Д-р Атанас Москов, Спомени. Възходи и падини, т. III, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2004 г.
23-ти август е Ден на паметта на жертвите на тоталитарните режими на XX век. Официалното наименование у нас е Ден на памет за престъпленията на националсоциалистическите, комунистическите и другите тоталитарни режими и за почитане паметта на жертвите им.
Ако това, което пишеш, не те държи буден нощем, то няма да въздейства емоционално и на онези, които го четат. Книгата на концлагериста д-р Атанас Москов няма как да не те държи буден нощем. Когато става дума за концлагер, първото, което си мислим, от една страна, е жестокост, а от друга – героизъм. В този текст ще стане дума за устойчивостта и стоицизма като начин за съхранение на човешкото сред ужаса и обезценяването на човешкия живот.
Една от най-силните книги на тази тема е „Концлагерът Белене. Островът, който уби свободния човек“ на Борислав Скочев. И ако изключителното изследване на Борислав Скочев е енциклопедия на лагерния живот и обстоятелства, то книгата на д-р Атанас Москов е сеизмограф на човешките преживявания в мъчителни условия и на избора на човека да издържи репресиите.
От психоаналитичната работа с оцелели от лагерния ад хора се вижда, че дори години по-късно на свобода те не успяват лесно да преработят тази травма, че изтласкват в несъзнаваното онова, което е прекомерно за нормалната психика. Това изтласкано често намира начин да се прояви в определени моменти, да напомни за себе си и да наруши структурата на Аза.
Думите на Зигмунд Фройд, че „човекът и в доброто, и в злото може повече, отколкото предполага“, сякаш ни обясняват всичко красиво и благородно в този свят, а така също лудостта и патологията.
Заглавието на книгата, която включва спомените на д-р Атанас Москов за лагера, е „Роб се връща“. Тя е посветена на Цвети Иванов – починал в същия лагер. Подзаглавието на книгата е цитат от Хемингуей: „Човек може да бъде повален, но не и победен“. И още тук, в този цитат е събрано посланието на д-р Москов. Тази богата на събития, преживявания и чувства книга, макар и сгъстено, емоционално и лаконично изразени, е интимен дневник на лагерния живот в „Белене“.
Към този текст ме привличат и много лични неща, тъй като Атанас Москов е от Севлиево. Семейството ми и аз го познавахме, защото моето детство и юношество също преминаха в Севлиево. Всичко това ме вълнува и днес.
Както много пъти правя, прочитам първо края на книгата или отварям произволно на някоя страница. И с книгата на д-р Москов бе така – исках да прочета края, нямах търпение, нямах още сили да мина от самото начало през всичкото това страдание, имах нужда да се хвана за нещо здраво и светло. Исках да прочета за последните, може би най-силно запечатани и изведени чувства. Да видя апология на какво са тези последни страници – на живота или на драмата, на прошката или на непрощаването.
И както сигурно се досещате, като при всички големи личности – тук, в края на книгата на д-р Атанас Москов, се дава път на живота и надеждата. В тази последна глава е концентрирано всичко – от лагерната, почти непреодолима в тази последна нощ кал, през тревогата какво предстои, до надеждата да си свободен. Тази глава е квинтесенция на всичко преживяно и всичко е пред очите ни като на кинолента. Ето един ескиз: „Минавам край училище… Искам да си представя как изглежда сега моят син. И той е ученик. Когато го оставих, не ходеше на училище. Сега трябва да е в трети прогимназиален клас. Не мога да се спра на един определен образ. Може да е по-голям, може да е по-слаб. Вдигам багажа. По-бързо, по-бързо. Към Севлиево! Ще ги изненадам“.
Д-р Атанас Москов прекарва в следствието на Софийския централен затвор, в Трудово възпитателното общежитие в Богданов дол и на остров Персин в лагера „Белене“ общо седем години – от 1947 г. до 1953 г. Емблематични и често цитирани са неговите думи, обобщение за този период на лишаването му от свобода и най-вече за годините, преживени в лагера: „Безсънието, гладът, умората и всички други страдания правят крайно раздразнителни, избухливи хората. Даже зли. Отчайващо е. Отслабва волята, помрачава се мисълта, потъва идейността. Грубо започват да стърчат първичността, инстинктът, животинското“.
Спомените на д-р Москов са лаконични, премерено емоционални, те свидетелстват за прийомите на комунистическия режим, който правеше всичко, за да убие свободния дух на човека. Но те са също свидетелство най-вече за това как стоицизмът и съхраняването на човечността надживяват страданията, мъченията, болката. Атанас Москов стига до извода, че ако човек в нормалния живот е подложен на тези изпитания, той няма да остане жив. Но в екстремните обстоятелства на лагерния ад човек култивира и мобилизира всичките си сили пред смъртта за нова битка, тъй че дори заприличва на котките, които имат по девет живота.
