0
2888

Спомени за Руско-турската война

Евгения Тур, 1892 г.

Лично аз не вярвах, че нашето правителство е започнало войната само за освобождение на християните, но баща ви вярваше и затова с такъв ентусиазъм беше устремен към нея.

Мемоарите на графиня Елизавета Василиевна Салиас дьо Турнемир (1815-1892) за Руско-турската война през 1877-1878 г. са уникален документ, който представя войната през частния живот на семейството на генерал Й. В. Гурко, за когото е омъжена дъщеря ѝ София. Тази особена гледна точка ги превръща в незаменим източник, благодарение на който можем да разберем по-дълбоко настроенията в руското общество през този период, отвъд конкретните факти за военните действия и историческите събития.

Днес името на графиня Салиас е малко известно, но през втората половина на XIX век нейните произведения, публикувани под псевдонима Евгения Тур, предизвикват силен отзвук в литературните среди. Самата тя е необикновена личност с ярко присъствие в руския културен и обществен живот. Произведенията ѝ представляват нескрито предизвикателство към традиционните норми и най-вече към обществените представи за ролята на жената. Затова я наричат „руската Жорж Санд“.

Евгения Тур завършва мемоарите си за Руско-турската война към 1880 г. Без съмнение, интересът ѝ е провокиран от лични мотиви. Тя пише мемоарите си за „най-близкия кръг“ и ги адресира към своите внуци – децата на ген. Й. В. Гурко. Многостранната картина на обществените настроения в годините на войната е представена чрез личните преживявания, тревоги и вълнения на авторката и нейното семейство. Независимо че руското общество възприема решението за война с Османската империя ентусиазирано и с въодушевление, Евгения Тур се отнася към предстоящата война с песимизъм. Тя е сред критиците на порядките в руското общество и смята, че да спасяваш други при неуредиците на собствения обществен строй, безпаричие и враждебно отношение на Европа, е неразумно. Графиня Салиас приема с безпокойство изпращането на ген. Гурко в действащата Дунавска армия и назначаването му за командир на Предния отряд. Постепенно обаче тя променя отношението си към войната и започва живо да се интересува от нейния ход, особено след като получава известието за превземането на Търново – „главния град на България“. Предлагаме ви откъс от книгата.

Евгения Тур, „Спомени за Руско-турската война през 1877-1878 г.“, изд. „Рива“, предговор Светла Петрова, превод Виолета Божинова, София, 2017 г., 8 лв.

* * *

Скоро улегнаха възбудата и радостта, обзели всички при вестта за завземането на Плевен. Имаше много коментари, но и те улегнаха и пак настъпи затишие, очакване и заедно с това – терзание. Вече беше зима – декември месец настъпи, и се чуваше, че на Балкана имало страшен студ. При това Балканът отрано бива покрит със сняг, как може да се мисли за преминаването му при жесток мраз! Случваше се, легнеш в леглото – топло, уютно, а мисълта, която не ти дава покой, те измъчва. Къде са те? Мраз, глад, студ, врагове – ужасно! Разбира се, той, вашият баща, е облечен, но отговаря за армията, която му е поверена. Нито за нас, нито за другите беше тайна, че планът за преминаването през Балкана за София принадлежеше на вашия баща. Не го пращаха, той сам предложи да се върви, да се превземе София, да се разбият турските армии, да се дойде до Шипка и да се даде възможност на Радецки да слезе от планината и да се съедини с тях. Така че отговорността лежеше изцяло на него самия. Разбирахме колко страда той сигурно. Той искаше да премине Балкана още през ноември, но след като бяха взети Правец и Етрополе, го задържаха в бездействие и му позволиха да върви едва след превземането на Плевен, тогава го подкрепиха с други войски. И ето, сега настъпи великата минута, кулминацията на цялата кампания, критичната минута за честта и славата на страната, за честта и славата на неговото име, за неговото здраве и живот. Съединете всичко това заедно и помислете колко ужасно беше да се преживяват такива дни. Може да се каже, че ние бяхме дошли до висшата степен на страданието и мъчителните очаквания!

