0
2966

Списанието „Художник“ – материализация на високия вкус

„Спомени за списание „Художник“ (1905-1909) и неговите художници сътрудници” от Павел Генадиев. Съставител и научен редактор е проф. Милена Георгиева от Института за изследване на изкуствата при БАН.

Дали пък да не завиждаме, ние, живеещите с феномените на науката, културата и изкуството в началото на XXI век, на нашите предходници от току-що започналия ХХ век, съкровени деятели в същите области, хвърлящи в тях плам, енергия, сили и акъл също като нас, че дори и повече от нас? Да им завиждаме не защото им е било лесно и гладко – за културата в България сякаш никога не е лесно и гладко, – а защото поне в обществените очи дейността им е припознавана като важна и значима. Тъй важна и значима, че Павел Генадиев (1873-1959), издателят на сп. „Художник“, с гордост съобщава: „Благодарение на тоя „Художествен преглед“ биде почти удвоено числото на абонатите на „Библиотека“ – надхвърли 4500. Само това обстоятелство ме окуражи да отпечатам първите два броя на „Художник“ в 5000 екземпляра, за да се принудя веднага след това да ги препечатам още в 4000 екземпляра – всичко 9000.“ Кое наше издание за изкуство и култура днес може да се похвали с такъв тираж? И с удвояването му „веднага след това“? И да твърди, както твърди Павел Генадиев, че неговият „Художник“ и другите му естетическо-популяризаторски издания успяват да се самоиздържат?

Отрадният (или може би печалният от днешна гледна точка) факт откриваме във великолепно изработената книга с публикувани спомени на Павел Генадиев „Кратки характеристики и спомени за художниците-сътрудници в списанието ми ХУДОЖНИКЪ. Спомени и факти за създаването и разпространението на литературно-художественото списание „Художник“ 1905-1909“, дело на „Образование и наука ЕАД“, които той пише през 1954 и 1956 г., когато е вече над 80-годишен, „с намерение да ги предложи за откупка на Института за изобразителни изкуства към БАН“. В прекрасното начинание за изваждането им на бял свят е вграден неколкогодишният труд на проф. Милена Георгиева, която с една, кажи го, къртовска упоритост се е ровила в архиви, разчитала е ръкописи, подреждала е и е систематизирала, за да получим в ръцете си един блестящ труд, казващ много за българските културни процеси в началото на миналия век. Едно такова методично усилие със сигурност не е особено благодарно: изследователите на периода оттук-насетне ще се позовават на Павел Генадиев, издателя на „Художник“, не на събирачеството и класификацията на проф. Георгиева, но въпреки това вграждането си е струвало; струвало си е, защото сведенията, дадени от неуморния издател, са безценни за културната ни история, за събитията и личностите в нея, за осъществяванията ѝ…

Кой обаче е Павел Генадиев и какъв му е бил зорът да се тресе и трепе да разпространява знания за световните изкуство и култура из българските земи? Още с първите думи на своя предговор „Павел Генадиев и българските художници“ съставителката е конкретна: „Павел Генадиев (1873-1959) е от онези строители на съвременна България, или по-точно на една изчезнала вече България, които съчетават в себе си изключителна енергия, младежки ентусиазъм и идеалистично отношение към живота“. Всъщност, ако искаме да сме по-панегирични, бихме могли да речем, че издателят на сп. „Художник“ е представител на един без съмнение извисен български род, нещо като български аристократ, колкото и оксиморон да дочуваме в това определение. Негов дядо е митрополит Генадий Велешки (1800-1876), със светско име Георги Димитров, познат като свещеник сред своите пасоми с прозвището поп Георги Арнаутинот, активен участник в борбата за самостоятелна българска църква. Баща му е Иван Генадиев-Хармосин (1830-1890), книжовник и поет, който писал и издавал църковно-певчески сборници. По-големите му братя Харитон Генадиев (1861-1914) и Никола Генадиев (1868-1923) също оставят забележима следа в българското културно, обществено и политическо разгръщане. Харитон създава и е пръв редактор на всекидневника „Балканска зора“, първият всъщност български регулярно отпечатван всекидневник, излизал в Пловдив от 1890 до 1900 г. Превеждал е от френски Виктор Юго, Александър Дюма-баща, Жул Верн. Любопитно е, че той е и първият български журналист, осъден ефективно от Пловдивския окръжен съд за обида към властите. Никола също е замесен в издаването на „Балканска зора“, но избира по-късно политиката: няколко пъти е депутат от стамболовистката Народно-либерална партия, министър на правосъдието (1903-1904), на търговията и земеделието (1904-1908) и външен министър в правителството на Васил Радославов. След спречкване обаче с Радославов тъкмо по повод външната политика подава оставка след няколко месеца: Никола Генадиев е за сближаване със силите на Антантата, а това противоречи на намеренията на министър-председателя, който по тази причина дори го хвърля в затвора (повод е т.нар. „Деклозиерова афера“). Там Никола Генадиев се сближава с Александър Стамболийски, водача на БЗНС, което по-късно се оказва фатално за него – несъгласен с политиката на сговористите след Деветоюнския преврат, той тръгва да гради нова партия – Народно единство, която да се яви на изборите, ала на 17.Х.1923 г. е убит от Димитър Стефанов, екзекутор на ВМРО.