Още с попадането и задържането в следствието човек престава да е някой, да е личност. Тук си едно нищо и нямаш право да се интересуваш за каквото и да е. Това води до деперсонализация и загуба на идентичност. Ти ставаш един от мнозината. В арестантската стая негласно и естествено се оформя група, колектив от хора с еднаква съдба.
Тази ситуация поставя човека като социално същество в една парадоксална позиция, в която му е трудно да се съхрани физически и психически. Кризите предизвикват трансформации в различни посоки. По принцип опасността събужда в нас архаични страхове и фантазии по отношение на вътрешния и външния свят, търсенето на убежище и идентичност.
Комунистическият режим умело манипулираше гражданите, по-точно – поданиците, умело скриваше истината за хората, преминали през следствените служби на Държавна сигурност и през затворите, интернирани в лагери и убивани без съд и присъда. За представителите на тази власт те бяха престъпници. Разграждането на човешката идентичност се случва не само в концентрационните лагери, а и зад стените на целия т.нар. социалистически лагер.
Още във влака по пътя към Богданов дол у Москов, като човек лишен от свобода, се борят фрустрацията и надеждата, че тук ще има възможност поне да получи писмо от близките си. Съветът към такъв човек – при приемането и разпита – е да се самообвинява и в никакъв случай да не твърди, че не знае защо е въдворен там. Това вменяване на вина още в началото ще доведе до много психически деформации, но ще спести едно – по-малко бой и мъчения при т.нар. „кръщавка“ на новодошлия.
И идва следващата нелепост – чува се песен, маршът на ТВО: „Сгрешили пред народа ний дойдохме в ТВО, духа да обновим…“. С такава песен се отива на работа, с песен се марширува и на плаца. И какъв цинизъм е, че тези изстрадали хора трябва да изговарят песенно, че са сгрешили. То е равностойно на това да се откажат от идеите, за които са се борили.
Видът на затворниците може да доведе до отчаяние всеки, който ги е видял, още повече новодошлия: „Невероятно. Като картина от някой филм. Наредени в редици по пет, маршируват и пеят същества, подобни на хора. Полуголи… Слаби, мършави, грозни. Като призраци“. Може ли да има нещо по-антихуманно, по-абсурдно.
И д-р Москов, човек, учил и живял във Виена и Белгия, човек с невероятно широка обща култура, много пъти през тези седем лагерни години ще вижда света около себе си през свойствената нему ценностна система и естетика, през една интелектуална визия. На няколко места в спомените си ще сподели, че в нечовешкия вид на лагерниците си виждат сякаш гротескните, зловещи изображения на Ел Греко или Брьогел. А в миговете на носталгия неволно ще се появяват на устните му стихове на Дебелянов.
В такава лагерна действителност трябва да положиш неимоверни усилия, за да запазиш частица поне от човешката си доблест. Пред погледа на лагерниците се разгръща една ежедневна физическа и душевна агония. „Колко доблест и кураж във всяко обгорено, сбръчкано лице“, ще изрече д-р Москов.
Издевателствата в „Белене“, описани от д-р Москов, не са свързани само с глада, мизерните условия на живот, непосилните норми при работа, карцера, липсата на медицински грижи, но и с психическата обработка и провежданите форми на марксистко-ленинска подготовка. Лагерниците биват събирани за изслушване на доклади. Докъде може да стигне класовата омраза на властимащите разкриват следните думи на докладчика, който със самоувереност и престореност се кълне в своето фанатично верую: „Десните социалисти, лъжемарксистите, фалшификаторите на материализма, разни Бернщайновци, Вандервелдовци, Блумовци, Сакъзовци са заблуждавали, като са извращавали материалистическото обяснение на историята, за да оправдаят своята антиработническа, националшовинистическа дейност. Но революцията ги смита и ще ги изпрати навсякъде по света на бунището, където ще изгният всичките им теории, заедно с книгите, които са написали“.
Тази сила на натиск и репресии върху определена група хора ражда по законите на противодействието и друга, обратна по посока на въздействие сила – на съпротива, на колективния дух, на съпринадлежността към група. Когато в лагера се появява известният с жестокостта си инспектор, д-р Москов си казва: „За каквото и да ме викат, не съм сам. По-малко потискащо е…“
В тази ситуация на страх и напрегнатост чувствата се сменят с главоломна бързина. Умът трескаво галопира. Уплашени, озъртащи се хора, които си мислят, че ще си кажат там пред насилника – новодошлия инспектор – всичко, било и не било.
