0
768

Споделяне

 TDimova

На шест години започнах да пиша в свой дневник. Още не знаех всички букви, но пишех онова, което беше най-важно за мен. То трябваше непременно да бъде изписано. После, когато пораснах, това наистина започна да прилича на дневник. По-късно ми се струваше, че онова, което не записвам, не се е случило. За да имаше достоверност някое важно събитие от живота ми, то непременно трябваше да бъде описано, за да бъде преживяно пълноценно, то трябваше да бъде споделено дори и само със самата мен. 

Защо един писател пише? За да сподели онова, което му се струва важно за него с другите хора. За да разбере какво те мислят за това, важното, което е написал. Защото това, важното, което е написал, за него ще се просветли още повече през реакциите на другите хора. Писателят пише, за да споделя.

Всеки творец твори, за да споделя. Така, както Бог е сътворил „всичко видимо и невидимо”, за да го сподели с човека, така човекът дава най-доброто и най-съкровеното от себе си, за да го сподели с другите хора и да го върне към Бога. Бог не твори от принуда или от необходимост, а единствено от любов, от желание да сподели Своята любов. Двигателят на истинското споделяне винаги е любовта.

Защото, разбира се, че и тщеславието може да доминира в желанието за споделяне. Това се среща при писателите и при другите творци. Но ние винаги разпознаваме, дадено ни е сетиво да разпознаваме лъжата от истината. Често се случва да бъркаме, да се заблуждаваме, но в края на краищата разпознаваме. Затова в историята не е останал такъв писател, такъв творец, който е създавал своите творби от тщеславие.

Има и неща, които човек не желае да сподели с никого. Има съкровени неща, които човек може да сподели само с най-близкия си човек. Но изключително малко са тези неща, които човек задържа единствено за себе си и не споделя дори с най-близкия си. Това се отнася дори за най-затворените и необщителни хора.

Но много, безбройни и безкрайни са нещата, които човек иска да сподели с другите, защото те са важни за него. Това желание за споделяне е като отглас от Божия характер. Защото единственият начин любовта да се преживява, е да бъде споделена. Това е основната характеристика на любовта. Това е самата й същност. По друг начин тя не може да съществува. Познато ни е понятието „несподелена любов”. Това състояние е едно от най-тъжните, най-отчайващите. Това състояние е една от най-честите причини за самоубийствата. Както и обратното – споделената любов е най-голямото щастие в човешкия живот.

Любовта към Бога носи блаженство, защото е споделена. Бог сподели с нас Своя Син – Синът Божи стана Син Човешки. Синът Божи сподели нашето грехопаднало човешко същество, за да го обожи и спаси. „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен”.

Христос ни е събрал в Своята църква. Той е там, където двама или трима са събрани в Негово име. Защото с Бога може да се общува единствено чрез любовта, а любовта може да се изразява единствено чрез споделяне.

Виждали сме всички тази картина – привечер пред усамотелите селски къщи се събират възрастните съседи, сядат на някоя пейка и си говорят. Така дочакват да падне нощта. Не само си почиват от изморителния ден. Не биха могли да се затворят сами вкъщи и да си почиват. Там на пейката пред къщи те си споделят какво им се е случило през деня. Каква работа са свършили, каква остава да вършат. Какво се е случило с децата им в градовете и в чужбина, с внуците им. Какво са им казали, когато са им се обадили по телефона, на който има записани само няколко телефонни номера – толкова, колкото деца и внуци имат. В тази тъжна привечерна селска картина има и радост и това е радостта на споделянето. Ако не биха споделили със съседите тези неща, животът на възрастните хора в опустелите български села би бил още по-тъжен и горчив. Биха оскотели без споделянето. А споделянето им дава сила и надежда да дочакат следващото утро.

Целият живот на човека се състои в общуване, а споделянето е синоним на общуването. Ние споделяме с хората около нас преживяванията си, чувствата си, плановете си, трапезата си. Споделяме всичко, което ни се случва, всичко, на което животът ни е направил свидетели, всичко, което се случва в света. Ненаситната човешка необходимост, неутолимата потребност от споделяне е в основата на социалните мрежи, които завладяха света. В съвременния свят конвенционалните форми на общуване вече не са достатъчни. Имаме потребност да споделим с колкото се може повече хора това, което е вътре в нас. Основната опция на социалните мрежи е „сподели”. Без тази опция те не могат да съществуват. Както и самият човек.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПътищата на свободата при Лутер, Декарт и Сартр
Следваща статияПиесата не е за еднократна употреба