Павел Генадиев

Колкото до Павел Генадиев, проф. Милена Георгиева цитира думите на Симеон Радев, летописеца на следосвобожденска България: „Павел Генадиев беше човек необикновен. Има хора, които, когато Създателят е раздавал енергия, не са се намерили дома. У Павла той бе оставил вместо една торба десет“. Петър Карчев обаче, близък сътрудник на брат му Никола, е малко по-критичен: „Неговият най-голям недостатък беше бързината и ненадейността на решенията му. Редица негови начинания, плод на продължително и упорито проучване, на необикновена съобразителност, се разрушаваха светкавично под удара на моменти и злополучни вдъхновения. Всички крупни инициативи на Генадиев са страдали и пропадали от излишък на афектации“. Между другото, жертва на „моментни и злополучни вдъхновения“ става и сп. „Художник“ – отдал се на желанието да разработи мина в Родопите, мината „Цар Асен“, тя обаче се оказва нещастно от финансова гледна точка предприятие и Павел Генадиев фалира, прекъсвайки ползотворната си издателска дейност.

За този точно период от живота му, издателския, научаваме от скъпоценното издание, подготвено от проф. Милена Георгиева. Изглежда, драго му е и мило това време, смята го май за най-важния период от живота си: държи да подчертае в спомените си, че тъкмо той е човекът, който стои в основата на създаването и издаването на „Художник“. На няколко пъти например изтъква, че уж прибраните за сътрудници Александър Балабанов и Симеон Радев много-много не са му били от полза. Обяснява как първоначално искал да пробва почвата за издание като „Художник“, затова приложил към сп. „Библиотека“ един „нов отдел“, както го нарича, „назован „Художествен преглед“, печатан на по-скъпа гланцирана хартия“. Съответно привлича и сътрудници, ала хич не е доволен: „В него дадох пет отдела – белетристика, живопис, театър, музика и наука, за които назначих и обявих имената на специални редактори: за белетристика и наука – Ал. Балабанов; за живопис – Ал. Божинов; за театър – актьора Ник. Щърбанов и за музика – виолониста и гимназиален учител Ник. Петров, баща на днешния известен художник Ил[ия] Петров. А за постоянен сътрудник на „Художествен преглед“ по негова изрична молба – Симеон Радев, който дотогава не бе се никъде проявил като литературно-художествен писател, макар да бе познат като много добър вестникар. За голямо съжаление всички тия тогава млади хора, ненавикнали на труд, ред, постоянство и точност, не дадоха нито един ред всякой в своя отдел в първите пет книги на „Библиотека“.

Всъщност една от целите за написването на тези спомени от техния автор е желанието му да се поправи мнението, че Александър Балабанов и Симеон Радев били главните двигатели на „Художник“, докато той самият бил просто обикновен издател, без осезаем принос към художествената част на списанието. Затова и така скрупульозно изрежда кой колко е написал най-напред за „Художествен преглед“, после за „Художник“ – толкова статии на еди-какви си теми посветени. Павел Генадиев, изглежда, е обичал статистиката, затова понякога звучи сухо и делово. Същото отбелязва и проф. Георгиева: „Авторът има уклон към статистическо и сухо излагане на фактите около организирането на списанието – той ни дава броя на репродукциите, исковите данни за публикуването им, считайки това за особено важно“. Но въпреки тази статистическа педантичност пак е интересно четивото – откриват се предпочитанията на времето и хората…

Интересно е и списанието. Аз притежавам броеве на „Художник“ и онова, което най ми е правело впечатление, е, че книжката не е мръднала толкова време, над 100 години. Разбира се, преминалото е взело своя дан откъм съдържание и правопис, но „Художник“ си свети, а статиите, рисунките и винетките те карат да затаиш дъх. Еталон и образец на материализиран висок вкус: „Защото то, списанието – отмерва Павел Генадиев, – най-напред не може да се печати, освен на луксозна хромова хартия, която бе 4-5 пъти по-скъпа от обикновената печатарска хартия, не може да се печати на обикновена печатарска машина, а на специална и прецизна, каквато имаше само в Държавната печатница“. Повече от справедлива е в тази връзка оценката на проф. Милена Георгиева за: „[С]майващият импозантен вид на сп. „Художник“, неговата съвършено различна образност в сравнение с останалите списания. […] Политиката на списанието с интерес към европейското, съвременното, южнославянското изкуство, както и модерното му художествено оформление го издигат до нивото на световно значими списания за култура и изкуство, като немското „Pan“, английското „The Studio“, австрийското „Ver Sacrum“ и др. И след спирането му „Художник остава ненадминато у нас с многото му репродукции, албумния му формат, изящната му графична и типографска украса, с участието на имена, които се нареждат сред първите ни творци“.

