0
1929

Спомен за милосърдие

Йеронимус Бош, Носене на кръста, 1515-1516 г.

Най-краткият и сигурен път да възкресим идеологизирания цинизъм на партийната грижа за човека е да го погребем, преди да сме го умъртвили, преди да сме го разнищили дума по дума и да сме произнесли убедително суровите обществени присъди.

Състраданието е най-главният
и може би единственият закон на битието
на цялото човечество.

Ф. М. Достоевски, Идиот

Не е вярно, че изначално човешката природа е добра,
но е развратена от последвалата корупция.
Вярно е обратното: изначално тя е чудовищна,
но податлива на подобряване и облагородяване.

Карл Шпителер, Политически хроники        

Две са изходните фундаментални предпоставки, от които философи и етици, теолози и писатели са тръгвали да изследват многоликите превъплъщения на морала. Първата гласи, че по своята същностна, по своята изначална природа човек е добър и благороден, но цивилизацията го е развратила и ожесточила, втората, защитена и от по-горе цитирания поет и нобелист Шпителер, я отрича с твърдението, че същият човек е по предопределеност зъл и варварин, докато цивилизацията го е култивирала и облагородила. Трудно ми е да преценя доколко всяка от двете изходни тези е вярна и доколко – невярна, не бих рискувал дори с предположението, че историческата истина лежи нейде по средата между двете противопоставени концепции, защото те са толкова несъвместими, така взаимно отричащи се, изключващи се взаимно, че среда между тях няма. И в защита, и в опровержение на всяка от тях има предостатъчно исторически и актуални аргументи, не са малко онези древни и нови мислители, които с мъчителни усилия търсят път в тази непроходима като джунгла материя, насочвайки се посменно ту към едната, ту към другата постановка. Лично аз клоня, въпреки всички колебания и резерви, към тезата на Шпителер, подкрепен блестящо от Алън Чарлз Крос във Възможно ли е преодоляването на социализма: „Тиранията и злоупотребата с власт са характерни за човека. Обратно – ограничаването на властта и признаването на правата на личността изискват историческо обяснение. Не робството трябва да озадачава – по-скоро победата на разбирането за личната автономност, свободата и доброволният труд изискват историческо обяснение”. Което явно още не са получили.

Преди стотина години един блестящ анализатор на темата и съвременник на Шпителер увери, че ако успеете да влезете в килията на един безскрупулен убиец и му свирите денонощно на пиано, вие ще изтръгнете от него всички грехове, възвисявайки по този начин и него, и себе си. Но дори магията на тоновете да свърши работа, какво следва от тази победа над злото? Значи ли това, че като безспорно духовно постижение на цивилизацията музикалната класика е надделяла над изначалната престъпна природа на престъпника, смазала я е чрез мелодичните си звуци, победила я е чрез благородството си? Или това значи тъкмо обратното: че пианото нищо ново не е привнесло отвън, а само е пробудило, само е възродило за нов живот похитената от времето, но все пак мъждукаща нейде в дебрите на всяка, и на най-загрубялата, душа чиста и свята изначална природа на човека, която, веднъж реанимирана чрез изкуството, ще се справи по естествен път със злодейските наноси и препратки на цивилизацията? Или, казано по-просто и ясно, дали музиката е инжектирала в душата на престъпника едно качествено ново нравствено съзнание, или престъпната душа го е съдържала потенциално, а музиката само го е съживила и мобилизирала за бой със злото? Споменатият анализатор не поставя този решаващ въпрос, чийто отговор би могла да бъде с еднакво основание всяка от двете противопоставени концепции. При цялата тази амбивалентност, която не е чужда и на моя светоглед, едно е като че ли сигурно: в общочовешки мащаби глобалното съотношение между доброто и злото си е останало, общо взето, непроменено от най-дълбока древност до ден-днешен. Изхождайки от моя биографичен и от моя литературен опит (при което имам предвид по-скоро опита си на читател, отколкото на автор), стигам до нерадостния извод, че независимо от всички колективни и всички индивидуални изстъпления и подвизи през вековете и хилядолетията на цялата човешка история, погледнато глобално, количеството добро и количеството зло на тази древна и нова земя винаги са били, общо взето, едни и същи – само конкретните исторически и биографични ситуации са разпределяли и преразпределяли тези количества в различни пропорции между личности и народи, между държави, религиозни общности, класи, раси и политически лагери. При което с времето науката за морала непрекъснато се е обогатявала чрез приноса на литератори, философи и моралисти от най-разнородни течения и школи, както и на религиозните доктрини – и преди всичко на християнството, което изгражда моралните фундаменти на нашата цивилизация, регламентира социалните поведенчески модели както на материалисти, така и на идеалисти.

