0
3209

Спокойно в стаята си

Откъс

По време на пандемията всички си стояха вкъщи и неусетно полудяваха, защото не бяха свикнали да живеят сами сред четири стени, сами по цял ден в една стая, а за Александра това беше единствено възможното време за размишление, писане, четене, не можеш да бъдеш писател и да не си свикнал да живееш сам в стаята си, сам пред компютъра си, в първите дни от блокирането на улиците и забраните за излизане в парковете всички наблюдаваха това, което се случва с невярващ потрес, как е възможно, как стигнахме дотук, струваше им се, че това не се случва на живо, не се случва с тях, че са попаднали във филм, който скоро ще свърши, в сън, от който всеки миг ще се събудят и животът ще продължи в познатото си русло, но не, с всеки изминал ден мерките все повече се затягаха, жертвите се увеличаваха експоненциално, всички научиха новия статистически израз, който доскоро дори не бяха чували, всички се взираха в кривата на заразените, бояха се от нейния внезапен и рязък скок, и си даваха сметка, че от утре и те може да са включени в нея, в тази крива с живота си, с болестта си, с всеки свой ден, с всеки обичан човек, с всяко свое усилие или блян, или стихотворение, или нежност, или гледка, пред която са се възхищавали. И си даваха сметка, че са се възхищавали непрестанно, но някак не са го съзнавали. И се упрекваха колко са били арогантни и как са могли да бъдат толкова слепи. Тази истина може би беше най-болезнената от всички. Че са били арогантни и слепи, ненаситни като хищници, искали са все повече и повече, като че ли егото е можело да бъде заситено с друго, освен с кротост и доброта. Разбираха колко е било прелестно да се отиде на театър или да се влезе в книжарница, или да се седне в кафене. Или да се влезе в магазин. Или да се отиде на работа. Хората разбираха, че вече са изгубили тези основни неща, които те смятаха за даденост, за нещо дори тривиално, но което никой никога не може да им отнеме. Е да, сега беше настъпило времето, тези неща им бяха брутално изтръгнати, за няколко дни без право на несъгласие. Затова хората блуждаеха безцелно из заключените си апартаменти, изпитваха негодувание и недоволство към себе си и към човека, с когото живееха, дразнеха се от всякакви дреболии, взираха се в неща, които инак не забелязваха, бавно и мъчително осъзнаваха безсилието си пред пандемията, мерките, които се вземаха за опазване на живота им щяха да разстроят държавата, установения ред и техния и без това кратък живот, принудителното безделие и невидимата заплаха ги докарваха до истерия, която изливаха най-често по незначителен повод върху човека до себе си, като че ли за първи път едва сега осъзнаваха, че са смъртни, глухото отчаяние ден след ден покриваше с пепелен пласт всичко предишно, под него оставаха да стърчат парчета спомени, направени уговорки за срещи и за събития, начертани планове, самолетни билети, ангажирани хотели, които изглеждаха очарователно нелепи в своето безгрижно битие и изпълваха душите им с отровна горчивина. Някога византийските императори на пояса си върху златотканите одежди носели и торбичка пръст, за да помнят, че „пръст си и в пръст ще се върнеш”. А светът, в който допреди дни бяха живели, отхвърляше панически и категорично дори и най-малкия намек за смърт. Допреди дни.

Попадането или пропадането в новата реалност стана толкова внезапно, сякаш на целия свят му се беше завил свят и той се беше сгромолясал в неизвестността, без равновесие и опора, както останал без управление самолет падаше главоломно надолу, макар че някои казваха точно обратното, че това било подготовка или преход към постиндустриалното общество, че процесите били управлявани и контролирани, че се провеждало гигантско световно учение, за да се изследвали реакциите и поведението на държавите, институциите, хората в условията на глобална криза, но че всичко прецизно се наблюдавало, че данните денонощно се обработвали и анализирали, че това се правело, защото светът се бил глобализирал в мащаби, които били надхвърлили допустимите норми и за да не се бил изгубел контролът напълно, се използвали познатите механизми от управление на кризи, но сега вече в световен мащаб, затова се затваряли границите, спирали се самолетните полети, магазините, училищата, театрите, концертните зали, църквите се затваряли, производството и потреблението се минимализирали, въвеждали се забрани, контактите се свеждали до санитарен минимум, хората се затваряли вкъщи, говореше се още, че колосални суми се насочвали за конкретни цели, апокалиптичната тема беше станала единствената възможна, така напрежението се вдигало с всеки изминал час, но всичко това се извършвало контролирано, макар че в края на краищата смъртността била толкова, колкото винаги, затова, макар и затворени в стаите си, не трябвало да изпускаме контрола над себе си, не трябвало да забравяме мисълта на Паскал, че цялото нещастие на хората се дължи единствено на неспособността им да останат спокойно в стаята си, защото нали и Христос ни е предупредил „кога чуете за войни и бъркотии, да се не уплашите, понеже трябва това да стане първом; ала не веднага ще бъде краят”. Трудно ни успокояват тези думи, но какво друго упование имаме.

