0
2674

Спомени от детството, войната, бомбардировките

Откъс от „Недовършени мемоари“ на Йордан Соколов (изд. „Прозорец“, 2018).

Училище „Свети Седмочисленици“ по време на бомбардировките. Източник: ДА „Архиви“

Тези спомени са много. Детството ми, макар и от деветгодишен без майка, днес оценявам като щастливо. Тук ще се спра само на някои спомени, които характеризират и времето, в което то премина. Най-дълбоки и незаличими са спомените ми, свързани с бомбардировките над София и с евакуацията в Ловеч.

Бомбардировките над София

След влизането ни в Тристранния пакт на 1 март 1941 година за нас, децата (бях осемгодишен), малко бяха нещата, които да показват, че в страната ни нещо се е променило. Бегло си спомням само, че това стана тема за препирни и тревожни разговори на възрастните. От днешна гледна точка вече е прието, че всъщност други възможности за България не е имало. Но тогава настроенията бяха от еуфория до скептицизъм. Приятелите на баща ми по-скоро предвиждаха тежки дни за държавата ни. И тези прогнози не закъсняха да станат действителност.

Вероятно в отговор на влизането на България в Тристранния пакт югославски самолети бомбардираха квартала около гарата. Спомням си и преминаването на германските войски през София на път за Гърция, която беше окупирана от тях. Преди това Германия беше окупирала Югославия, като това станало много бързо, въпреки че, както чувах от възрастните, се очаквала голяма съпротива от югославската армия. Запомнил съм това събитие, защото, като слушах коментара, си го представях как точно то се е случило – мъчех се да си представя „тази хитра“ тактика на германците: девет германски мотоциклетисти многократно обикаляли по едни и същи централни улици на града и така създали впечатлението, че в града са влезли голям брой моторизирани немски войски.

След бомбардировките около гарата дойде декември 1941 година, когато България „изплаши“ САЩ, а по-късно и Англия, като им обяви война. Баща ми нарече този факт „необмислен ход“, въпреки че се говореше, че е предприет от цар Борис ІІІ като компенсация заради отказа му да изпрати български войски на Източния фронт срещу СССР. Възрастните опитваха да се самоуспокояват и успокояват семействата си, че американците и англичаните нямало да ни отвърнат – например да бомбардират центъра на София. Те само „щели да ни сплашат“.

Първите бомбардировки не на шега изплашиха софиянци. Властите започнаха да вземат мерки: в мазетата на жилищата започнаха да се организират „скривалища“. Тогава ние живеехме под наем на четвъртия етаж в кооперация на ул. „Славянска“ №30. Тя беше строена от един от най-известните по онова време предприемачи строители Янко Анастасов (построил над 80 кооперации в София). Жилището му, където живееше заедно със семейството си, беше в нашата кооперация. Тази може би беше причината кооперацията ни да се смята за особено масивна и бомбоустойчива. Въпреки това мазето беше допълнително укрепено – хоризонтално и вертикално бяха поставени дебели дъбови греди като в мините. Живущите наредиха по коридорите на мазето пейки и столове. Това мазе по-късно, когато наистина започнаха бомбардировките, събираше не само съкооператорите, но и жителите на околните къщи и кооперации.

Скоро дойде злокобната дата 10 януари 1944 година. По обяд няколко стотици съюзнически бомбардировачи изсипаха над цяла София и особено над центъра ѝ стотици големокалибрени бомби, най-големите от които били с тегло един тон. Бомбардировачите хвърляха и морски мини, за които чувах да се казва, че макар със същото тегло – един тон, били още по-разрушителни.

