0
1508

Спасява радостта, не страхът от греха

Руският православен публицист пред сп. Християнство и култура

Сергей Чапнин

Сергей Чапнин (род. 1968 г.) е руски публицист, чиито интереси са в сферата на богословието на комуникацията – отношенията между държава и Църква, мисията на Църквата в съвременния свят. В периода 2009–2015 г. е отговорен редактор на Журнала на Московската патриаршия. Основател е на първото в Русия православно интернет издание Съборност (1998–2001). От 1991 до 1995 е председател на Православното братство „Св. Тихон, Патриарх Московски“. В момента е председател на сдружението за подкрепа на съвременната християнска култура „Артос“ и главен редактор на алманаха Дарове. Персонален сайт: www.chapnin.ru; Фейсбук: www.facebook.com/chapnin.

Да започнем с един остър, наболял и сякаш нерешим въпрос за Църквата и съвременния свят: как Църквата и в частност Православната църква, която не е от този свят, се вписва в този свят? Какво е вашето мнение?

На този въпрос е невъзможно да се даде кратък отговор. Боя се, че дори цяла книга би се оказала малка за разгърнат отговор. Ще се постарая в няколко тезиса само да очертая измеренията на проблема, без да претендирам за пълнота.

Да намериш мястото си в света е трудна задача. Конкретните рецепти на предишните поколения вече не работят. И това се отнася не само до Църквата, но и до народите и държавите. Криза на идентичността преживяват днес не само новите държави, възникнали след разпада на СССР и на Източния блок, но и такива европейски държави като Великобритания.

Виждаме, че Църквата напрегнато е търсила отговор на този въпрос в най-различни исторически епохи – от Късната античност до епохата на модерна. Променяли са се историческите обстоятелства, а заедно с тях и историческите форми на църковен живот и църковно управление. Тези промени винаги са били обвързани с търсенето на такива форми на църковен живот, при които мнозинството от съвременниците са могли без затруднение да изповядват вярата си, да участват в богослуженията и в живота на своята общност.

Това търсене винаги е било творческо. Тази година отбелязваме стогодишнината от Всеруския православен събор от 1917–1918 г. Възстановяването на патриаршеството, радикалните промени в структурата на църковното управление, новото осмисляне на енорийския и монашеския живот – всичко това са ярки примери на творческо отношение към историческото битие на Православната църква. В моите очи това е най-важният събор в историята на цялата Православна църква след епохата на Вселенските събори. Ала трагедията е в това, че неговите решения така и не са получили жизнено въплъщение. Болшевиките, дошли на власт, създават нова атеистична държава и фактически унищожават Църквата.

Един от главните проблеми днес, с който се сблъскват православните, това е разбирането за традицията. На мнозина им се струва, че традицията е голям и надежден щит, която трябва да брани православните от всякакви проблеми в съвременния свят. Достатъчно е да се намери само правилният канон или подходящ цитат от светите отци. Но – за съжаление или за щастие – живеем в такъв свят, където промените се случват с главоломна бързина. Тези промени видоизменят нашия начин на живот, нашето самосъзнание. Традицията днес са не толкова конкретните форми, колкото принципите, позволяващи да се създадат нови форми.

Преди 25 години запитах забележителния богослов схиархимандрит Софроний (Сахаров, 1893–1993) защо е написал нова утринна молитва. Неговият отговор бе прост, но за мен тогава съвсем неочакван. Той каза, че на съвременния човек е недостатъчно просто да отдаде хвала Богу, както са правили монасите в древността. Съвременният човек живее напрегнат интелектуален живот и му е необходимо да получи своего рода „задание“ за предстоящия ден. И тъй като такива молитви няма, отец Софроний написал нова.[1]

Все по-често може да се чуе, че живеем в постсекуларен свят. Подобно признание, особено когато прозвучава от устата на учени и политици, носи на православните християни голяма радост, но в същото време е и голяма отговорност. Постсекуларният свят е възвръщане на религията в публичното пространство след епохата на секуларизацията. И тук е от огромно значение гласът на Църквата да бъде глас за свидетелството на Христа, а не пропаганда на някаква идеологии, на тясно национални или държавни интереси.

В България имаме следната дилема: Църквата като пазител на идентичността (националната Църква) сякаш се противопоставя на Вселенската църква и универсалното послание на православието. Съществува ли същата дилема и в днешна Русия?

Да, проблемът за националния характер на руското православие и за универсалния, вселенски характер на евангелското благовестие стои в Русия много остро и е далеч от своето разрешаване.