Колко е било очарователно да поканиш приятели на вечеря у дома или дори ежедневните няколко кафета през деня със случайно срещнати приятели, хората се успокояваха, че скоро всичко ще свърши, че няма дълго да продължи въпреки статистиките на заболелите, въпреки числата на жертвите, въпреки празните площади, въпреки невъзможността да се виждаш на живо с децата си и приятелите си, след краткия първоначален период на пренебрежение всички бяха разгневени и отвратени от яростта, с която заразата настъпваше, на всички им се наложи да правят това, което Александра ежедневно вършеше, да обърнат взор навътре към себе си, да потърсят и в себе си причината за това, което върлуваше, за заразата, която опустошаваше по пладне градове и държави, това първоначално взиране в себе си беше тъй непривично в началото, тъй невъзможно за изтърпяване, че мнозина започнаха панически да бягат от него, но нямаше всъщност къде да се бяга нито във виртуалното пространство, нито в реалното, хората започнаха да се карат помежду си, да намират вината за всичко в човека до себе си, неслучайно след като епидемията засити чудовищния си глад с десетки хиляди жертви, тя утихна, изплъзна се, изчезна все едно никога не беше вилняла над тази земя, но я остави посърнала и променена, друга земя, нова и чужда и първото, което се развихри върху нея, беше вирусът на разводите и разделите, преобръщаха се взаимоотношения, които не бяха издържали на напора на изпитанието, на очакването на смъртта, хората започнаха да изпитват непоносимост към най-близките си, към съпрузите си, изпитваха не просто стаеното разочарование, което беше лесно да се потисне, изпитваха отвращение един към друг. Не бяха издържали на духовното сътресение, което епидемията от покосяващата зараза им донесе. И тогава Александра разбра, заради лекотата, с която приемаше всичко, че писателите живеят именно в тези духовни сътресения, че за един писател именно те са неговият дом, неговите улици и площади, неговата храна. И си даде сметка до каква степен писателите са различни от другите хора, защото що за нормалност можеше да има в един човек, който живее в кръвта на сътресенията? Що за уравновесеност можеше да се очаква от него? Обективно погледнато на писателите въобще не биваше да се вярва, защото те нямаха чувство за реалност. Но парадоксално, именно към писателите имаше най-голямо доверие и тяхното мнение се търсеше, за да се проумее новата реалност, българската театрална публика очакваше най-много именно българските пиеси, четящите хора купуваха и следяха най-много именно българските романисти, връзката между Александра и публиката беше здрава, почти хармонична, изградена с доверие и у двете страни, за Александра това винаги е било отвъд обяснимото, винаги е било някак мистично. Ето и сега, в този момент, в който смятам, че всеки миг ще бъда застреляна, това мога ли да го разкажа в театъра, на това ще му повярва ли някой и ако и този път оживея, защо ще бъде необходимо да занимавам хората с  моите налудности? Александра много пъти си беше задавала този въпрос и беше разбрала, че останалите хора също имат налудности, непривичности, страхове, травми, душевни и духовни болести, които ги измъчват не по-малко от физическите и за тях лекарството беше най-вече в света на театъра, в света на литературата. Затова между нея и публиката ѝ имаше доверие и беше тъй странно, и тъй радостно, че един от първите признаци за стихването на пандемията беше, когато отвориха отново театрите и хората жужаха в залата, и не се страхуваха да седят един до друг, а разговаряха помежду си усмихнати.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИзвънредно положение
Следваща статияРилският игумен Калистрат и неговата Via Dolorosa (II)