Заточиха се дни без всякакви известия – един, два, три, десет. Нищо. Нищо, никъде, ни при двора, нито в официалния свят. Сякаш нашата армия потъна в пропаст. От баща ви – нито ред. Перото не може да опише какво ни беше, какво чувствахме. Идва леля ви от Царское, навестяваха майка ви и роднини, и познати, всички, кой повече, кой по-малко, бяха смутени и не можеха да я ободрят – пък и да ви кажа, кой можеше да я ободри? На кого можеше да повярва, коя дума можеше да ѝ вдъхне мъжество? Да преодолее враговете, студа, глада, непроходимите снегове и висините на планината, не стига само военен талант, не стигат само знания и решимост, трябва да имаш и онова, което хората наричат късмет, а аз ще го назова Божия милост. Знаех, че честолюбието не владее душата на вашия баща, че той отиде на война с чувството на древен рицар-кръстоносец, че той е убеден, че дългът повелява да се притече на помощ на поробените и изтезавани единоплеменници, единоверци, че той твърдо вярва в своето право дело и се сражава за освобождение на християните, а не за нещо друго. Тази увереност ме караше да се уповавам на милостта Божия. Само Той един можеше да го запази и ние вярвахме, че Той ще го запази, защото знае неговите помисли, неговите чисти намерения и висока задача! Лично аз не вярвах, че нашето правителство е започнало войната само за освобождение на християните, но баща ви вярваше и затова с такъв ентусиазъм беше устремен към нея. „Да го пази Господ“ – мислех ден и нощ. Вярвате ли, деца – в съня си се измъчвах, в съня ми нещо ме тормозеше и когато се събудех още не опомнила се, се питах: „Какво ми е? Какво ме гнети?“. И в миг си спомнях: „Ах, войната! Да, войната!“. Ако бях в такова положение, то какво трябваше да изпитва горката ви майка? Вие знаете какво изпита тя, защото след войната бързо се оправих от моите болести, а тя, горката, понесе най-жестока болест и едва не ни беше отнета. Благодарете винаги на Бога, спасил баща ви, а после и майка ви от сигурна смърт!

И така, дните течаха. Десет дни, повтарям, а това при терзания се точи безкрайно, нямаше никакви известия. Домът ни опротивя. Не знаехме къде да се денем. Не ни се иска никъде да заминем, не смеем да оставим дома си дори за минута, вкъщи място не си намирах. Да ида на църква, но къде ще идеш през зимата – всичко е затворено. Веднъж ми трябваше за нещо да ида на „Невски“; изведнъж в ушите ми започна натрапчиво да звучи църковният напев: Пресвета Богородице, спаси нас! Тези думи, които толкова често бях слушала преди с равнодушие, изведнъж зазвучаха иначе. В тях се проявяваше сега тайнствен смисъл, криеше се нещо особено, спиращо дъха. Горчиво заплаках, седнала сама в каретата, и бързо се върнах вкъщи. Оттогава не мога никога да слушам равнодушно ни този напев, нито тези думи. Те предизвикват у мен умиление, благодарност и любов към Бога, поклон на Богородица.

Настъпи 18 декември. Вечерта  се реших да ида до Соня Феоктистова, която беше болна. Майка ви обеща да дойде и тя там, но не го направи. Седнахме да пием чай – Соня, мъжът ѝ и аз. Странични хора нямаше. Разговорът не вървеше. Видях, че те са толкова смутени, колкото и аз, макар и не така измъчени. Феоктистов ходеше по стаята. Изведнъж се спря и ме попита:

– Та вие нямате ли никакви вести за генерал Гурко?

– Никакви.

– И не знаете къде е той?

– Толкова, колкото и всички. Той е на Балкана.

– Вие не знаете, Маря Андреевна не знае ли той какво мисли да прави?

– Ние мислим, че той ще обкръжи София.

– София! София! За това трябва да се мине през Балкана. Днес бях в Академията (военната), показваха ми карти и цитираха военни съчинения. Не може да се мине зимата през Балкана. Невъзможно е. Той ще загуби цялата армия и слава Богу, ако самият той се върне.

– Вие знаете, че той сам няма да се върне – казах, чувствайки, че цялата изстивам от ужас.

– Какво говориш? – каза Соня на мъжа си. – Сам не знаеш. Не те ли е грях? Ти погледни графинята колко е пребледняла!

– Нима ще ѝ стане по-леко, когато узнае това, което ще трябва да узнае? По-добре нека бъде готова.

