0
1878

Спомени за Григор Ленков

„О, тази вечна самозабрава на труда… Спомени за Григор Ленков”, съст. Цвета Ленкова, издателство „Изток-Запад”, 2019 г.

Обади ми се по телефона Цвета Ленкова да помоли за една услуга. С Цвета сме колежки-българисти, съпругът ми беше състудент с Гришата (Григор Ленков), съпруга ѝ, работихме заедно с нея в Института за чуждестранни студенти в София и във Висшия педагогически институт за чужди езици „Пол Лафарг” в Куба като лектори. Не бяхме се виждали и чували от дълго време, така че отидох у тях. Там разбрах за книгата ѝ „О, тази вечна самозабрава на труда…” (2019) и за грандиозното ѝ представяне, на което присъствали повече от стотина души, сред които посланици, професори, писатели, преводачи, журналисти, приятели… Не мога да изброя всички, осемдесет (е, седемдесет и осем) души са включени в сборника с по едно, две и повече неща, и на всекиго издателство „Изток-Запад” дало по един екземпляр от „книжното тяло”, което не е никак малко – 416 страници! Подготвено за печат от Цвета – тя е съставител и коректор, а предпечатът и отпечатването е дело на издателството. Колко обемно и всеобхватно е това понятие – съставител: колко обаждания трябва да се направят, колко писма да се напишат, колко сборници, книги и вестници трябва да се прегледат. А да се обработят, преработят, напечатат на компютър, коригират и т.н., и т.н., само който се е занимавал поне веднъж с подобна работа и то не в такъв „мащаб”, може да разбере огромния труд, положен от „съставителя”. И да се учуди, възхити и възторгне от извършеното, да ѝ благодари за невероятните усилия да събере на едно място всичко, което казват колеги, приятели и познати за нейния съпруг – преводач, поет, редактор, колега, приятел на знакови имена от близкото културно минало.

Много млад си отиде Григор Ленков – ненавършил 40 години, неосъществил своите замисли, ненаписал своите стихотворения… Само в областта на превода може да кажем, че е извършил достатъчно за малкото време, с което е разполагал, твърде много и изключително добро е, за да го приемем за завършено, но и там не е приключил със започнатото и планираното. Ще спомена на първо място превъзходния, осмия поред превод в стихове на „Евгений Онегин”, върху който работи пет години, оставяйки „за после”, настрана писането на собствена поезия. Всеобщо е мнението, че дори само този превод да бе направил, пак щеше да остави следа в българската култура и литература. Защото тук е достигнал върха на българското преводаческо изкуство. „Григор Ленков успя да намери ключа, кода, тайния вход към едно от най-великите произведения на руския поетичен гений, към предизвикващата и днес нашето удивление и възхищение „енциклопедия на руския живот” от първите 2-3 десетилетия на ХІХ век” (156 с.) – отбелязва проф. Ив. Цветков. За удивителното майторство в превода на „Онегин” говорят много от хората, привлечени да участват в „Спомените за Григор Ленков”. Но той е превел, не по-малко блестящо, още много стихотворения и поеми от руски, чешки, френски, английски, арабски, виетнамски и др. Пак почти всички, които говорят за преводача Григор Ленков, изтъкват „неподражаемото изкуство” на поета при превода от чешки на поемата „Едисон” от Витезсвал Незвал, както и за майсторството във всичките му преводи. Както казвал Корней Чуковски, „поетичният превод е „високо изкуство”, той иска не алгебра и геометрия, не педантично придържане към буквалното, към отделната дума, а артистично превъплъщаване, улавяне и предаване на оня висок смисъл, онези тънки нюанси, които е вложил авторът” (Ив. Цв., с. 155). Нямам възможност да цитирам други автори за преводаческото изкуство на Григор Ленков, ще спомена, че за някои негови преводи се казва, че са „по-добри от оригинала”. Така или иначе, благодарение на Григор Ленков българският читател се запознава с най-добрите автори от Чехия, Словакия, Русия и други страни – Пушкин, Лермонтов, Тютчев, Незвал, Гьоте, Шели, Неруда, Връхлицки, Хора, Ласло Наги, Войтех Михалик, Новомески и много други. По стечение на обстоятелствата той се реализира най-пълно и най-добре като поет-преводач. В преводаческото творчество приложи възгледите си, идеала си за поезия, вложи много от личните си художествени образи в чуждата поезия, за да зазвучи тя като българска, като наша. „Преводачът се различава от твореца само по името си” – казва той. Иначе, вместо да ни дадат магията на думите, преводачите, непритежаващи таланта да се вживеят и превъплътят в превеждания автор, да приемат превеждания текст с музиката и звученето му, ни дават само разказа за тая магия.