А после идва и апатията, примирението, приемането на съдбата. Атанас Москов ще напише откровено: „Студено и безчувствено стоя пред него. Това ми се е случвало и друг път, на друго място. В много опасни моменти се плъзва по мен дебелата ризница на безразличие, на заспала чувствителност“. И тази инстинктивна защитна реакция на притъпеност на усетите е съвсем нормална в екстремни ситуации. Като отпор на лагерната безчовечност се говори за култивирания резилианс (устойчивост) в трудни условия. Д-р Москов прави и следния извод за издържливостта в лагерния ад: „Голяма част от гладуващите са участвали в една или две войни, познават страхотиите на това човешко бедствие, гледали са огнената смърт в очите, но тук в лагера сега се сблъскват със смъртта в най-грозния ѝ вид“.
Той се самонаблюдава и иска да разбере какво е това да прескачаш труповете на другарите си – жестокост, безчовечие или начин на самозащита, отдушник, поддаване на затъпяващата действителност. Забелязва, че хората стават параноични, че са способни да откраднат парче хляб от другаря си, да крадат от колетите на другите…
Но, слава богу, в ненормалността на лагерните условия по-често се срещат взаимопомощта и другарството – да подадеш ръка на падналия и да разделиш храната си с него.
В спомените на д-р Москов има глава, която се нарича „Предумишлено убийство“. Там е историята за трагичния и нелеп край на Цвети Иванов, негов другар и съратник, редактор на вестник „Свободен народ“. Заглавието на Москов не е пресилено – началниците на лагера и отговарящият лекар съзнателно подценяват здравословното състояние на Цвети Иванов и го закарват в болница в Свищов едва когато от инфектираната му рана се е развил тетанус и е вече късно.
На фона на тази съзнателна безотговорност особено изпъкват усилията на д-р Балев да помага и спасява. Като легенда се разказва разговора на д-р Балев с представител на властта:
– Цял народ се е запретнал да строи социализма, а ти Балев си направил лазарет за излежаване и почивка.
– И ние помагаме за строежа на социализма, г-н Ялъмов – отговоря д-р Балев.
– Как?
– Страдайки.
Емблематична е и фигурата на майор Страхинов, който винаги се старае да повдигне духа на другарите си лагеристи.
На няколко места в спомените си д-р Москов ще отбележи, че хората в лагера до такава степен са променени физически и психически, че дори със съратниците си социалдемократи от близкото минало не могат да се познаят. Такава е срещата и с Коста Лулчев при излизане от следствието на ДС. Но ето че и малко светлинка просветва – на един новогодишен другарски обед се събират двадесет и седем социалдемократи. Ще си спомнят и загиналите другари, и мъченическия път на борбата.
Историческият спомен за една травма обуславя психологическото здраве и на бъдещите поколения, превръщайки психогеографската депресия в памет между поколенията. На темата за трансгенерационната травма е посветена книгата на Ан Шютценбергер „Синдромът на предците“, в която се казва: „Ако искате да научите някоя тайна на дадено семейство – питайте децата и кучетата в това семейство“. Трансгенерационни са травмите, които се предават от поколение на поколение. Идеята е, че не само преживелият травма страда от нея, но той предава симптомите и поведението на децата си, а те на техните деца и т.н. Така се предполага, че спомените за травмата могат да бъдат наследени, което прави потомството уязвимо и психологически предразположено за стресови разстройства.
Дядото на мой познат, който е бил в затвор, казвал, че човек трябва да забравя, за да освободи място за други преживявания и спомени. Може би е имал предвид и прошката.
Според Фройд запазването на културата или „зрелостта” на човечеството е свързано с овладяването на агресията (нагона за унищожение). Бащата на психоанализата казва още, че това става в значително късна възраст от нашето израстване, а този факт е тъжна равносметка за човешката етика.
За последната нощ, прекарана в Софийския централен затвор, д-р Москов ще напише: „Като сън е всичко това… Колко права е народната поговорка, безброй пъти чута из лагери и килии: „Роб се връща, гроб се не връща“.
В сборника „Антитоталитарната литература“, съставен от текстовете на участниците в едноименната конференция, проведена през 2007 г., Вихрен Чернокожев написа: „Документалната антитоталитарна литература за лагерите и затворите е пример, че страданието може да бъде и възможният път към човешкото в разчовечения човек“.
Спомените на д-р Атанас Москов за годините, прекарани в лагера „Белене“, са нещо, което трябва да прочетем, за да преминем през този процес на мъка и на катарзис. И за да можем да продължим напред като демократично общество, отхвърлящо тоталитаризма.