Не казах нито дума, допих си чашата чай и веднага си отидох в неописуемо състояние, но което всеки от вас лесно ще разбере. Соня не ме спираше – тя разбираше, че бързам за вкъщи, за да остана сама, съвсем сама.

Влязох в стаята си и знаех добре, че лицето ми би ме издало.

– Слушай, Дуняша – казах на слугинята ми, – под никакъв предлог не пускай никого при мен. Ако дойде дъщеря ми, кажи, че спя и не съм заповядвала да ме будят.

Влязох и затворих вратата след себе си. Не се молих Богу. За нищо не мислех. Съблякох се, легнах и се мъчих в някаква агония, не си намирах място и от мъка се мятах в леглото. Най-сетне ме обзе някакво вцепенение: лежах неподвижно, но не спях. Така мина цялата нощ и в прозорците се показа утринната светлина. В Петербург през декември не се съмва рано. С първите проблясъци на утринната светлина съм заспала и пак сънувах сън, този път един от най-странните и чудни сънища, каквито в моя живот ми се е случвало да сънувам.

Сънувах, че при мен влезе един от най-близките хора от ранната ми младост. Той е умрял много отдавна – видях го такъв, какъвто беше като млад. Той се приближи до мен и каза:

– Колко се измъчвате! Искате ли да вървите след мен и ще ви покажа.

– Искам – отговорих и веднага тръгнах след него.

Той ме водеше през някакви коридори и стълби, по които се спусках, като повдигах роклята си от страх да не я изцапам, защото цялото стълбище беше оплюто. Не изцапах роклята си и минах леко и спокойно. Той ме въведе в голяма стая, всички прозорци на която бяха затворени плътно с капаци. Той широко отвори един и каза: „Вижте!“.

Видях огромна равнина, покрита със сняг, в далечината като амфитеатър се простираха планини. Между тях, почти в подножието, беше разположен град с доста високи тънки кули. Над града имаше гъста мъгла, така че да се разгледа, беше трудно.

– Това е град – казах му, а той стоеше зад мен, – но има мъгла и не мога да го разгледам.

– Почакайте – отговори той.

В тази минута зад мен се разтвори друг прозорец, в него проникнаха и ярките слънчеви лъчи, обляха ме цялата, отзад и пред мен на пода нарисуваха шарки лозовите листа, които трептяха на слънцето точно така, както трептят листата на дърво, когато са нарисувани със светлина и сянка от слънцето на земята.

– Има слънце – казах.

– Помнете – отговори той, – че в тази минута за вас навсякъде е слънце.

Събудих се веднага и не размислях. Значението на съня ми беше ясно. Ние бяхме оплювани в лицето на Жозеф от хорската злоба и клевета, но тази злоба и клевета ни най-малко не бяха навредили нито на него, нито на нас и както аз преминах оплютото стълбище, без да се изцапам, така отминаваме хорската злоба без вреда за нас. Градът – това е градът, който Жозеф ще превземе, а слънцето е успехът, щастието, радостта. Извиках моята Дуняша.

– Бягай – казах ѝ, – помоли Мария Андреевна да дойде при мен сега, още на минутата.

Маша дотича, едва надянала обувките на бос крак и някаква широка дреха на раменете си. Бедната Маша мислела, че съм получила известие.

– Маша – казах ѝ убедено, – не се безпокой, всичко е наред, добре е. Той е жив и здрав и ние ще получим радостни известия. Много радостни, Маша. Сънувах сън.

Маша мълчаливо се отпусна в креслото. Цялото оживление от лицето ѝ угасна, както светлината от внезапно угасена свещ.

– Мамо – каза тя печално и видимо унило, – зная, че ви се присънват чудни сънища, но как искате в тази ужасна минута да се успокоя от това, че сте сънували някакъв си сън?

– Това не е някакъв си сън, това е видение, съобщение от друг свят. Убедена съм в това. Чуй само.

Започнах да ѝ разказвам съня си. Тя слушаше мълчаливо, не ме прекъсваше, но не вярваше. Дуняша междувременно приготвяше чай в стаята.

– Маша – казах настойчиво, – днес ще получим депеша или известие от Жозеф. Той е невредим, а по-късно ще узнаем, че е превзел град.