Статията си за Григор Ленков започнах с изкуството му като преводач не защото смятам, че там е главно неговата сила, неговият гений, макар че това е точно така, не, просто оттам тръгна изложението. А и там той има повече „изяви”. Така е подреден и самият сборник на Цвета. След краткото описание на живота му от брата на Григор, Славчо Ленков, следват „сведения” за него като преводач, макар че не може да се разграничи и раздели преводачът от поета в ранните му години. Мечтата му била да пише свои стихове, което често споделял и което „вършел” не по-малко умело и талантливо от превеждането. Пишел стихове по-рядко, навярно поради липса на време, а и да не „намесва” своята поезия с тази на превеждания автор. „Те носеха нещо съвършено друго, съвършено различно от превежданите творби” (с. 219) – пише Вътьо Раковски за неговите стихове. Григор умира, без да издаде своя стихосбирка. Съпругата му Цвета осъщестява мечтата му, събирайки и подготвяйки за печат, заедно с негови колеги-приятели, две стихосбирки – „Небесни релси” и „Понтийска елегия”. През краткия си жизнен път Григор Ленков носи в себе си два свята, които вървят „успоредно в благородно съперничество и съревнование – света на личното творчество и света на преводаческото изкуство” (В. Р., с. 316). Първите му стихове са пълни с неутолима жажда за красота, светлина, за хармония. Той сякаш има предчувствие за своята съдба, споделяйки:

Поетите се раждат без присъда.
Поетите умират без вина.

Превеждайки много и различни стихове, Григор Ленков израства едновременно като тълкувател и поет, като любител и познавач, като интерпретатор и художник, за да стигне, тръгнал от нежните като на Дебелянов стихове, до „кристалите на онази чиста поезия, сияеща в творбите на големите таланти, надмогнали пространството и времето” (Ив. Славов, с. 228). Но това израстване не става стъпка по стъпка, бавно и последователно, а изведнъж, с херкулесовски скок – от ранната нежна първоначална лирика до разтърсващата с пророческо-философския си дух „Понтийска поезия”.  

В своите не много на брой стихотворения, в поетичните им образи той е вложил целия си живот – и виденията си, и мъката си, и благородните си размисли и откровения, всичко, което ги прави истинска поезия – изстрадана, преодоляна, възнасяща емоционално и виртуално. Неговите стихове са едно духовно богатство, което няма да изчезне, което ще остави (и остави) следа в нашата литература и култура. Поетът като че ли сам пророкува – за себе си и за всички останали, за всяка личност на този свят, в този живот:

На този свят не всичко ще умре.
На този свят не сме случайни гости.

Недочела още книгата-помен за Григор Ленков, аз си повтарях (погрешно в езиковия изказ, вярно в дълбокия смисъл) двата стиха от „Понтийска поезия”, срещащи се в писанията на много от участниците в сборника: На този свят не всичко ще умре. / На този свят не идваме случайно.

Да, всеки идва „на този свят” със своя небесен знак, всеки има определена мисия, определена съдба и изживява живота си, осъществявайки предопределеното. Поетът и преводач Григор Ленков постигна за малко време много нещо, остави сериозна следа в нашата литература с творчеството си – лично и преводно. Защото той беше стигнал до заключението, че „голямата поезия, истинската поезия е драматична. Не хванеш ли драматизма, загубена работа е – каканижене” (с 223). Търсейки тайната на поезията, беше стигнал до драматизма, до енергията. Но не можа да я приложи докрай в своите стихове.

Човек се оценява по делата си, по направеното от него, а поетът – не само по написаното, но и по ненаписаното, недосътвореното, недоизказаното. Колко още можеше да постигне, ако не беше „спрян от незнайна сила” по неговия път. Дойдохме, стигнахме до онзи юлски ден на 1977 г., когато той отива да присъства на Пушкинските тържества в Псков и Михайловское, където всички говорели, че ще получи награда за онегинския превод, но получава, какво?, куршум, удар, отрова … (?!) и не се връща жив. Истината не умира, винаги „излиза наяве”, макар и след години и векове. Да се надяваме, че ще излезе, докато сме живи онези, които помнят и познават Гришата. Макар че той остава завинаги в нашата литература, реалността в България е такава, че не сме сигурни за бъдещите наши поколения – дали ще бъдат вече българи и ще държат ли на българската литература, дали ще има още българи или ще заминат за някъде или за небитието, заедно с нашата „мила родна страна”.