Дотук добре, но оттук нататък тръгва цяла верига тровещи недоразумения. Те започват с един неминуем въпрос: след като теориите за морала са ставали с времето все по-съвършени, защо това съвършенство не е прекрачило и в практиката, а си е оставало заключено между кориците на академичните томове, романите и стихосбирките, в университетските аудитории, в катедрали и църкви и по театралните сцени, т.е. заедно с идеите за междучовешките отношения защо не са ставали по-съвършени, защо не са еволюирали респективно и самите междучовешки отношения? И след като познанието за нравствеността не ни прави по-нравствени така, както познаването на законите на храносмилането не ни помага да храносмиламе по-качествено, каква е стойността и какъв е смисълът на подобно импотентно познание? Не е ли моралът имунизиран срещу присъдите на разума? И след като през епохите етичните категории са се съхранили непокътнати като природните бедствия и природните благодеяния, след като издевателства и добротворства, социални бедствия, войни и примирия, чумни епидемии, диктатури и утопии, нравоучения и идеологии, еволюции и революции, Бог и природа не са съумели да коригират глобалното съотношение между доброто и злото, да направят злото по-малко зло, а доброто – по-ефективно, не са ли и настоящите размисли непотребни? Не съм марксист и социален революционер, за да тръгна да променям света – на мене цял един земен живот няма да ми стигне само за да го проумея. При което за мене няма съмнение, че проумяването е първата стъпка към промяната, че мисленето е и правене, че осъзнаване значи не пасивно съзерцаване, а намеса, оперативно, конкретно, целенасочено действие и въздействие. Под целенасочено аз разбирам насочено от човека към съчовека – състраданието, съизживяването, споделянето на болката е най-сигурният, ако не и единственият сигурен белег на очовечаването, на духовната ни еволюция. Неслучайно острият поглед на един от най-значимите европейски философи на отминалия век забеляза, че „във всеки език има дума за съ-страдаване, но не и за съ-радване”. Както не е случайно и обстоятелството, че всички значими монотеистични и политеистични религии изхождат от състраданието и водят към състраданието. При което е без значение дали ще наречете това състрадание като индусите вишва прем, като будистите каруна или като нас, православните и неправославни християни, любов към ближния – то има едно и също екзистенциално съдържание и един и същ духовен смисъл, носи едно и също послание: съпричастие към чуждата болка, изживяване на чуждото вълнение като собствено.

Смея да твърдя, че това уникално, достъпно само на човешкия род изживяване е постижение не на природата, а на цивилизацията. Питайки се дали и доколко е възможно преодоляването на социализма, Алън Чарлз Крос констатира, че не омразата към различието, не тиранията, не злоупотребата с власт изискват историческо обяснение – всичко това е присъщо на човешката природа. Далеч по-трудно обясними, за сметка на това, са толерантността, доброволното ограничение на властта, респектът пред правата и автономността на съчовека, демократичността. Всички тези добродетели според Крос са култивирани в хода на социалната еволюция, извоювани са от цивилизацията в хилядолетен двубой с природата.