– Какъв град? – каза тя недоверчиво.

– Да речем, София.

– Стига, мамо. София! Та пред нея е цялата армия на Сюлейман!

Като каза тези думи, тя стана, изплашена и разтревожена, сякаш тези думи ѝ представиха нагледно тази Сюлейманова армия.

– Маша, повярвай ми, не се измъчвай. Днес, днес ще има известия.

В този миг се разнесе звън в антрето.

– Тичай, Дуняша, тичай, това е депеша – извиках.

Дуняша се хвърли към антрето и се върна с депеша. Тя беше от Главната квартира, но от Жозеф. Беше здрав и ни уведомяваше за това.

Зарадваната Маша изведнъж пак се разтревожи, сложи депешата на масата и каза:

– Тази депеша нищо не говори. Ние не знаем къде е той. Тя е от Главната квартира.

– Тя ни говори, че той е жив и здрав. Почакай малко, по-късно ще разберем още, нещо друго и радостно.

Ние започнахме да си говорим и да пием чай, аз все още в леглото, тъй като многото безсънни нощи страшно ме бяха уморили. След около два часа пак се чу звън и дойде друга депеша от граф Хейден от Главния щаб, официална депеша. Тя обявяваше благополучния преход през Балкана и вземането на Араба конак, силно укрепена турска позиция. Трудно е да се опише нашата радост! Колко сълзи бяха пролети и колко прегръдки! Жив! Здрав! Покрит със слава! Извършил безпримерен поход, победил и врагове, и природа. По-късно англичаните в кореспонденциите си поставяха прехода през Балкана по-високо от прехода през Алпите на Суворов и Наполеон и сравняваха Гурко с Анибал, преминал през Алпите тогава, когато пътища там не е имало, както не е имало пътища през Балкана. Едва успяхме да се поуспокоим от нашите възторзи и радости, достигащи до най-висока възбуда, когато вратата на стаята ми стремително се разтвори и не дотича, а влетя Соня Феоктистова. Тя се хвърли на колене пред леглото ми и покри ръцете ми с целувки и сълзи. После скочи и ридаейки, се хвърли в обятията на Маша.

– Маша, ти си щастлива жена! – възкликна тя в неописуем възторг. – Какво не бих дала, за да чувствам, че имам мъж-герой. Да, герой! Той е герой. Какво щастие! Каква слава!

Не биха могли да се запомнят несвързаните, накъсани разговори, които следват след такива незабравими в живота минути. Всичко у дома ликуваше. Малки и големи, господари, слуги, роднини, приятели, познати и след няколко часа целият град, цяла Русия.

Облякох се и отидох при сина ми. Беше рожденият ден на неговия син, 19 декември. Когато пристигнах при него, у тях служеха молебен пред иконата на чудотворната Богородица за Вси скърбящи радост. Доближих се до него и му пошепнах:

– Балканът е преминат, турското укрепление е взето.

В неудържим порив се хвърлих на колене и се молих със сълзи на радост и благодарност.

Още на другия ден, въпреки всеобщото тържество и празнуване, започнаха различни предположения, съждения и слухове и дъщеря ми пак започна да се тревожи. Безпокоях се много по-малко от нея. Бях убедена, че войната скоро ще свърши и че нито един куршум няма да свали нито едно косъмче от главата на Жозеф. Тази увереност ми връщаше отдавна отлетялото от мен спокойствие. Започнах да живея като другите, а не в непрестанна треска на цялото ми същество.

Минаха обаче пет дни, а нови известия нямаше. В града говореха, че София е укрепена възможно най-здраво, че я защитава многобройната армия на Сюлейман и че минаването през Балкана е само половината работа. Как ще се справят с тази армия? Всички чакаха всяка минута известия, но те не идваха.