Въпреки че се намирахме в „укрепеното“ мазе, ясно се чуваха детонациите на избухващите бомби и стрелбата на противовъздушната артилерия. При всяко падане на бомба в близост до нашата кооперация цялата сграда подскачаше и от тавана се посипваха парчета мазилка. Изчакахме сигнала „отбой“ на сирените и съобщението по радиото „над България няма вражески самолети“ и излязохме на улицата. Тя беше посипана с парчета от шрапнелите на противовъздушната отбрана. Няколко такива парчета и до днес пазя у дома. Около нас просто бяха „изчезнали“ много сгради. Улучена беше къщата на видния български дипломат и държавник Михаил Маджаров, намираща се на ъгъла на улиците „Славянска“ и „Цар Шишман“. Пристигналите спасители с линейка изнесоха Михаил Маджаров изпод развалините. Полагайки го на носилката, видях, че краката му бяха откъснати. Той беше в съзнание и чух да промълви: „Война, война…“. Качихме се у дома. Гледката, която се разкри пред очите ни, излизайки на балкона, гледащ към улица „Славянска“, беше потресаваща. Едното крило на една голяма кооперация, построена под формата на буквата „Г“ на ъгъла на ул. „Цар Шишман“ и „Хаджи Димитър“, просто го няма – върху мазето, увити в облак прах, беше струпана камара късове стени, части от гардероби, смачкани пердета. Беше улучена и разрушена и сградата на другия ъгъл на същите две улици. Неравна наклонена бетонна плоча сякаш висеше във въздуха. Скоро на това място пристигна един взвод войници – в кооперацията живеел някакъв висш офицер, останал под развалините. Войниците се покатериха на плочата и започнаха да разчистват отломките. И тогава настъпи нова трагедия: изведнъж части от напуканата бетонна плоча пропаднаха, а заедно с нея и под нея останаха няколко войници. Дълго време, докато не ме прибраха от балкона, чувах техните отчаяни викове.

Ужасът от бомбардировката се повтори още същата вечер. Малко след вечеря чухме зловещия вой на сирените, оповестяващи „тревога“, и слязохме в мазето. Много скоро се чуха гърмежите на противовъздушната отбрана и детонацията на падащите наблизо бомби. Отново кооперацията започна да се тресе при всяка паднала наблизо бомба и отново, за щастие, директна бомба върху нас не падна. Бързайки да слезем в мазето, през прозорците на стълбището за първи път видяхме лампионите – гроздове от силно светещи кръгли тела, завързани помежду си все едно със светкавици. Те падаха много бавно към земята и осветяваха всичко наоколо – сякаш над София беше изгряло слънцето. Беше станало светло като ден.

По-късно научих, че лампионите се спускат от атакуващите бомбардировачи с парашути, конструирани така, че да падат много бавно и по-дълго да осветяват обектите на земята, които са цел на бомбардирането. И тогава, и при следващите нощни бомбардировки се молех лампионите да падат по-бързо, да угасват на земята, защото гледката, колкото красива, беше и толкова зловеща. Исках да вярвам, че ако стане тъмно (тогава София нощем наистина беше съвсем тъмна, защото населението беше длъжно да поставя на прозорците си черна хартия, която да не пропуска никаква светлина), бомбардировките ще спрат. След отбоя излязохме на улицата. Този път освен развалините от много страни се виждаше заревото на горящи къщи.

При тази бомбардировка загина тогавашната „Мис България“ – Кунка (второто ѝ име не помня), която живееше по диагонал точно срещу нас, на ул. „Славянска“ № 29. Казваха, че тя не била слязла в мазето, а наблюдавала феерията на лампионите от прозореца си, където я улучило парче шрапнел.

След първата бомбардировка официалното съобщение гласеше, че в София жертвите са 526 души – изключително малък брой за такава мощна бомбардировка. Обяснението беше, че за разлика от много други градове в Европа, подложени на бомбардировки от съюзническата авиация, които са много стари и в чиито центрове сградите са били строени по времето преди появата на железобетона, след Освобождението София от едно голямо село става модерен град с масивни сгради, особено в центъра ѝ, строени вече със железобетон. Даваха пример с Берлин. При бомбардирането му една еднотонна бомба понякога можела да разруши цял квартал, цяло каре от стогодишни сгради, докато в София такава бомба унищожаваше най-често само сградата, върху която е попаднала.

След първите бомбардировки се чу, че дневните се извършват от американски самолети, предимно така наречените летящи крепости, които за моите представи и за тогавашните стандарти бяха огромни, четиримоторни, снабдени с много оръдия и картечници, а нощните бомбардировки – от съюзническите английски самолети, защото били по-малко на брой, по-слабо въоръжени, което ги правело по-уязвими за изтребителите на противника.