Не ще и дума, че миналият век ще остане запечатан в безстрастните страници на историята с банкрута (първо морален, а после и физически) на демокрацията пред кафявата и пред червената чума, което ще рече капитулация на доброто пред злото. (Казвайки казаното, съзнавам неравнопоставеността на фронтовете: докато нацизмът и комунизмът са абсолютното зло, демокрацията не се радва на такава категоричност в добротата си – тя е само относителното добро. Но засега ще оставим този съществен детайл настрана.) Години наред европейската демократична общност, която имаше военния потенциал да смаже националсоциализма още в зародиш, с лакейска готовност пожертва морала в полза на егоцентризма си, наблюдавайки безучастно как нацизмът плячкосва държава след държава, разпарчетосвайки и опустошавайки Стария континент. Същата готовност да пожертва морала Свободният свят декларира и пред милитаризма на Сталин – както преди, така и след Втората световна война, предоставяйки цели беззащитни народи, между които и нашия, в демоничната власт на съветската империя. Тъкмо сговорчивостта между великите сили, тъкмо тайният съюз между дребнобуржоазните еснафи на Запада и властолюбивите фанатици на Изтока положиха основите на цинизма и безправието през следвоенния период в цялата съветска империя, стегнала в обръча си и отечеството ни. „От една и съща плодородна почва израстват и плевелът, и цветето, но тъкмо плевелът надделява” – установи Фридрих фон Боденщед. А времето на Фон Боденщед бе истинска идилия, сравнено с последвалите времена на повсеместен терор. Доколкото както в личната, и в обществената съдба доброто и злото вървят неотлъчно ръка за ръка, демоните на нацизма и сталинизма бяха придружени от доблестта и саможертвата на неподкупни граждани като Карл фон Осиецки и Александър Солженицин. Окрилен от патетични идеологии и подхранван от постиженията на научно-техническата революция, буренът на злото опаса цяла Европа, докато, скътано в следствените килии на Гестапо и в изтребителните лагери на реалния социализъм, цветето на доброто вехнеше и съхнеше. И това разпределение на моралните стойности стана, разбира се, в името на доброто и красивото, на новия ред и светлото комунистическо бъдеще. Чиито изстъпления така обезобразиха и озвериха човека, че доброто като че ли бе изтръгнато от реалните междучовешки отношения, превърнато бе от битие във фетиш, завинаги бе запряно между кориците на класиката – едно едва ли не илюзорно, едно недостъпно за живия съчовек и изчерпващо се със светлите образи на Дон Кихот и Хамлет, на княз Мишкин и Альоша Карамазов добро. При това изчерпващо се и изчерпало се така радикално, така изцяло, че някои мислители на нова Европа оспориха вродената у човека доброта, обявявайки я за плод на русоистки разсъждения. От другата страна на барикадата бе заела позиция тезата, че както твърдеше един знаменит литературен герой, „лоши хора всъщност изобщо няма, понеже никой не може да желае злото – има само хора, отклонили се от пътя”. Когато обаче тези отклонения от пътя на доброто и красивото в посока към злото и грозното станат повсеместни, време е здравомислещият човек да се запита доколко те са отклонения и доколко – правило.

Ако дръзвам да добавя и скромните си лични впечатления към тази необятна тема, то е само защото вярвам, че и съдбата на моето доскоро разкъсано от класово-партийната врагомания семейство е една от многобройните илюстрации на класово-партийните превъплъщения на доброто и злото, летопис и на родния вандализъм, и на международната търпимост към него. Всъщност аз вече съм разказал частично това – и документално, и полудокументално в редица есета и ще ми се да вярвам като литературен сюжет в романите си Междинно кацане, Синеокият слепец, Генезис ІІ, Белият слон и Опит за екстаз. Но тези феномени така са се сраснали с мисълта и плътта ми, че никога няма да се превърнат за мене в минало – съветът на Александър Геров да живеем, забравяйки, мене нещо не ме лови. Ако отново се връщам към темата, то е, защото и след най-изчерпателните и добросъвестни разбори все нещо е останало недоосмислено, недоизказано, недоразбрано и от мене самия. Пък и вечно будният страх, че не намерим ли куража и силите за една безпощадно честна конфронтация с вездесъщото зло на онези времена, те могат да се превърнат от наше минало в наше бъдеще, мира не ми дава. Най-краткият и сигурен път да възкресим идеологизирания цинизъм на партийната грижа за човека е да го погребем, преди да сме го умъртвили, преди да сме го разнищили дума по дума, преди да сме произнесли убедително суровите обществени, нравствени и – където и когато е нужно – юридически присъди. Не амбицията преждевременно да забравим, не стремежът да наркотизираме гражданските си възприятия с опиума на демокрацията – единствено и само безусловната конфронтация с чуждите издевателства над нас, с филистерския манталитет на техните западни кръводарители и със собственото ни гражданско малодушие е в състояние, ако не да ни имунизира доживотно срещу демоните и бесовете на добронамерените ни палачи, то поне временно да ни предпази от тяхното възраждане. Няма по-опасна илюзия от илюзията за безвъзвратността на онази патологична и изродена до неузнаваемост действителност, която днес заклеймяваме с лицемерието, с което довчера я превъзнасяхме. Така че считам настоящите непретенциозни размисли за необходими не само като моя лична психотерапия (доколкото всяко споделяне съдържа и терапевтичен ефект), а и като опит за себеразбиране и разбиране на света, за вникване в онази зла и мътна обществена ситуация, която не съумяхме своевременно да разпознаем и преценим подобаващо, именно защото бяхме от главата до петите потопени в нея.

Нейде през началото на 70-те в младия ми живот настъпи състояние на пълна неопределеност. Не бях в затвора, но и на свобода не бях, а явно и в лудницата все още не ми беше мястото. Безпътието бе така осезаемо, че и самоубийствени мисли спохождаха съзнанието ми сегиз-тогиз. Като последна алтернатива имаше обаче, макар и вън от закона, и един друг път – най-рискованият, но и най чаровният – и аз поех по него. Не доброволно, разбира се, а наложително – като единствен изход за оцеляване.