От една страна, е трудно да се отрече, че националната идентичност е неразривно свързана с религиозната идентичност. В грубото и примитивно тълкуване на тази връзка се крие обаче сериозна идеологическа и дори богословска заплаха. Ще дам само един пример. Преди няколко години по време на дискусия за формите на катехизация и изучаване на основите на вярата един православен епископ направо заяви, че на руснаците не им е нужна катехизация, тъй като при тях православието е заложено на „генетично ниво“.

Огромното мнозинство, което поддържа тази позиция, се състои от хора, изцяло неграмотни от религиозна гледна точка, които представят като православие някаква благочестива митология и народни традиции, повечето от които с езически корени.

Освен това имаме друг великолепен пример за съхраняването на националния характер на руското православие и свободно общение отвъд националните граници – това е руската емиграция на ХХ в. Тя е дала на целия християнски свят не само забележителни богослови, но и проповедници и монаси аскети. За съжаление този опит на църковен живот е почти забравен.

Употребявате термина „постсъветска гражданска религия“. Какъв смисъл влагате в него? Дали сме изправени пред ново езичество, или налице е опасността Църквата да бъде инструментализирана от държавата?

Преди няколко години аз наистина използвах понятието „постсъветска гражданска религия“ с цел да опиша новата съвкупност от вярвания, възникнала след епохата на „църковното възраждане“. Дори и днес този термин ми изглежда удачен, а и за моя радост се използва от редица изследователи.

По-горе казах, че Руската църква се сблъсква с проблема за катехизацията на милиони хора, които през последните 20–30 години са приели кръщение в Православната църква. За съжаление Църквата не можа да се справи с този проблем, в резултат на което мнозинството от кръстилите се, честно казано, не станаха християни. Евангелието не се превърна за тях в настолна книга, а заповедите – в жизнена норма. Метаноята, промяната на съзнанието, не се случи. По-скоро обратното, тези хора пренесоха в Църквата не само светската, а в буквалния смисъл на думата съветската представа за света, за отношенията между хората, на нравствеността и морала. И в крайна сметка се стигна до своето рода сакрализация на тези възгледи.

Задачата на новата гражданска религия е напълно земна – формирането на система от символи, образи, ритуали и интерпретации на историята с единствената цел да се укрепи националното единство. Неслучайно символен център на тази религия стана не църковен празник – Рождество Христово или Пасха, а празнуването на Деня на победата. През последните години това честване придоби ярко изразен религиозен характер: полагането на венци пред вечния огън – този вариант на „гражданска молитва“ за загиналите; военен парад – своеобразен „кръстен ход“, а в центъра на празнуването – представата за Съветския съюз като единствен „спасител на света“ от фашизма.

Даже социологическите проучвания за съвременната религиозност на гражданите на Русия разкриват някои черти на тази постсъветска гражданска религия:

1) за да смяташ себе си за православен, Църква не е нужна. От 60 до 80 процента от гражданите на Русия наричат себе си православни, но на църква ходят само 5–7 процента;

2) за да смяташ себе си за православен, не е необходимо да познаваш учението на Православната църква. Миналата година на православните бе зададен въпрос, пряко свързан с разбирането на догмата на Светата Троица: кое от твърденията смятате за правилно: „Светият Дух изхожда и от Отца, и от Сина” или „Светият Дух изхожда само от Отца”? Отговорът се оказва зашеметяващ: 69% са избрали отговора „от Отца и Сина”, който изразява не православното, а католическото вероучение. А пък 18% са се затруднили с отговора и само 10% са отговорили правилно.[2] Независимо че антикатолическите настроения сред православните в Русия са достатъчно силни и се подхранват с антизападната реторика на държавната пропаганда;

3) православните са убедени, че Русия противостои и е длъжна да противостои на Запада. В Русия така смятат 85% от анкетираните православни. Впрочем в България също така смятат повече от половината според сондажите.[3]

Така че проблемът за православната гражданска религия по всяка вероятност е и проблем за България.

В едно ваше изказване споделяте, че Руската църква се е оказала в положението на „ново мълчание“, в което единствен патриархът има право да изказва публично мнение. Как дебатиращата Руска църква от 90-те години се превърна в „Църква на мълчанието“ и дали това е здравословно за нея?

Руската православна църква живее през последните години доста благополучно. До голяма степен това е следствие и от тесните и взаимоизгодни отношения с държавата. И все пак външното благополучие е измамно, то нищо не казва за вътрешния живот, за духовната сила, за реалното влияние на Църквата върху съвременното общество.

Преди няколко години се наложи да заявя, че Руската православна църква се оказа в ситуацията на ново мълчание. Единственият глас, който чуваме, това е гласът на патриарх Кирил. Той често се изказва, говори ярко, но би било грешка да се смята, че само неговият глас е гласът на Църквата. И все пак мнозина епископи и свещеници вече от години предпочитат да мълчат, не си позволяват по-пространни изказвания.