Кооперацията, в която живеехме, не беше засегната нито при първата, нито при следващите бомбардировки. Но при всяко въздушно нападения над нашия квартал се изсипваха много бомби. Говореше се, че целта били две конкретни сгради: едната – къщата на ъгъла на ул. „Славянска“ и „Добруджа“ (бъдещият ресторант „Крим“, или още „Руският клуб“). Там преди войната се намираше „Юнион клуб“, а се говореше, че по време на бомбардировките там се помещавала важна служба на германския щаб. Втората целена къща беше на улица „Цар Шишман“ и улица „Гурко“. Там пък се намирала служба на германското командване. Бомбардировките продължиха до късна пролет. Запомнил съм бомбардировката на 29 март и последвалата я унищожителна бомбардировка на 30 март. Цяла София беше в развалини и пламъци. Имаше улици, по които не можеше да се мине. Бомбардировката на 29 март беше през нощта. Отново лампиони осветяваха София и сякаш беше ден. Ние вече бяхме евакуирани във вилата на най-добрите приятели на баща ми, семейство Пиперкови. Вилата се намираше на височината над спирка „Шипка“ – последната спирка на трамвай № 5 преди Княжево. От балкона на първия етаж, който гледаше към София, имаше много добра видимост и, огрени от лампионите, ясно се виждаха силуетите на сградите и експлозиите на избухващите бомби. Беше като сън: виждаш сградата и миг след това, като се разпръсне прахта – нея я няма. Сякаш никога не е съществувала.

Особено силни експлозии се чуваха и виждаха откъм източната част на София. Те следваха ритмично през интервали от време няколко минути. Канонадата завърши с една много силна експлозия, при която няколко стъкла на прозорци на вилата се счупиха. Колко силна е била експлозията, за да счупи стъклата на къща, която по права линия отстои на повече от 10 километра?! Какво се беше случило? По-късно разбрахме, че бомби са улучили германска влакова композиция с боеприпаси, дислоцирана на гара „Пионер“ (близо до днешната софийска автогара „Юг“). Отделните взривове отговаряли на последователното взривяване на вагоните.

Като че ли е днес, така си спомням най-голямата бомбардировка на 30 март. Във вилата, която беше приютила двадесетина, а понякога и тридесет души – роднини и приятели, бяхме останали само децата и тези, които не работеха. (Баща ми и сестра ми продължаваха да работят в София и слизаха до града всеки ден.) Миг след като чухме сирените, които оповестяваха наличието на самолети над България, се чу бученето на самолетните мотори. Излязохме на балкона. Имахме на разположение един много мощен военен флотски бинокъл „Цайс Икон“, който приближава 18 пъти. През него виждахме София, като че ли беше на метри от нас. Отначало се появиха 5 самолета.

Летяха сравнително ниско, на голямо разстояние един от друг. Те оставяха след себе си бяла диря, с която очертаха пет бели кръга. След това иззад Витоша се чу огромно бучене и небето почерня от самолети. По-късно по ВВС радио, което редовно слушахме, казаха, че над София е извършена бомбардировка от няколкостотин летящи крепости. По време бомбардировката не продължи много дълго, може би защото в нея участваха толкова много самолети, които едновременно изсипваха над града своя бомбен товар. След това самолетите се изтеглиха в посоката, от която бяха дошли – над Витоша на юг.

Със страх и надежда зачакахме близките си, които работеха в града, да се върнат. Транспортът в София не работеше и беше необходимо много дълго време те да извървят пеша повече от 7 километра, докато се доберат до вилата. Последен пристигна баща ми. Разказа ни, че по време на бомбардировката се намирал в Съдебната палата. Като чули сирените, обявяващи тревогата, всички слезли в скривалището, за каквото се ползваше сутеренният етаж на палатата, и останали там до сигнала отбой. Чак като напуснали бомбоубежището, хората разбрали, че палатата е била улучена от две еднотонни бомби. Едната от тях пада над стълбището откъм улица „Алабин“ и „Лавеле“. На пръв поглед това е най-уязвимата част на сградата (конструкцията им е такава, че те „висят“. Но тази еднотонна бомба, която в много други случаи, където падне, би разрушила до дъно пет-шестетажни сгради, падайки над съдебната палата пробива най-горната бетонна сграда, избухва на следващата и стига до третата, без да може да я пробие. А под нея остават още три или четири бетонни плочи. Така намиращите се в сутерена хора не са разбрали за грозящата ги опасност. От обясненията на този феномен научих много неща за строителството на тази великолепна сграда. Строежът на палатата започва през 1932 година. Оказва се обаче, че почвата под строежа е слаба, песъчлива. Тогава конструкторите решават да направят допълнително усилване на основите. Под цялата площ на сградата изливат фундамент от 1,20 метра железобетон. Това забавя изграждането и то завършва през 1938 година и струва по тогавашните пари 2,82 милиона лева. Така Съдебната палата в София дълги години беше единствената сграда, построена така, че да издържи земетресение от екстремно висока 12-а степен.