Всичко започна с това, че без време влязох в полемика с Народната власт. Още в зората на комунизма Остап Бендер заяви, че между него и съветската власт е настъпило противоречие, което той формулира така: „Съветската власт искаше аз да строя социализъм, а аз не исках да строя социализъм”. И аз като Бендер не исках да строя социализъм, но за разлика от Бендер, аз влязох и в словоборство с господстващата марксистко-ленинска идеология. При което аз водех полемиката с перо и слово, а Народната власт я водеше чрез наказателния кодекс. Когато, осъзнал обречеността, в която ме хвърли това неравностойно съотношение на силите и оръжията, след многобройни арести и разпити от Държавна сигурност, след едно разжалване в казармата, след две изключвания от Университета и последвалото въдворяване на местожителство, дегазиран като поданика на Нейно Величество нидерландската кралица Йост Ферверда, през август 1972 г. напуснах най-добрия от световете, съседи и колеги по-скоро съчувстваха на останалите в родния ми град Силистра близки. Е, и укори имаше кое-що, но те бяха колкото предпазливи и редки, толкова и благи. И адресирани главно до мен, до несговорчивостта, до твърдоглавието и безкомпромисността ми. Донякъде основателно – трябва да го призная. Защото и в навечерието на бягството си аз действително все още имах възможността да се споразумея някак си с Народната република, да си стиснем ръцете и да постигнем с общи усилия някакъв патов изход от двубоя, но подобна спогодба не ми беше по сърце – не обичам да осреднявам нещата. Още в първа младост повярвах на един мъдър писател, че здравият живот би заболял тежко, ако негова цел би била средата между две крайности. Осредни ли човек конфликта, в който е влязъл, себе си осреднява. И колкото по-екзистенциален, колкото по-съществен е конфликтът му, толкова по-екзистенциално и по-съществено, толкова по-пагубно психологически и морално е и постигнатото осредняване. А разногласието ми с Народната власт не бе случайно – от съществено по-съществено бе: в него бяха поставени на карта основните, водещите ценности в живота ми. Всъщност цел на Народната власт бе именно да ме осредни чрез Народната милиция. Да тръгна да се себеосреднявам, щеше да рече сам да помогна на палачите си да постигнат по мирен начин онази си цел, която за цели семестри не успяха да постигнат чрез терора си. А това на морална капитулация, на истинско духовно себепогубване приличаше. Тъкмо решимостта да се себесъхраня и тъкмо страхът да не се себепогубя ме безпокоеше и тъкмо това ми безпокойство ме прогони през девет земи в десетата. Другата причина да се превърна от патриот в безродственик бе обстоятелството, че не успях, не намерих начин и сили да отнеса любимата си максима, че „човек не е просто и само добър, а е винаги добър” към капитан Таню Танев от ДС, към майор Нешев от етапното на Лъвов мост, към полковник Славов, към куката Тодор Ников и към всички останали бойци от Тихия фронт – поне в моментите, в които с наслада издевателстваха над мен, те не ми изглеждаха добри. Колкото и да се взирах, не откривах доброто у тях – или е било в духа на службата им дълбоко законспирирано зад външното им насилие, или не ми е достигала християнщина, талантът на Достоевски не ми е достигал в драматичното ми търсене. Така с общите агентурни усилия на София и Силистра Мечът и щитът на Партията ръководителка ме превърна чрез издевателствата си в онова, което тя най-яростно ненавиждаше: в политически емигрант. Всъщност, бягайки на Запад, аз само замених една емиграция – вътрешната – с друга – външната. И в първия, и във втория случай режимът сам произвеждаше онази класово-партийна омраза, от която се хранеше, сам пораждаше феномените, срещу които воюваше. По стечение на, казано на марксически език, конкретните нужди на конкретния исторически момент аз се превърнах без време в такъв феномен. През първите десетина месеца изгнание дългогодишният авторитет на родителите ми като местни партийни функционери, миналото им на политзатворници и настоящето им на активни борци връзваше кое-що яките ръце на локалните добруджански гаулайтери. Когато обаче година по-късно започнах работа като редовен извънщатен сътрудник на българската редакция на „Дойче Веле” в Кьолн и по вълните на Радио Германия към родните простори литнаха първите ми есета, Партията ръководителка реши, че чашата на търпението е преляла и вече и Господ не можеше да опази близките ми от неутолимия класово-партиен хъс за мъст. Изпоуволниха ги начаса от работа, отнеха им скоропостижно всички титли и привилегии, с които Народната (разбирай: антинародна) власт така щедро ги бе дарила през последните трийсетина години, оставиха ги на хляб и вода. Арести, задържания, разпити и обиски по всяко време на денонощието разкъсаха и деня, и съня на цялото ми семейство, клеветнически отечественофронтовски кампании ги провъзгласиха за нечестни граждани и безсъвестни родители. Уволнен от работа, брат ми е заставен да се разписва два пъти дневно – сутрин и вечер – в присъствената книга на Окръжно управление на МВР, за да декларира чрез подписа си, че не е напущал града; натискът върху родителите ми да се откажат публично, със съдействието на правдолюбивата социалистическа журналистика от мене расте ден след ден. Вбесени от неотстъпчивостта на мама и тате, от несъстоятелността им да пожертват родителския си инстинкт в името на светлото комунистическо бъдеще, местните деспоти и техните телохранители организират в Силистра задочен наказателен процес срещу блудния им син. Когато, отново вслушвайки се в майчинството си, а не в конкретните нужди на конкретния исторически момент, мама меко, но недвусмислено отклонява предложението на Щита и меча на партията да се яви като прокурорски свидетел срещу мене на процеса, върху главата й се стоварват (физически се стоварват – не метафорично) тежките юмруци на пристигналия специално за целта от Русе полковник Христо Коцев. Пък като погледне човек, марксистко-ленинската педагогика на полковник Коцев е била съвсем, съвсем излишна – и без свидетелските показания на мама Силистренският окръжен съд ме осъди под председателството на съдия Неделчев и в името на народа на десет години лишаване от свобода. Някъде бях изчислил по колко излъчени по вълните на западните радиостанции есета се падат на година затвор и останах много горд от високата оценка, която социалистическото правосъдие даде на текстовете ми. Непосредствени съветници на съдия Неделчев, или по-скоро негови надзорници, които присъстват физически на процеса, са ентусиазираните организатори и реализатори на класово-партийната операция по вкарване на семейство Бочеви в правия път: първият секретар на ОК на БКП Георги Кардашев, началникът на ОУ на МВР полковник Руси Славов и началникът на Държавна сигурност в Силистра Йовко Маринов. Днес (текстът е писан в средата на 90-те) всички те са си живи и здрави и се топят в носталгичен копнеж по добрите стари времена. Макар че и в новите съвсем не се чувстват зле: като еднолични собственици на доходоносни фирмички и предприятийца те работят с познатата преданост за благото на нацията, крепейки и укрепвайки по новите (вече не идейни, а търговски) фронтове изобилието от духовни и материални блага, с което партийната грижа за човека така великодушно ги възнагради за дългогодишната им преданост и вярна служба на народа. Ако някой реши, че в цивилизованите страни човек се замогва със знание и умение, а в недотам цивилизованите – като бие старици, ще се окаже прав. Все пак, без да страдам от локален патриотизъм, трябва да зачета и моралните добродетели на родния си град: в цяла Силистра така и не се намери доблестен служител на Държавна сигурност да пребие мама, та се наложи да командироват за целта бияч с полковнишки пагони на раменете чак от Русе.