Тъкмо тези „първи имена“ правят така любопитни спомените на Павел Генадиев. Защото освен за направата на списанието, той дава данни за фигури от българската културна история, които ги осветяват още повече, или ни ги показват в нова светлина. Проф. Георгиева подчертава: „За читателя, и то за изкушения читател, са интересни именно реалните, дребните детайли, които доизясняват общата картина на времето или образа/характера“.

Ето какво споделя Павел Генадиев например за Елисавета Консулова-Вазова и Александър Божинов: „Едно време по бул. „Цар Освободител“ към Борисовата градина и обратно се движеше и весело приказваше една двойка, съставена от младата, в облекло без всякакви труфила, но напълно елегантно, току-що завърнала се от Мюнхен художница Елисавета Консулова и младия, с развята байроновска връзка, карикатурист Алеко Божинов. Цяла София им се радваше и ги облажаваше, намирайки ги за лика-прилика. Всички вярваха, че това са млади влюбени, които не могат да се нарадват на своята младост и на своето щастие. И затова тъй весело приказват и се движат, без да обръщат внимание на зяпащите подир тях софиянци. София и софиянци обаче се поизлъгаха и останаха крайно разочаровани, когато из вестниците прочетоха, че художницата Елисавета Консулова се е сгодила за запасния артилерийски капитан, адвокат, вестникар и депутат Борис Вазов, мой съученик; а не много по-късно, че и Алеко Божинов се бе сгодил за една млада и хубава девойка от сръбско потекло“.

Такива пикантни подробности за времето и за хората на това време ще открием много в спомените на Павел Генадиев – спомени, свързани с може би най-оптимистичното българско време: националните катастрофи предстоят, България е още жизнена и млада – съща весела художница, безгрижна и засмяна…

За това жизнерадие отново трябва да отдадем дължимото на издателя: като сътрудници в сп. „Художник“ той кани най-маститите фигури на българската изящна словесност и образност – Иван Вазов, Константин Величков, Ярослав Вешин, Елисавета Консулова-Вазова, Харалампий Тачев, Христо Станчев, Александър Божинов, Николай Михайлов; сами, по определението на мемоариста, се явяват да сътрудничат Иван Мърквичка, Атанас Михов и Александър Миленков. „От писателите – констатира някак безучастно Павел Генадиев – само Пенчо Славейков отказа да сътрудничи, а Пейо Яворов прие условно.“ За съгласието на тези толкова галещи ухото ни имена вероятно не е без значение и фактът, че: „Обявих и големи хонорари за оригинални и преводни трудове, с което насърчих участието на бъдещите си сътрудници“ (това изречение на Павел Генадиев специално го посвещавам на днешните издатели – да го прочетат, премислят и приложат). Пенчо Славейков вероятно отказва заради обвързаността си с „Мисъл“, приелият условно Яворов предполагам също, но това не пречи на Павел Генадиев да осъществи като премия към списанието издание на неговите „Безсъници“, илюстрирано от Христо Станчев – едно истинско бижу на издателското изкуство. Прочее, „Художник“ се прославя и с тези си безплатни „премии“, винаги изработени с вкус и с мисъл за образователната мисия на публикационната дейност (още един повод за размисъл у нашите днешни издатели, твърде много залитащи по забавлението): прочути добре отпечатани многоцветни картини, преводи на класически творби с илюстрации, като Гьотевия „Фауст“, Дантевия „Ад“, „История на живописта“ от Рихард Мутер“, в превод на Елисавета Консулова-Вазова. Изобщо списание, чест за всяка национална културна история…  

Затова не бива да пропуснем щедро да поздравим проф. Милена Георгиева за стореното от нея, та да стигне безценният „Художник“ до съвременната българска публика. Почти 112 г. след излизането на първия брой („Първият брой на „Художник“ излезе от печат на 26 Септемврий 1905 г., в същия ден, когато се роди и първото ми дете, днешната художница Василка Генадиева.“). Благодарение на нея и на упоритата ѝ и изпипана до най-малкия детайл работа, ние имаме удоволствието да се докоснем до един фрагмент от българското минало, който извиква у нас не униние, а гордост. А заедно с гордостта и надежда. Гордост от това, че сме можели да оформяме културни политики, макар и като приватни начинания, стигащи далече във визията и начертанията си. Надежда, че може би – взели пример от списанието „Художник“ на издателя Павел Генадиев, сме в състояние и днес да оформяме подобни културни политики с далечни хоризонти. Е, пак като приватни начинания, ама все е нещо…

Ха дано!…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияМаршал Конев: „Сталинската победа е всенародна беда“.
Следваща статияКерванът