0
3494

Спилбърг между реалност и виртуалност

„Вестник на властта“

Два месеца и половина делят премиерите на „Вестник на властта“ и „Играч първи, приготви се“. Общото между двата филма е единствено репутацията на Стивън Спилбърг. В цялата му режисьорска биография се редуват реалност и фантазия, на приливи и отливи между приказка, екшън и драма. Сякаш прави блокбастърите, за да „изкара пари“ да снима по-лични филми, и после си почива от тях във фантастични полети на въображението. Сякаш това са двете страни на една и съща творческа личност и никога няма да „изобличим“ докрай таланта на разказвача Спилбърг, ако пренебрегнем някое от тематичните разклонения в доста кичестата му филмография.

В началото всичко клони към Sci-Fi трилър, независимо дали става дума за летящи чинии (Firelight, 1964), или за камион убиец („Дуел“, 1971), но постепенно екшънът довежда драмата, а приключението – приказката. Понякога войната се превръща в повод за комедия („1941“), друг път фантастиката става почти философско откровение („Близки срещи от трети вид“), но докато се утвърждава като майстор на зрелищното кино, драматичните сюжети като цяло по-рядко го привличат. Това се променя след успеха на „Пурпурен цвят“ (1985), който запечатва основите на сериозното направление в Спилбърг-киното, белязано ту с щипка мелодраматизъм (и нотки популизъм), ту със здравословен американски патриотизъм или неочакван прилив на общочовешка меланхолия. Не могат да се изброят всички съставки на широкоспектърното му филмово въздействие – от хумор и самоирония, до гняв и автентичен ужас, както е трудно да се даде предимство на някой от кинематографичните му интереси. Факт е, че отдавна свикнахме с мисълта, че „и това е Спилбърг“, а зрителите по-рядко остават изненадани и/или разочаровани, когато отидат да гледат филм само заради името му.

Разбира се, запазената марка „Стивън Спилбърг“ не означава непременно качествено кино, въпреки че почти винаги гарантира качествено забавление. А понякога майсторството е в пропорциите. Да вземем например „Вестник на властта“ и „Играч първи, приготви се“: първият – леко суховат като за филм на Спилбърг, вторият – твърде  инфантилен… като за филм на Спилбърг. Но докато придържането към реалните събития, каузата за свободата на пресата и играта за психологическо надмощие допускат (и обясняват) известна тромавост на разказа, то n-тата версия за виртуалната реалност, която е по-жизнена, по-желана и интересна от действителността, определено заслужава повече дързост, въображение и уважение към зрителя, израснал в ерата на геймърската хегемония.

„Играч първи, приготви се“

„Вестник на властта“ е интересен от фактологична гледна точка, особено за незапознатите с медийния скандал, избухнал поради вмешателството на президента Никсън в редакционната политика на двата основни американски всекидневника и предшестващ аферата „Уотъргейт“. Но още по-любопитно е надникването в личния свят на Катрин Греъм, собственик и директор на в. „Вашингтон пост“, която през 1971 г. е единствената жена на върха в един мъжки бизнес. Така съспенсът около правата на демократичните медии (чийто изход е исторически известен) и съдбата на секретен доклад за американското военно присъствие във Виетнам, отстъпва пред любопитството около „узряването“ на Катрин за необходимостта да отстоява собствените си убеждения и да се противопостави на предразсъдъците относно способността на една жена да взема целесъобразни управленски решения. И ако Том Ханкс е интересен в ролята на нахъсан главен редактор, то истинската звезда в този филм е Мерил Стрийп (първо сътрудничество със Спилбърг), която в неповторимия си актьорски стил пресъздава политическите колебанията, личните пристрастия и гражданската позиция на Катрин Греъм, благодарение на чието решение в. „Вашингтон пост“ обявява война на президента на САЩ. В този смисъл отвъд историческата достоверност, патоса за независимостта на пресата и елементите на трилър, „Вестник на властта“ е преди всичко добре изпипана драма за психологическо надмощие.

„Вестник на властта“

В „Играч първи, приготви се“ също се разиграва за борба за надмощие – между доброто и злото – както подобава на всяка уважаваща себе си приказка, но за съжаление, филма е твърде детски. За съжаление, защото обикновено приказките на Спилбърг са достатъчно многопластови за всяка аудитория. В този случай обаче, въпреки зрелищната опаковка (която сама по себе си също не блести с изобретателност), съдържанието е малко инфантилно, подценяващо зрителя и лишено от размаха на въображението, на който сме свикнали. И обобщението на проблема може да бъде предадено с репликата на един от персонажите, който, открил реалните самоличности на героите отвъд аватарите им, възкликва: „Но те са деца!“.

В един футуристичен свят от 2045 г., когато пренаселеността, замърсяването и климатичните промени са превърнали Земята в наистина неприятно място за живеене, хората предпочитат да прекарват деня си във виртуалната реалност, създадена от компанията OASIS, където работят, учат и най-вече се забавляват с помощта на своите аватари. После шефът на компанията умира, оставяйки като завещание една игра-загадка, която приканва всички посетители да се включат в опасно приключение с изкусителна награда… През 2018 г., в ръцете на Стивън Спилбърг – това би могло да се окаже добра основа за научнофантастична екшън драма, но крайният резултат е чисто и просто Disney филм, на който му липсват, вдъхновение, дълбочина и бруталност, за да надскочи статута си на детска видеоигра. А някога този режисьор снимаше филми като „A.I. Изкуствен интелект“ и „Специален доклад“…

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статия„Пепеляшка“ в края на киносезона на Метрополитън опера
Следваща статияСвободата