Неведнъж съм се питал защо високопоставените палачи на семейството ми (пък и на цялата нация) трябваше да полагат толкова неимоверни (и в крайна сметка напразни) усилия, за да изправят и мама в съдебната зала като прокурорски свидетел срещу сина й. Защо наистина, след като и ножът бе у тях, и хлябът бе у тях – те можеха да ме осъдят и без едничък свидетел, и без съдия, и без съд дори. А отговорът бил толкова прост: присъствието на мама не им е било необходимо юридически, но явно им е било необходимо психологически – друго обяснение просто няма. Пълноценни тези хора могат да се почувстват не като обичат ближния, а като издевателстват над съчовеците си. Но както палачите от Държавна сигурност изпитваха психологическата потребност да изправят в съдебната зала мама като прокурорски свидетел срещу мен, така и мама изпитваше психологическата потребност да не се огъне пред насилието им. И го стори. Всеки с вътрешните си потребности значи, но безсилието на доброто надмогна всесилието на злото. Случи се немислимото: без дитирамби и фанфари, непретенциозно, тихо и кротко тази възрастна, дребна, болнава и немощна женица надви чрез непреклонността си всемогъщата тоталитарна държава. Която загуби двубоя не само морално, а и физически – държавното насилие така и не успя да докара мама в съда. Това разпределение на моралните сили и физическото безсилие е велика, Христова тема, достойна за перото и на Толстой, и на Достоевски дори.