У нас всички се притесниха – Маша пак ужасно се безпокоеше, пристигна пак от Царское Лорентина Владимировна, за да бъде с нас на Коледа. И тя беше много разтревожена. Като ги гледах, и аз, против волята си, против вътрешното си убеждение, започнах да мисля, че все пак съм сънувала, че колкото и да вярвах, все пак това е сън…

В навечерието на Рождество Христово Маша помоли свещеника да отслужи у нас вкъщи всенощна [литургия]. Той дойде, събра се цялото семейство, всички слуги и всички се молиха усърдно. След всенощната седнахме на кръглата маса и в мълчание пихме чай. На всекиго в душата беше неспокойно и страхът отново ни обзе всички, децата и те мълчаха. Рядко някой ще промълви дума, а после пак всички мълчат и в мълчание пият чай. Беше някак мъчително тъжно. Но пак се позвъни – никой не стана дори и всички бяха убедени, че това не е депеша, а някой идва на гости. Така и беше. На вратата се показа дългата, важна, висока фигура на Александър Йосифович Гурко, втори братовчед на Жозеф, който вземаше в неговите преживявания най-живо участие и много се перчеше с неговите успехи и слава. Той много тържествено пристъпи към Маша и ѝ каза:

– Поздравявам ви! София е превзета!

Как мигновено скочихме всички ние, скупчихме се около Маша, прегръщахме се, целувахме се, плакахме! Какъв празник, истински празник!

От този ден тръгнаха победа след победа, триумф след триумф и всички започнаха да приказват за това какви почести, какви награди очакват Жозеф. Мнозина говореха, че ще го произведат граф, други – че ще му дадат почетното име граф Гурко Задбалкански, че състоянието му е готово, че Царят ще го позлати. Тези приказки възбудиха у мнозина най-люта завист. Признавам, че в Руската империя толкова фаворити, толкова крадци, толкова палачи са станали графове, че мен не ме съблазняваше такава титла, но високо ценях името Задбалкански; то не само за него самия, но и за децата му означаваше много. То би отличило моите Гурко от останалите Гурко и навеки би увековечило спомена за героичните подвизи на техния баща. Състоянието е печалбарска работа – никога никой не знае кой ще изживее живота си богато, кой – бедно. Колцина съм видяла през живота си богати, станали бедни, и обратно – бедни, станали богаташи – милионери. При това, голямото състояние не е щастие, това е само относително спокойствие, относително благо. Но славното име – това в живота е велико нещо. Разбира се, името Гурко се прослави, но желаех да го отличат още и с приложено към него името Балкански в памет на двата му геройски похода. На това желание не беше съдено да се сбъдне. Предполагам, че в град Питер бяха пуснали всички тези слухове, за да навредят на вашия баща. За никого не беше тайна, че Императорът не обича, когато обществената мълва изпреварва Неговата милост. Така или иначе, баща ви не получи никакво състояние, никакви награди, никакви почести освен тези, които взе в боя и които му се падат по статут. „Георгий“ 2-ра степен, генералски (пълен) чин не можеха да не му дадат, но все едно, в неговото семейство остава съзнанието, че той е заслужил всевъзможни почести, а в неговото Отечество името му стои високо и заслугите му са оценени по достойнство. В най-отдалечените места в Русия, в най-бедната къща знаят името на генерал Гурко и тачат вашия баща.

Десетина дена след преминаването през Балкана научихме, че от армията е пристигнал в Петербург драгунският офицер Клейгелс[1], баща ви го изпратил като куриер при Великия княз с известието, че Балканът е преминат, а Великият княз изпратил същия този Клейгелс като куриер при Царя, за да му разкаже лично всички подробности. Този Клейгелс го измъчили с покани, срещи с едно или друго важно лице, с разпити. Царят, слушайки неговите донесения, бил трогнат до сълзи и веднага го поздравил като свой флигел-адютант. Маша пожела да го види и го покани на обяд. Той прие. Беше много висок, широкоплещест, здрав и извънредно красив млад човек, на около двадесет и осем години. Ние го засипахме с въпроси. Ето какво ни разказа той.

Баща ви го изпратил да предаде на всяка цена заповед до един от генералите, под чието командване била една от колоните на армията, преминаваща Балкана. Клейгелс се отправил, придружен от двама казаци. По хлъзгавата заледена пътечка, при силен мраз, те започнали да се изкачват.

– Извинете – прекъснах го, – с какво бяхте облечен?

– Мундир, разбира се, шинел, който от вятъра и снега скоро стана твърд и вледенен, и обикновени ботуши. Чорапите ми бяха вълнени.

– А какво носехте, какво бяхте обул, още веднъж извинете, освен панталон?

– Нищо, обикновена дреха – дълги гащи.