Евакуирани в Княжево

Във вилата на Пиперкови останахме повече от два месеца. Спомените от онова време са много ярки – как повече от 20 души, евакуирани от София, между които моето шестчленно семейство плюс голямото семейство на собствениците, живяхме в една сравнително малка двуетажна вила, как всеки ден изпращахме за София работещите, как треперехме всяка вечер до тяхното завръщане – оцелели ли са от поредната бомбардировка, как цялата тази група се изхранваше в едно време на купони, на черна борса, на фактическа война, и то война с мирното население. Тук ще се спра на някои от случките, които помня, като че ли са станали вчера.

Няма да забравя пътешествието ни, за да се доберем до вилата на спирка „Шипка“ на княжевския трамвай. Намерихме вкъщи една пружина за легло. Завързахме я с колани и въжета, натоварихме я с най-необходимите вещи и ползвайки я като шейна, пеша, се отправихме към Княжево. Пеша, защото трамваите не вървяха. Самото излизане от София беше много трудно и продължително. Някои от преките улици, по които от нашата улица „Славянска“ можехме да стигнем до Княжевското шосе, бяха непроходими. Имаше натрупани останки от разрушени сгради, които преграждаха пътя. Имаше къщи, в които още димяха пожари, и беше опасно да се минава покрай тях. Затова заобикаляхме, заобикаляхме. По пътищата беше пълно с хора като нас. Не бяхме единствените, които използваха като превозно средство пружини от легла. Молехме се само да не ни настигне бомбардировка, докато пъплим към Княжево. Когато стигнахме до спасителната вила, намерихме я пре-пренаселена: роднини, приятели. Но собствениците подслониха всички. Вярно, във всяка стая вечер се разгъваха легла. Нашето шестчленно семейство спяхме залепени един до друг, но бяхме благодарни, че сме заедно и че сме намерили подслон и спасение от бомбите.

Голяма част от възрастните, в това число баща ми и сестра ми, всяка сутрин тръгваха за София, където бяха работните им места. Баща ми ставаше рано и отиваше във Върховния административен съд, който продължаваше да действа. Насрочваха се заседания, съдиите и прокурорите се готвеха за тях – проучваха делата, прокурорите пишеха заключенията си, съдиите пишеха решенията си. Сестра ми Калинка работеше като аптекар в една софийска аптека. Ние, децата, уплашени, но по детски развълнувани, възбудени и заинтригувани, бързо се приспособихме към особената ситуация – играехме и… „учехме“ на място. Училището, в което ходехме с брат ми – Трета софийска прогимназия „Граф Игнатиев“, намиращо се в карето между улиците „Граф Игнатиев“, „6 септември“, „Стефан Караджа“ и „Луи Леже“, беше почти разрушено. Впрочем разрушени бяха много училищни сгради, между които и новата модерна сграда на началното училище „Свети Седмочисленици“, намираща се на мястото на сегашната сграда на БСФС. В цяла София практически учебните занятия с оглед сигурността на учениците бяха прекратени. Колкото да не е без нищо, веднъж или два пъти в седмицата децата се събираха в някой дом, където идваше учител, за да ги занимава. Нашата „учебна седмица“ беше сведена до неделя в 11 часа в един дом близо до вилата. След това „голямо учене“ денят продължаваше в игри. Освен децата имахме „приятелка“ – едно куче. Тогава за първи път видях куче от породата „чау чау“. Много голямо, с огромна и богата, великолепна светлокафява козина, то ни приличаше на една красива мечка. Какво ли не правихме с това куче. Дори бъркахме в устата му. Много силно впечатление ни правеше езикът му – тъмносин или черен на цвят. В същото време детенцето – кученцето на нашата приятелка, чийто баща вероятно е бил „българин“, имаше език точно наполовина черен, наполовина червен. Вечер попивахме разговорите на възрастните. Беше зима. Всички – и възрастни, и деца, се събирахме в едно помещение, единственото, което се отопляваше. Войната беше сложила отпечатък и на тази страна на живота – трудно се намираха въглища и дърва и обикновено се разчиташе на запасите, натрупани отпреди.