Гаврата с близките ми несъмнено щеше да продължи още дълги години, ако трупаният с времето в скверната ми душа гняв един внезапен ден не експлодира и аз тръгнах да търся справедливост на международното поприще. Вече се бях разделил с Радио Германия и работех като програмен редактор в Радио „Свободна Европа”. Запретнах ръкави и най-съвестно започнах да изследвам ден след ден българските вестници и списания, които редовно получавах служебно и които партийно-политическите учебни години на родна земя ме бяха отучили да чета. По страниците на българския печат ежедневно издирвах имената на известни западни политици, профсъюзни дейци, писатели и интелектуалци, които поддържаха официални и неофициални контакти с НР България. Онзи, който още си спомня (а как да го забрави човек!) реалния социализъм, знае с каква показна щедрост канеха родните институции най-видните западняци на кьорсофра по луксозните ведомствени резиденции и почивни станции, за да купуват така тяхното благоразположение към компрометираната си политическа кауза. Най-честните и безкомпромисни представители на Свободния свят отхвърляха подобни покани, заявявайки, че те предпочитат да общуват с представителите на един народ, а не с неговите самозвани палачи. Онези, които приемаха поканата за танц, бих разделил на две групи: конформисти и гювечари – от една страна – и наивни левичари и социални романтици – от друга. Първите не ме интересуваха нито като хора, нито като граждани – надеждата ми бе във втората група, групата на наивните социални мечтатели, която, за мое щастие, се оказа и най-многобройна. В калабалъка обаче бе трудно да различиш едните от другите. Ето защо аз реших да се обърна към всички. Набавих си, значи, един от първите персонални компютри, появили се на (западно)германския пазар, програмирах в неговата услужлива и безпогрешна памет едно стандартно писмо на пет езика и разпратих петнайсетина хиляди копия по петте континента. В тях разказах като поета комунист с думи прости за пламналата семейна драма, която, ако международната общественост не се намеси своевременно, заплашва да се превърне във физическа саморазправа на социалистическия хуманизъм с членовете на семейство Бочеви. Отговори на посланията си получих всякакви: и примиренчески (такъв е животът), и лицемерно, и искрено ангажирани. Най-отблъскващи бяха онези от тях, които оправдаваха родния терор с принципа на ненамеса във вътрешните работи: всяка страна си има, видите ли, свои нрави и закони, които трябва да бъдат респектирани. Като четях и препрочитах тези жалки извинения, чиято наглост авторите им дори не осъзнаваха напълно, изведнъж се сетих, че с подобна логика години наред бяха извинявани издевателствата и на сталинизма, и на нацизма. По същата логика на път към новите земи цивилизацията ни не би трябвало да обезпокоява навремето и людоедите в Новите земи – и те си имат свои племенни обичаи и ритуали. Аз обаче застанах и останах от другата страна на барикадата. И до ден-днешен двайсетина обемисти папки съхраняват в дома ми тези свидетелства за доблестта и безчестието на епохата. Така или иначе до Държавния съвет, до Славянския комитет (впоследствие Комитет на живеещите в чужбина българи), до Министерския съвет, Министерството на външните работи, ЦК, Политбюро и лично до Тодор Живков потеглиха от съседни и далечни страни стотици протестиращи и увещаващи писма. Цялото ми семейство дължи дълбока благодарност на хора като бившия говорител на социалдемократическата фракция в датския парламент Лассе Будц, на президента на Швейцарската социалистическа партия Хелмут Хубахер, на канадския учен и носител на Нобелова награда проф. д-р Герхард Херцберг, на депутата от Австрийската народна партия д-р Фридрих Кьониг, на австрийския драматург Петер Турини, на австрийския министър на вътрешните работи и председател на Австро-българското дружество Карл Блеха, на заместник-председателя на дружеството проф. д-р Руперт Цимерман, на Йожен Йонеско, на американския поет Уилям Мередит, на държавници от първата фаланга като Хелмут Кол, Андреас Папандреу, Франсоа Митеран и много, много други. Техните неуморни постъпки пред българските власти бяха години наред единствената – колкото несигурна, толкова и скъпоценна – защита за близките ми от идеологизирания садизъм на челния отряд на работническата класа и всепризнат ръководител на българския народ. За куража и последователността, с които бранеха потъпканите човешки права на семейството ми, рискувайки лицеприятните си отношения с официална България и често влизайки в конфликт със собствените си партии и институции, моите близки и аз ще им бъдем признателни цял един живот. И след това. Тези благородни люде се превърнаха в жива илюстрация на тезата на Роберт Музил, че „истински мъжествената душа винаги е готова да помогне, а е готова да помогне, понеже е мъжествена”. Особено място в този доблестен списък заема святото име на Греъм Грийн, познат дотогава на българския читател като литературен и политически противник преди всичко на десни латиноамерикански режими и военни хунти. След като многократно апелира към Тодор Живков, неговия идеен оръженосец Любомир Левчев и председателя на Славянския комитет Павел Матев и след като Левчев и Матев многократно се опитваха да шикалкавят и да го успиват, под заглавие „Българско коравосърдечие” световноизвестният писател не се поколеба да изнесе случая на страниците на меродавния британски ежедневник „Индипендънт” – стъпка, която реши въпроса в полза на общочовешкия срещу класово-партийния хуманизъм. Сега нека всеки сам решава според гражданското си и морално кредо кой е виновен, че отечеството любезно по такъв безславен начин попадна за пръв и последен път в речника на великия британски писател.

