На шест години започнах да пиша в свой дневник. Още не знаех всички букви, но пишех онова, което беше най-важно за мен. То трябваше непременно да бъде изписано. После, когато пораснах, това наистина започна да прилича на дневник. По-късно ми се струваше, че онова, което не записвам, не се е случило. За да имаше достоверност някое важно събитие от живота ми, то непременно трябваше да бъде описано, за да бъде преживяно пълноценно, то трябваше да бъде споделено дори и само със самата мен.
Защо един писател пише? За да сподели онова, което му се струва важно за него с другите хора. За да разбере какво те мислят за това, важното, което е написал. Защото това, важното, което е написал, за него ще се просветли още повече през реакциите на другите хора. Писателят пише, за да споделя.
Всеки творец твори, за да споделя. Така, както Бог е сътворил „всичко видимо и невидимо”, за да го сподели с човека, така човекът дава най-доброто и най-съкровеното от себе си, за да го сподели с другите хора и да го върне към Бога. Бог не твори от принуда или от необходимост, а единствено от любов, от желание да сподели Своята любов. Двигателят на истинското споделяне винаги е любовта.
Защото, разбира се, че и тщеславието може да доминира в желанието за споделяне. Това се среща при писателите и при другите творци. Но ние винаги разпознаваме, дадено ни е сетиво да разпознаваме лъжата от истината. Често се случва да бъркаме, да се заблуждаваме, но в края на краищата разпознаваме. Затова в историята не е останал такъв писател, такъв творец, който е създавал своите творби от тщеславие.
Има и неща, които човек не желае да сподели с никого. Има съкровени неща, които човек може да сподели само с най-близкия си човек. Но изключително малко са тези неща, които човек задържа единствено за себе си и не споделя дори с най-близкия си. Това се отнася дори за най-затворените и необщителни хора.
Но много, безбройни и безкрайни са нещата, които човек иска да сподели с другите, защото те са важни за него. Това желание за споделяне е като отглас от Божия характер. Защото единственият начин любовта да се преживява, е да бъде споделена. Това е основната характеристика на любовта. Това е самата й същност. По друг начин тя не може да съществува. Познато ни е понятието „несподелена любов”. Това състояние е едно от най-тъжните, най-отчайващите. Това състояние е една от най-честите причини за самоубийствата. Както и обратното – споделената любов е най-голямото щастие в човешкия живот.
Любовта към Бога носи блаженство, защото е споделена. Бог сподели с нас Своя Син – Синът Божи стана Син Човешки. Синът Божи сподели нашето грехопаднало човешко същество, за да го обожи и спаси. „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен”.
Христос ни е събрал в Своята църква. Той е там, където двама или трима са събрани в Негово име. Защото с Бога може да се общува единствено чрез любовта, а любовта може да се изразява единствено чрез споделяне.
Виждали сме всички тази картина – привечер пред усамотелите селски къщи се събират възрастните съседи, сядат на някоя пейка и си говорят. Така дочакват да падне нощта. Не само си почиват от изморителния ден. Не биха могли да се затворят сами вкъщи и да си почиват. Там на пейката пред къщи те си споделят какво им се е случило през деня. Каква работа са свършили, каква остава да вършат. Какво се е случило с децата им в градовете и в чужбина, с внуците им. Какво са им казали, когато са им се обадили по телефона, на който има записани само няколко телефонни номера – толкова, колкото деца и внуци имат. В тази тъжна привечерна селска картина има и радост и това е радостта на споделянето. Ако не биха споделили със съседите тези неща, животът на възрастните хора в опустелите български села би бил още по-тъжен и горчив. Биха оскотели без споделянето. А споделянето им дава сила и надежда да дочакат следващото утро.
Целият живот на човека се състои в общуване, а споделянето е синоним на общуването. Ние споделяме с хората около нас преживяванията си, чувствата си, плановете си, трапезата си. Споделяме всичко, което ни се случва, всичко, на което животът ни е направил свидетели, всичко, което се случва в света. Ненаситната човешка необходимост, неутолимата потребност от споделяне е в основата на социалните мрежи, които завладяха света. В съвременния свят конвенционалните форми на общуване вече не са достатъчни. Имаме потребност да споделим с колкото се може повече хора това, което е вътре в нас. Основната опция на социалните мрежи е „сподели”. Без тази опция те не могат да съществуват. Както и самият човек.