Нарочно преднамерено отбелязвам за вас подробностите, които са от голямо значение, за да опиша, да дам понятие за понесените трудности.

– Малко по малко – казваше Клейгелс, – яхнали коне, пързаляйки се всяка минута, се придвижвахме ние напред с огромен труд. Но това беше само началото – над нас се разрази беда. Студът се усили и изведнъж зави виелица. Снегът, като се въртеше и бушуваше, се носеше право в лицето, засипваше очите и замразяваше, вледеняваше лицето. Нямаше възможност да се продължи пътя на кон. Ние трябваше да слезем и да продължим пътя пеша, водейки конете за повода. Височината понякога беше толкова стръмна, че се налагаше да се катерим с ръце и крака. Казаците, които ме придружаваха, капнаха от умора; единият, останал без сили, се върна назад, другият изостана от мен. Озовах се сам и все вървях, пълзях, лазих нагоре. Накрая и аз останах без сили, седнах на снега и вярвате ли, едва не плаках от студ и изтощение. Случваше ми се да се прислоня към някое дърво, но в един миг снегът ме засипваше до колене и трябваше да се измъквам от пряспата, напрягайки всички сили, гърбът ми замръзваше мигновено за дървото и трябваше да се отпарям с усилие от него. Но разбирах, че трябва да стигна или да умра на пътя – макар полумъртъв, но бях длъжен да доставя заповедта на генерала. Достигнах измъчен и почти съвършено замръзнал. До огъня пих ром и се стоплих, починах си и се отправих назад към генерал Гурко. За щастие, обратният ми път се оказа лек, виелицата стихна, а да се слиза от планината не беше толкова трудно, макар и опасно. Краката се пързаляха и трябваше да се хващам за храстите, за да не полетя с главата надолу и да не падна в някоя пропаст. Стигнах благополучно.

Безак ми разказваше, че когато получил заповед да премине планината, заповядал на войниците да правят плъзгачи (шейни) и да ги подпъхват и връзват под оръдията. В това време, когато ги правели, минал офицер на кон.

– Вие накъде отивате? – попитал Безак.

– Изпратен съм от генерал N до генерал Гурко. Да се прехвърли планината няма възможност. Поледица, стръмнина и непроходима пътечка.

Войниците спрели да майсторят плъзгачи.

– Вие, какво, братлета, защо спряхте? Работете по-живо. Заповядано е да се преминава, значи, трябва да се премине.

Войниците пак се заловили за работа.

След около два часа минал същият офицер обратно.

– Е, какво? – попитал Безак.

– Заповядано е да преминаваме.

– Видяхте ли – казал той на войниците, – какво ви казвах: заповядано е да преминаваме. По-живо, момчета, по-живо!

Войниците се заели още по-ревностно за работата, привързали плъзгачите и повлекли оръдията.

Описания за преминаването през Балкана има немалко и сега; с времето ще има повече и аз нямам претенции да влизам в повествование от такъв род. Ще се огранича да отбележа това, което самата аз съм чувала от познати или близки лица.

След превземането на София известията следваха едно след друго. Армията на Сюлейман беше напълно разбита, Филипополис беше превзет, превзет беше и Адрианопол. Всички мечтаеха за завземането на Истанбул, но аз нито за миг не бях увлечена от такава химерна надежда. Мечтаех само за сключване на мир. Скоро вестта за примирие ни изпълни с извънредно голяма радост и благодарност към Бога, спасил живота на вашия баща.

Така се намъчих в Петербург, че щом примирието беше обявено, побързах да замина за Москва; никога не съм обичала Петербург, но мога да кажа, че го намразих за това, че в някои среди на официалното военно общество клеветяха и хулеха вашия баща. Знаех, че в Москва го превъзнасят и бързах натам, да си отдъхна сред толкова мили за мен хора. В най-последните дни на януари, струва ми се на 29-и, заминах. Сестра ми, децата ѝ, Варенка и нейните сестри ме посрещнаха със сълзи на радост и възторзи при споменаване името на баща ви. Цялото московско общество се отнесе със съчувствие към многото понесени от нас мъки и се отзоваваше за вашия баща с особено уважение и учудване. Заживях спокойно и може да се каже, щастливо.