Подобен безкомпромисен начин на реагиране бе обаче по-скоро изключение. По правило западните интелектуалци предпочитаха или да лавират между моралните и политически фронтове, или открито да се солидаризират не с жертвите, а с палачите на България. С марксистко-ленинска непоколебимост ляво настроената западна интелигенция бе готова да пожертва някоя-друга незначителна и дребна човешка съдба в името на великите епохални цели, наречени социален прогрес, дружба между народите и мирно съвместно съществуване. Ако цитирам в този порядък името на любимеца на организираните ежегодно от СБП международни писателски срещи, западногерманския писател Ервин Фишер (всъщност Фишер бе абониран за тях), то е само защото неговата позиция и начинът, по който е аргументирана тя, са типични за хилядите отговори, които получих на отправения към интелигенцията на Свободния свят вик за помощ. В писмо от 4 март 1981 г. Ервин Фишер дава израз на възмущението си от моя реакционен мироглед: „…Вие забравяте, че моята родина, Федерална република Германия, поддържа с Народна република България, в която аз имам честта да се наслаждавам на престижа на ценен писател, официални политически, стопански и културни връзки. Отхвърлям решително начина, по който Вие дискредитирате тези връзки, окачествявайки ги като политическа реклама”. След което г-н Фишер тръгна да защитава доброто име на българския консул в Мюнхен, за когото аз му бях писал, че дори да не е сам варварин, той е представител на варвари. Едва ли има по-неспасяема морална деградация от тая една личност (и особено един писател) да тръгне да превръща абстрактни обществено-политически понятия в еталон за лична нравственост. Ако една демократична държава е решила поради бакалския манталитет на собствените си гласоподаватели и поради редица други прагматични съображения да признае официално палачите на една нация за нейни законни представители, от това обстоятелство съвсем не следва, че подобна позиция е нравствено допустима и за един граждански ангажиран писател. Тъкмо в този смисъл в Балада за лиричния вълк цитираният по-горе Карл Шпителер пише, че предпоставка за творчество е добронамереността и сърдечността на твореца. Без етичност на автора няма изкуство. Задача на интелектуалеца е не безкритично да имплантира в личната си ценностна скала понятията и критериите на едно държавно тяло, а да противопостави на политическите и административни структури собствена, независима морална алтернатива. Подобно на великите сили обаче, ляво настроените западни интелектуалци често-често крепяха и укрепваха мира и дружбата между народите не в противодействие на, а в единодействие с угнетителите на тези народи.

Вероятно за да не взриви световния мир, а барабар с него и отрадните перспективи за доходоносните си търговийки с Народната република, Робърт Максуел пък само шепнешком се солидаризира морално с мен, без ни най-малко да разхлабва показната си морална солидарност с достовете си от Политбюро в София. Това му двуезичие свърши добра работа: благодарение на него хем българските власти не бяха обезпокоени от мистър Максуел с проблема, хем аз бях успокоен от него с утехата, че видите ли, такъв е животът. Една утеха, колкото лицемерна, толкова и безполезна. Личният приятел на Ленин и ленинизма пък, Армин Хамър, който вече гонеше стоте и който още в хаоса на гражданската война в Русия бе натрупал милиони, осребрявайки подобаващо революционния си идеализъм и плячкосвайки цели товари руски национални съкровища и реликви, които впоследствие разпарчетоса и разпродаде по антикварите на Амстердам и Берлин, изобщо не реагира на апела ми. Няма що: по стар, по древен, по хилядолетен навик голямата политика отново недовидя дребните проблеми на дребните хорица – на фона на преследваните от нея монументални цели отделните личности бяха незабележими като буболечки. Ето защо добронамереността на размразяването така и не съумя да напусне нито лекциите по диамат от едната страна на Желязната завеса, нито рафтовете на луксозните супермаркети от другата страна, за да слезе от пиедестала и да тръгне между хората. Квартални бакали и идеологизирани палачи си бяха поделили орташки тази цивилизация и не позволиха моята нетактичност да засенчи подялбата.