В книгата на Цвета Ленкова има толкова много казани хубави думи за Григор Ленков, за Гришата и Гришката, за поета и преводача (макар че може и още да се каже и да се напише, и навярно ще се каже и ще се напише), за човека, че не е възможно в една рецензия, в един преглед, в едно сведение за новоизлязла книга да се съобщи всичко, което би се искало на пишещия. Все пак ще се опитам да кажа как виждат, как си спомнят Григор Ленков някои от авторите.

Всички, които говорят за него като личност и човек, обръщат внимание на неговата сърдечност, толерантност, принципност като шеф в работата, за неговото обаяние, скромност, трудолюбие в живота, за чара му, за добронамерената му малко виновна хитра усмивка и за излъчваната от очите му светлина в държанието му с околните, както и за ентусиазма и упоритостта при изпълнение на задълженията му и за неизчерпаемата му способност за шеги, каламбури, импровизации, за заразителния му смях при другарските и служебни срещи. Подчертано е неговото огромно трудолюбие – „О, тази вечна самозабрава на труда, неутолимост на духа и мускулите, как я обожавам”, – заявява той, и първата част от стиха е послужила за заглавие на сборника. „Един невероятно способен, интелигентен, безкористен, всеотдаен и какво ли не още творец и човек” (с. 380). Но наред с невероятния му трудохолизъм и човеколюбие („обичаше да доставя радост на хората”), не е останало по-назад и впечатлението за чудесен съпруг и грижовен баща в семейството. Обичал много дъщеря си Горяна и винаги бързал да се върне вкъщи, а когато се родил синът му Марин, той бил „на седмото небе”.

Сборникът завършва с два раздела, в първия от които съставителката отделя няколко посвещения на Григор – в мерена и немерена реч, изпълнени с преклонение пред него и делото му, с обич и уважение към поета, преводача, човека. Ще цитирам само много мъничко, но много съществено, разкриващо човека такъв, какъвто го виждат мнозина и описват в своите спомени – слънчев, вечно усмихнат: бликащ от радост и щастие човек с емблема-усмивка:

Той е в извора –
Там е душата му.
Той е в слънцето –
С лъч се усмихва.

(Ивета Милева, с. 373)

Вторият раздел, наречен „Вместо епилог”, включва спомени за сина Марин, отишъл си по изключително нелеп начин от този свят още по-млад, много по-млад от своя баща, само на 19 години, едно красиво, интелигентно, способно момче, студент във ВИТИЗ (НХА), с дарба на поет, художник, артист. Още един удар върху Цвета, как ли е издържала!

Книгата е написана на хубав български език, богат, изразителен, доставящ удоволствие да четеш, макар и от различни хора, но такива, които познават „силата на думите”, тяхното свойство да назовават нещата истински, пряко или преносно, незавоалирано и неприкрито. Почти всички са писатели, поети, преводачи, професори, доценти, преподаватели, учители, и всички – ценители на родния език. Да благодарим на съставителката Цвета Ленкова за огромните усилия да издири всички писания по сборници, книги и вестници, и да покани онези, от които не е намерила нищо печатано, което ѝ е отнело немалко време. Да ѝ благодарим най-вече за това, че ни прави съпричастни на своята тъга от спомена за своя съпруг (и син). Похвала заслужава и издателство „Изток-Запад” за хубавия дизайн на книгата и благодарност – спомоществователите за издаването ѝ.

Проф. дфн Стефка Петрова е родена през 1938 г. в с. Радювене, обл. Ловеч. Дългогодишен преподавател в катедра „Български език“ на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Авто на научните трудове: Българският език като чужд (1997), Испански език. Фразеологизми, идиоми. Умалителни имена (2005), Испански език. Овладяване на лексиката (2009), Сложно изречение и езикови равнища (2008), Асиметрията в езика (2008), Морфологични ситнежи, глагол (2009) и др.