Интересно беше снабдяването с провизии на голямото „семейство“, каквото представлявахме (повече от 26 души). В онези трудни гладни години на купонна система проблемът беше сериозен. Закупуваните с купони храни бяха ограничени по количество. Например дневната дажба хляб, и то черен и не вкусен, беше стигнала до 250 грама (а по някое време дори до 125 грама) на човек. Малко беше и отпусканото количество мляко, масло, сирене, месо, които човек можеше да получи месечно. Единствено по-големи дажби получаваха хората, занимаващи се с тежък физически труд. Те имаха специални „ТФР“ купони. С продоволствието се захвана чичо Тодор – брат на домакина ни Христо Пиперков. Той беше по тогавашната терминология фабрикант, а по съвременната – бизнесмен. Беше собственик, а може би акционер, ако фирмата е била акционерно дружество, на най-голямата и най-известна по онова време фирма за отоплителни системи „Пиперков и Цорна“. (Мисля, че съдружникът му Цорна беше чех.) Въпреки че чичо Тодор беше много зает с фирмените дела, доброволно и успешно пое като свое задължение продоволствието. Той имаше собствена лека кола марка „Фиат“ – тогава рядкост и за София, и за страната. Поради липса на бензин почти всички частни коли, които не бяха реквизирани за нуждите на армията, бяха приспособени да се движат с „газгенератор“, който се захранваше с въглища. Това беше един голям метален цилиндър с размерите на 80-литров бойлер (та и по-голям), който се монтираше изправен на над 45 градуса отзад на леката кола над задната броня. Долната му част представляваше печка, пълна с въглища. Тя се палеше така, както тогава се палеха пернишките печки. В горната част се събираше образуваният при горенето газ, с който се движеше колата (заместваше бензиновите пàри). С тази кола нашият снабдител всеки ден обикаляше селата и пазаруваше скришом. А скришом, защото тогава този начин на снабдяване с храна се наричаше „черна борса“ и се преследваше от властта. Когато заловяха човек, купил храна не с купони, а от производителите, санкцията беше жестока: храната, закупена по този начин (не беше евтина!), се конфискуваше. Така провинилият се не само че биваше лишен от закупеното, но и понасяше сериозни парични загуби.

Обикновено чичо Тодор се връщаше от обиколката си с пълна кола. Ще донесе я прасенце, я гъска, я топчеста буца масло, я прясно сирене. Най-редки бяха попаденията му на ръчно приготвен селски хляб, който ние, децата, очаквахме с най-голямо нетърпение, защото продаваният с купони беше ужасен. Храната се готвеше общо и всички се хранехме заедно на една голяма дървена маса, разположена в сутерена. Всъщност това беше времето, поне за нашето семейство, когато сме яли най-много месо (у дома месо се готвеше само в неделя и по празници).

За да ни даде нагледен урок колко страшно и унищожително нещо е войната, една неделя баща ни реши да ни заведе – мене, брат ми и сестра ми – за няколко часа в София.

Придвижването по много от улиците беше много трудно, защото имаше много неразчистени остатъци от къщи. Ставаше ни жално от гледката. На мястото на много познати ни домове, в някои от които живееха допреди бомбардировките наши близки, сега зееха дупки или овъглени греди и части от стени. Около паметника на цар Освободител имаше жълти павета от уличната настилка, изкъртени от бомбите и изхвърлени на стотици метри. Интересното беше, че паветата бяха останали здрави, само тук-там някои нащърбени по краищата. Баща ни ни обясни, че тези павета са били изработени в Унгария от тамошна специална пръст и са били подарени от Будапеща на София по случай обявяването ѝ за столица на освободена България. Тези павета съществуват и днес, и досега са една от забележителностите на столицата ни. Друг куриоз – последица от бомбардировките беше една изтръгната трамвайна релса, дълга няколко метра, изхвърлена от взривната вълна, и падайки, забила се отвесно на тротоара на ул. „Княз Батенберг“ срещу входа на БНБ. Но най-голямата атракция беше гледката, която се откриваше от градинката на църквата „Св. Седмочисленици“. Лека кола, изхвърлена от взривна вълна, причинена от тежка бомба, беше кацнала на четирите си колела върху покрива на сградата на Министерството на вътрешните работи. Впрочем тази кола остана там и след 9-и септември и по някое време тихомълком беше свалена. За мен – грешка! Тя трябваше да остане там, за да напомня за зловещите събития, съпътстващи войната…