Начало Сцена Опера За маестро Борислав Иванов (1931–2022)
Опера

За маестро Борислав Иванов (1931–2022)

Велислав Иванов
07.02.2022
2923
фотограф Росен Донев

Оперният салон е притихнал, стаен в мрак, миг преди завесата да разкрие спектакъла. Единствено светлинката на диригентския пулт хвърля лъчи нагоре към стените, балконите, ангелите, тавана. По тях ръцете на маестрото чертаят несъразмерни сенки, застинали преди първия такт на увертюрата. Те ѝ дават ход с плавни и пестеливи движения, зазвучават познатите тонове. Действието отдавна се ниже на сцената, ала аз продължавам да следя сенките по стените, докато под техните отмерени движения от дете неусетно съм станал младеж, сетне мъж.

*
В последното си десетилетие Борислав Иванов, бащата на баща ми, безусловно се бе превърнал в доайен на диригентската палка, при това не само в границите на България. Малцина са диригентите в историята, дирижирали активно в деветото си десетилетие без спад в устрема. Дори бенефиса по случай 90-годишния си юбилей той посрещна не от ложата, а на пулта, макар да сподели дирижирането на концерта с трима далеч по-млади свои ученици. Спектакълът на 9 август 2021 г. във варненския Летен театър бе и последната му изява.

През годините съм приемал неговата изключителна енергия за даденост; до съвсем скоро той ми се струваше неподвластен на възрастта. От началото на кариерата си – сякаш бе нещо напълно естествено – той неизменно съвместяваше дейностите на диригент и импресарио (преди дори да знае значението думата, както сам подмяташе), управляваше оперен театър, организираше гастроли и фестивали. Не вярвам някога да е изпитвал скука от мига, в който като дете е чул духова музика във варненската Морска градина. Тогава се е зародила детската мечта, която го движеше до сетен дъх. Бързият му творчески ритъм бе пресечен едва в началото на 2020 г., когато, принудително уседнал на място поради пандемията, възрастта успя да го застигне.

Всички го наричаха „маестро“ – семейството, приятелите, колегите, последователите. Не зная кога бе придобил това звание – трудно ми е да си го представя калфа, не майстор; – навярно далеч преди да се родя. В обръщението нямаше ласкателство; още по-малко ирония. То бе израз на признание, което се простираше отвъд музиката; признание не просто за музикалните постижения или житейския опит, а за самото изживяване на живота чрез изкуството. Тази любов към живота бе концентрирана и в превъзходното вино от неговите лозя в с. Първенец, Пловдивско, което произвеждаше с помощта на майстор-винар. Надали се беше затруднил при именуването – на етикета с курсив се четеше Maestro.

Авторитетът му на диригент беше във върха на палката. Успяваше да съсредоточи звука на оркестъра в сплав, различна от простия сбор на инструментите в него, и така да даде простор на собствената си интерпретация. Движенията на ръцете му – плавни, но строги; пестеливи, но изразителни – бяха средство, не цел, чрез което да комуникира тази интерпретация на оркестрантите и певците. От Херберт фон Караян, при когото се бе учил, бе осъзнал необходимостта диригентът да предаде своя вътрешен ритъм на оркестъра без излишества. Не театралничеше със собствените си движения; искаше акцентът да попадне върху неговия прочит на творбата, каквато всъщност е и ролята на диригента. Подобна пълноценна интерпретация е плод и на единението между музикални и управленски качества. Като директор той добре познаваше своя оперен театър и правеше нужното съставът му в своята цялост – солисти, хор, оркестър – да се съсредоточи върху музиката във времена на остър дисонанс.

Борислав Иванов прекара живота си в движение, чертаейки траектория с множество криволици. Части от нея кръжат около познати средоточия – Варна, Пловдив, София; Западен Берлин, Касел, Майорка, Родос, Анкара, Истанбул. Други обаче достигат далечни хоризонти, които мержелеят като заснежени върхове в далечината – Токио, Ню Йорк, Шанхай, Кайро, Сеул. В един от последните ни разговори, помня, изрази възхищението си от новопридобитата, но вече утвърдена класическа музикална култура на далечния Изток. Той никога не уседна в рутина и винаги търсеше нова сценична изява, която да го предизвика.

Макар индивидуалните изяви на пулта да са престижни, той изпитваше най-голямо удовлетворение от гастролите в чужбина, които осъществяваше с български състави, при това по начин, по който домакините да заговорят не просто за българския диригент или българските артисти, а за България. Творби на български композитори също присъстваха често в програмата. В кариерата си бе осъществил над 120 подобни турнета. Отвъд статистиката, това му отрежда място сред оперните дейци с най-голям принос за популяризирането на българското изкуство в чужбина. В различен етап от тяхното развитие той е спомагал и международните изяви на български оперни певци от няколко поколения, сред които Александрина Милчева, Гена Димитрова, Ана Томова-Синтова, Стоян Попов, Никола Николов, Камен Чанев, Калуди Калудов. Далеч преди институциите да признаят това, с дейността си той бе станал най-изтъкнат посланик на българската култура.

Доставяше му огромна наслада да осъществява фестивали. А какво всъщност е фестивалът, ако не един празник? За няколко дни, любовта на ценителите към музиката – тоест, към живота – взема връх над всичко останало, за да се отдаде на споделена радост с музикантите. Такива празници той сътворяваше в Родос, Майорка, Варна и най-вече на Античния театър в Пловдив. Разказите на присъствалите на тези постановки са ги превърнали в легендарни. (Сцени от зрелищната „Аида“ са се запечатали неразривно и в детската ми памет.) Кадрите на магнитна лента са свидетелство за празника, ала те не могат да накарат зрителя да съпреживее радостта на сценичното изпълнение.

Свикнал да общува със световния елит на класическата музика – и с неговите меценати, понякога със синя кръв, – той бе недокоснат от снобизма и високомерието. Проявяваше сърдечност и човечност към всеки, без значение дали се стреми към висока култура. Предпочиташе да премълчи, но да не спомене кого да е с лошо. Благородството е състояние на духа; великодушието е отношение към света.

Получаваше признание преди всичко от публиката, която оценяваше достиженията му по достойнство. Критиката възторжено утвърждаваше изявите му по световните сцени. В българското музикознание книгата на Марин Бончев „Път в годините“ (достъпна свободно на сайта на Варненската опера) съдържа подробна фактология и е добра отправна точка за задълбочен интерес. Обединена Германия го отличи с най-знатния си орден – Кръст за заслуги I степен. Италия и Испания също оцениха приноса му за поддържането на тяхната съвременна класическа музикална култура. Стореното от него за България, разбира се, е неимоверно повече. И макар да бе получил ред отличия, той очакваше най-високото. Предложението на Министерския съвет от 17 ноември 2021 г. за удостояването му с орден „Стара планина“ I степен чакаше президентски подпис, когато той ни напусна.

*
Тръгнах си от празненството след бенефиса в малките часове, докато дядо ми остана още, заобиколен от приятели, роднини, последователи. Гласовете им отекваха и заглъхваха по среднощните алеи на Морската градина. Ще празнува и вековен юбилей, уверен бях тогава. Ала маестро Борислав Иванов слезе от пулта.

Сенките в паметта остават.

Велислав Иванов (1988) е фланьор по призвание и екзистенциалист по убеждение. Доктор по политически науки. Автор на сборника с разкази „Образи и отражения“ (2017). Негови текстове присъстват по страниците на Литературен вестник, „Култура“, „К“, СВЕМА, Текстил и др.

Велислав Иванов
07.02.2022