки” тези последните по отношение на откритостта им за трансисторическото Царство Божие. От евангелския разказ ние сме осведомени също, че общността на учениците на Господа е извършвала определена благотворителност (предателят Иуда, съобщава ни евангелист Иоан, дори е държал ковчеже с пожертвувания, от които дванадесетте раздавали на сиромасите – вж. Иоан 12:5-6). Но в един най-общ смисъл би могло да се наложи по-скоро впечатлението, че Иисус Христос (включително чрез тази рутинна благотворителност) демонстрира едно примирено отношение към самия факт на безпомощността в този свят. Той съди безразличието и жестокосърдието на “богатите” (вж. притчата за богаташа и бедния Лазар в Лука 16:19-31), но не показва скандализираност от самото разделение на силни и слаби в обществото. В един друг характерен епизод, на ревностното желание на учениците да се извършва повече благотворителност Христос отвръща със знаменателното изречение: “Бедните всякога имате при себе си, а Мен не всякога имате” (Мат. 26:11).

Ако се абстрахираме тук от специфичния контекст на случката, в която тези думи са произнесени (и който отзвучава в последната част на изречението), трябва да ни направи впечатление, че Христос не казва, че би трябвало да няма въобще бедни (слаби), както и не учи какво следва да се направи, така щото да няма такива, които да се нуждаят от благотворителност. “Бедните всякога имате при себе си”, казва Христос (фактически преповтаряйки думи на Бога към Израил от Ветхия завет – срв. Втор. 15:10).

От друга страна обаче, Христос казва: бедните “всякога имате при себе си”. И това е вече нещо далеч по-инструктивно; нещо, което си заслужава да бъде разтълкувано в интересуващата ни посока. Защото с “бедните всякога имате при себе си” Христос ни учи деликатно, но съвсем определено, че слабите не са “чужди”, “други”, но са нещо при нас, с нас – че са част от едно “ние”, спрямо което следва да се замислим. Вие, силните, здравите – казва ни, сиреч, Христос – имате общо с тия хора, общ-ество сте с тях.

Така с последователното акцентиране върху двете неща, които Христос ни казва с това изречение: “бедните всякога имате при себе си” и “бедните всякога имате при себе си”, пред нас се разкриват основите на едно собствено християнско мислене за социалната слабост.

От една страна, то не ни (и не се) заблуждава: винаги има (ще има) “слаби” – те не се изчерпват просто с “ограбените”, “онеправданите”, те не са непременно “отслабени” в едно (предпоставено като първично и естествено) всеобщо “равенство” на хората в света. Те могат да бъдат слаби, защото в света има силни и слаби, и поради това нека никой не се изкушава в опити да ликвидира слабостта, като (например) отнеме силата на силните. По този начин слабите (или поне повечето слаби) няма да станат силни (доколкото слабостта им не се дължи на отнета от някого сила), а при това и силните ще станат като тях. И същевременно тези “слаби” люде, които “всякога” са тук, са част от “вас”. Морално зло е не тъкмо това, че те са слаби, бедни, а че ги забравяте, изтласквате, отчуждавате – имате ги край себе си не като част от “себе си”. Склонни сте да се затваряте всред вас, “силните”, да отъждествявате общността си с вас – “силните”. А това не може да правите, защото “бедните всякога имате при себе си”.

Изключително важно е да се подчертае следователно, че Христос апелира именно към общ-ността между хората – към общ-ността като условие и рамка за помощта към слабостта. Той сочи към общението, към при-общ-аването (“при себе си”) и отрича деструкцията. Тъкмо раз-общ-ението (при това от всякакъв вид) вменява Той в грях. Трябва да се забележи например, че укорявайки Иуда за съжалението му, че строшавайки делвата с миро и помазвайки нозете на Господа, жената е лишила сиромасите от подаянията, които са можели да се набавят с това миро, Христос го упреква – по парадокс – за същото, за което и богаташа от притчата за Лазар. Защото предателят очевидно не допуска “бедните” (каквато е жената, помазваща нозете Иисусови) да бъдат нещо по-различно от “нуждаещи се”, не допуска те да се радват и скърбят за нещо друго, освен за “най-необходимото им” като “слаби” люде, не допуска да проявяват щедрост, да се ползват и те – както иронично отбелязва Жорж Бернанос (имайки предвид разлятото миро) – от плодовете на “парфюмерийната индустрия”. А като не допуска това, Иуда също ги отпраща в едно глухо, затворено в себе си “те” (“бедните”), което не може да бъде едно с “нас”. Изключително характерно е също, че в противоположност на “благотворителя” Иуда Сам Христос далеч не се отнася към нищите и убогите само като към “нуждаещи се” и “облагодатствани”. Той им помага, но Той и “яде и пие с тях”, т.е. взима от тяхната трапеза, с което показва, че нищите не са “те”, по отношение на които Той е “друг”, че Той и те са едно, че са “ние”.