Защо се получи така? Причините са няколко. Първо, това говори за съвършено новата роля на патриарха в живота на Църквата. Патриарх Кирил фактически въведе в РПЦ папския модел на управление. Патриархът вече не е пръв сред равни, а е лице, притежаващо изключителни права и пълномощия. Всички в Църквата знаят, че той никак не обича, когато говорят онова, което не му се нрави. На свещениците, дръзнали да говорят онова, което мислят, преди няколко години патриархът забрани публично да се изказват по актуални теми. Излиза, че демонстрацията на лоялност към патриарха изисква или да се поддаква, или да се мълчи.

Второ, в РПЦ има сериозен проблем с младия епископат. Почти двеста сравнително млади хора бяха ръкоположени от патриарх Кирил като епископи и насочени към нови, по принцип бедни или доста малочислени епархии. Сред тях няма нито ярки проповедници, нито богослови. Това е „технически” епископат и неговата главна задача е да покаже, че РПЦ е най-голямата в православния свят.

Но през последните години младите епископи са намесени в доста гръмки скандали. Някои от тях твърде жестоко се отнасят с духовенството в епархията си, други си купуват скандално скъпи автомобили.[4] По нивото на потреблението си младите епископи се стремят да подражават не на монасите, а на държавните чиновници. И става така, че финансовото бреме над енориите расте. Един църковен настоятел призна, че при патриарх Кирил църковните налози са се увеличили осем пъти.

Ала последната година се оказа преломна. Църквата отново заговори, но интересното е чии са тези гласове. Смело говорят онези, които са снели от себе си свещеническия сан и са отишли в света, а също и свещенослужители, които пишат анонимно или под псевдоними. В техен глас се превърна сайтът „Ахила” (http://ahilla.ru), създаден от бившия волгоградски свещеник Алексей Плужников.

Все по-често се раздават гласове, че след 25 години „църковно възраждане“ Църквата в Русия, колкото и да е парадоксално, отново се озова в дълбока криза, напълно съпоставима с кризата през съветския период. И основният проблем е в това, че проповедта на Благата вест не е в центъра на мащабната и разнообразна църковна дейност.

Какво е вашето мнение за Всеправославния събор? Защо Руската църква (подкрепена и от други църкви, между които Българската), която подкрепяше свикването на Събора, в последния момент отказа да присъства? И защо Вселенската патриаршия все пак реши да го проведе?

Казано накратко, основният проблем е в това, че има две диаметрално противоположни разбирания за Всеправославния събор и съборността като такава. Едното е съборът като резултат, а другото – съборът като процес. Руската православна църква активно участва в създаването на проектодокументите за Всеправославния събор. Ала след публикуването на тези проекти се надигна вълна от остра критика, която изплаши ръководството на РПЦ. Когато стана ясно, че документите няма да могат да се преработят набързо, патриарх Кирил реши да се откаже от участие в Събора. Това е прекрасна илюстрация за разбирането на събора като резултат: щом е невъзможно да се гарантира, че резултатът ще бъде изгоден, няма смисъл да се участва на такъв събор. Гръцкият свят, начело с патриарх Вартоломей, възприема Събора като процес: да се съберем и да приемем тези документи такива, каквито са. Ако е необходимо, след няколко години ще се съберем отново и ще внесем в тях промени или пък ще приемем нови документи.

Според мен вторият вариант повече съответства на православното разбиране за съборността, а първият по-скоро напомня за отношението към конгресите на комунистическата партия.

Християнското благовестие още от самото начало е било скандал за околните. Кое послание на Църквата най-трудно достига до умовете и сърцата на нашите съвременници?

Най-трудното е да се научим да се радваме и да не възприемаме православието като набор от строги правила, а като творческо задание, като живот в пределната му глъбина. Близки до сърцето ми са думите на протопрезвитер Александър Шмеман: „Началото на лъжливата религия е в неумението да се радваш, по-точно в отказа от радостта. А радостта е затова абсолютно важна, защото тя е несъмнен плод на усета за Божието присъствие. Няма как да знаем, че Бог е, и да не се възрадваме. Първото, главното, източникът на всичко е: „Да се възрадва душата ми от Господа…“. Страхът от греха не спасява от греха. Радостта от Господа спасява“.

[1] http://www.pemptousia.ru/2016/08/
утренняя-молитва-старца-софрония-сах/
[2] http://lodka.sreda.org/issledovanie-sredy-raz-dva-tri/
[3] http://assets.pewresearch.org/wp-content/uploads/sites/11/2017/05/10104852/CEUP-Overview-Russian-FOR-WEB.pdf
[4] http://www.bbc.com/russian/news-40092840

Интервюто със Сергей Чапнин е публикувано в брой 122 на сп. Християнство и култура.