В края на март майка ви ми писа, че е решила да замине за Сан Стефано – да се види с баща ви. Тя пристигна с теб, Воля мой, и прeстоя един ден. Вечерта отпътува за Одеса. Бях много поразена, като я видях. Лицето ѝ, макар да беше щастлива при мисълта, че скоро ще види милия си мъж, на мен никак не ми хареса. Цветът му беше тъмен, сивкав, землист, ако мога така да се изразя, наведе ме на опасението, че е болна. Изпратих я с неспокойно сърце.

На 22 април получих телеграма от майка ви, в която тя ми съобщаваше, че на 24 април ще пристигне с мъжа си в Москва. Можете да си представите моята радост, моето щастие. Аз тозчас и с някакво отдавна вече неизпитвано от мен чувство на най-пълно задоволство от съдбата, дишайки с пълни гърди, от които са паднали всички грижи, започнах да оправям целия си дом, цялата моя неголяма квартира да подготвя да приеме моя мил Жозеф. Той и майка ви трябваше да пренощуват у мен и на другия ден да заминат за Петербург. Аз тръгнах, а с мен всички Новосилцеви, Долгорукая, Гагарина и други да ги посрещнем на гарата. Сърцето ми биеше от нетърпение и радост… И ето го влакът, и ето ги тях, ето го него, скъпият ми, жив, здрав, озарен от слава, герой, така наричан от цяла Русия! С какво щастие ги закарах у мене! Когато пристигнаха той и тя, дойде свещеник по моя молба, отслужи благодарствен молебен, като свърши той, благослових баща ви с иконата на Богородица Троеручица. Третата ръка мистически изобразява ръката на помощта, с която Пречистата го е спасила от всякакви опасности и беди.

Правдивият ми разказ е завършен. Може да съм забравила нещо, но то ще е от подробностите. Всички главни моменти от живота ни по време на войната живо са се запечатали в паметта ми. Остава ми да добавя, че баща ви престоя в Петербург един месец, замина пак за Сан Стефано и пак се върна в Петербург, когато научи за болестта на майка ви. През май тя заболя от тиф, треска, плеврит и камъни в жлъчката. Една от тези болести беше достатъчна, за да я убие, но Божието милосърдие не ни изостави. Господ я спаси, както спаси него на бойното поле. Тя, след тези тежки болести, беше докарана, едва жива, в Сахарово, където, благодарение на Бога, се оправи, заобиколена от грижата и любовта на мъжа си и цялото семейство. Като узнах за болестта ѝ, побързах да дойда в Петербург и дълго не можах да я видя, защото се страхувах да не я изплаша с моето появяване. И тогава пак не беше малко мъката, която понесох. Всеки ден ходех в църквата „Богородица на Вси скърбящи“ на ъгъла на „Шпалерная“ и със сълзи се молех пред чудотворната икона. Майка ви беше спасена; в памет на това я благослових с иконата на Богородица на Вси скърбящи и тебе също, Воля, със същата икона. Пази я, в трудни минути от живота се моли пред нея и да те пази тя от всички беди и скърби.

Написах тези спомени за вас, мои мили внуци, за тебе, най-напред, Воля, първородния ми внук и кръщелник, когото взех на ръце с обич в първата минута от раждането ти, а после за вас – всички по-малки, за Беби, за Дима, за Ники. Помнете какво име носите вие, какъв баща Бог ви е изпратил, каква добра и нежна майка. Носете името на баща си честно; той прослави това име, украси го със семейни и обществени добродетели. Пазете и вашата чест, поставете я по-високо от всички земни блага; вървете по жизнения си път, следвайки примера на баща си с достойнство и благородство и никога не забравяйте на какъв баща сте деца. Гордейте се с баща си, но не се възгордявайте, не бъдете надменни. Мене ме помнете, когато няма да ме има, и ме споменавайте в молитвите си. Нежно ви обичам всички вас, дълбоко ви обичам, дълбоко уважавам вашия баща не защото е герой, а защото имах възможност да разбера и оценя всички негови редки качества и висока душа. Още по-голямо е щастието за мен и се гордея с него, защото: той е мъж на моята дъщеря, той е баща на моите внуци, той, следователно, ми е дарен от Господа син.

На главната страница: П. Ковалевски, „Генерал Гурко в подстъпите на Балкана“, 1891 г.