И тъй: бедните, убогите, безпомощните не са “те”, а част от “нас”. Ние всякога ги имаме “при себе си”. Доколкото пък са именно слаби като част от нас, те са не просто обект на нашите (милосърдни) чувства, а обект на нашата отговорност. Това според мен трябва да се схваща така. Както е отговорност например бащинството спрямо малкото – и с това (социално) безпомощно дете, така е отговорност на силния, на можещия, на богатия изобщо животът на слабите, тяхното достойнство. И то не защото онези са слаби, а тези – силни, и така е “справедливо” по чисто “разпределителната” справедливост, а защото силните и слабите са едно (едно общество) така, както са едно бащата и детето. Да, доколкото децата са слаби да обгрижват сами себе си, да се “справят” и т.н., те лягат на плещите на родителите си и чисто фактически са им тежест. Бащата работи, изразходва сили за себе си, но и за детето си – тоест изразходва повече; харчи за себе си и за детето си – тоест харчи по-малко за себе си; майката отделя време освен за себе си и за него, за детето – за да го облича, за да го води за ръка, за да го обслужва и т.н. – тоест има време по-малко за себе си. Но кой би приел за естествено “облекчаването” на един баща и на една майка от действително тежащото на плещите им дете? Та нали това е тяхното дете – те го имат “при себе си”, то е част от “тяхното”! Е, Христос казва: това са вашите слаби, те са част от “вашето”. Тегобата, която са те за вас, е (морално) неснемаема, защото те са елемент от общ-ност, а не нещо само по себе си. Ето защо именно за не-носенето на тази тегоба (а не за богатството и силата, които едни имат, а други – нямат) обществото има вина. Има вина не за това, че има слаби (безпомощни, бедни), или поне не непременно и преди всичко за това, че ги има, а за това, че не са част-от-“нас”, че не сме с тях общ-ност, общ-ество, че ги нямаме “при себе си”.

Слабите са предизвикателство за общността като общ-ност, защото – и именно забравянето на това  е грехът на обществата – общ-еството е не само съ-трудничество, поле и среда за реализация и [себе-]открояване, но и солидарност – иманентно и органично носене-на-тягост.

По отношение на това основно положение общността би могла да показва два вида поведение (обществен етос): едното, истинно, християнско, изхождащо от солидарността, а другото – греховно, нехристиянско, изхождащо от егоистичността.

При първото, да, слабите, защото са слаби, са нашата “тегоба”, но ние носим тази тегоба, защото имаме нуждата да живеем с чиста съвест като общност, да не бъдем уязвявани като солидарни (общ-ностни) същества.

При второто слабите, пак защото са слаби, са нашата “тегоба”, но ние се бунтуваме да носим тази тегоба, защото имаме нуждата необезпокоявани “да се реализираме” като его-центрични същества.

Обръщам внимание, че и в двата обществени етоса “теготата” на слабите в определена степен се носи от силните. Това трудно може да бъде избегнато напълно, а след победата на християнството никой вече не може открито да откаже да го върши без пределна уязвеност на базисното си самоуважение. Разликата тук е именно в дълбинните мотиви, по които то се върши, и в различните начини, по които се процедира при въпросното “носене”.

И тук стигаме до конкретната философия, до конкретната политика на солидарността. Защото, разбира се, солидарността предполага определена (практическа) мъдрост, определена “икономия”, а не е нещо абстрактно и неопределено. Само че това бих оставил за някой следващ текст.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияПазителят
Следваща статияДругото пътуване на емигранта

1 коментар

  1. Хъм. Дали да свързваме христянството с хумаността, хуманизма? Или да видим историята която ни казва че в по голямата си част от времето което сме били християни нищите, бедните инвалидите са били презряни, сепарирани и убивани. Защото в тях се е преселил дявола. Колко жени са убити като вещици. Това е християнство. Жените също са от малцинствата… Отвратителното отношение към нищите по време на съветската колонизация е като ехо, като инерцията от християнския свят. Хуманноста е рожба на Просвещението, научната революция и националната държава. Третирането на инвалида в една Германия или англосаксония и у нас, примерно показва колко още път имаме да извървим. Понеже го вървим по няколко пъти този път. Каквото и да е казвал аватара на Бога то или не е чуто или е разбрано така че нищите са били замитани под килима. Смешно е да вадим всякаква добродетел от християнството. Аврамическия свят по принцип е обсебен с изключителност която звучи подобно на отбелязването на времето- преди и след Месията. Трикът е че ние сме по други след христянството. По време на него сме били като евреите, агаряните. Някак си излиза че избухването на човешкия интелект почива на лудостта от тъмното ни минало. Парадоксално но май е така. Монотеистичния свят спира мисълта за има няма хиляда години. И взрива на Просвещението е нулирането на налягаето събирано по време на аврамическата интелектуална стаза. Християнските времена са история и поука но не и цел. Минало не забравимо. Не вярвате? Ами пожелавам вимда сте хром в християнски свят…