В един от нетипичните случаи президентът на международния ПЕН клуб Френсис Кинг, завеждащият международни връзки на организацията Александър Блок и административният й секретар г-жа Елизабет Патерсон занимаха председателката на българския ПЕН център Лиляна Стефанова с драмата на семейство Бочеви. Но и този път повратливата марксистко-ленинска диалектика успя да надиграе и изиграе инфантилните западни хуманисти. От началото на 1985-а та чак до края на 1988 г. в безконечни писма и разговори българската поетеса на държавна служба неуморно уверяваше западните си партньори, че въпросът се поставя, проучва, разглежда, обсъжда и решава, за да си остане нерешен. Години наред Лиляна Стефанова си играеше с международния ПЕН клуб на „Сляпа баба” и на „Не се сърди човече”. С многократните си хитрувания стихотворката (поетеса не дръзвам да я нарека) демонстрира, че ненапразно е яла сладкия хляб на литературния и нелитературен институт „Максим Горки”, че ненапразно стихотворната й кариера стартира със заглавия като Стихове от свинефермата, за да продължи по щафетата както следва: Ленин и студентите, Не дуел, а двубой, Огнена орбита и още много, много подобни книжчици разни, които възпяваха униформените и неуниформени палачи на сънародниците й – от развълнувания пулс на Априлски сърца, та чак до хипнотичния блясък на Априлски огньове. За което бе накичена с многобройни армейски и милиционерски еполети. Медали, медали – като на освободителна война. Сам Тодор Живков постави черешката на тортата, възнаграждавайки предаността й към челния отряд на работническата класа с цял харизан апартамент, и то в сърцето на столицата. Социалната идилия си течеше и протичаше лениво през годините и десетилетията, докато внезапно избухналата впоследствие демокрация размести фронтовете и преобърна ценностите – настъпи онова, обрисувано блестящо от един блестящ световен писател, състояние, в което „при човечеството с течение на времето престъпленията се превръщат в добродетели и обратно”. А ние, авторите и жертвите, консуматорите и интерпретаторите на споменатите престъпления и добродетели, така се дезориентирахме от тези посменни нравствени и безнравствени рокади, че се себеизгубихме духовно нейде между фронтовете на Студената война, осиротяхме морално, изчезнахме безследно в нишите между поколенията и епохите, забравили кои сме всъщност. Припомни ни го един знаменит мислител: „Човешкото същество е еднакво способно и на людоедство, и на критика на чистия разум; с еднаква убеденост и качества човек може, стига обстоятелствата да са благоприятни, да извърши и едното, и другото, при което на твърде големите външни различия съответстват твърде малки вътрешни”. А бащата на психоанализата допълни литературния класик с констатацията, че „човек и в доброто, и в злото може много повече, отколкото си мисли”. От което пък неминуемо следва, че във вътрешната си структура канибалът и авторът на Критика на чистия разум са един и същ човек – колкото и различни да са те във външните, във видимите си изяви. Ако е така, как да съхраниш, как да не загубиш вапцаровската си вяра в доброто и в човека? Особено след като битовият философ Санчо Панса учи, че „всеки си е такъв, какъвто го е създал Господ, а често и по-лош”. А защо ли не и по-добър?

Сега, след всичко споделено, разбрахте ли дали човек е по природа добър и благороден, но развратен от цивилизацията, или е по природа зъл и варварин, но облагороден от същата цивилизация? И аз не разбрах. Но изведнъж повярвах на Музил, че опита ли се човек да проумее случващите се събития в тяхната съвкупност, логично ще стигне до извода, че при цялата си умност този свят непрекъснато светува в някакво непонятно и родствено с идиотизма състояние – толкова неустановени, толкова относителни, така взаимозаменяеми са понятията му за добро и зло. Не ще и дума, че само древният мъдрец ще ни измъкне от всеобщото недоумение: „Моралисти! Постарайте се да поставите обозначителни надписи на доброто и злото, та децата и народът да не ги бъркат”.

 

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияПсихология на Априлското въстание
Следваща статияГургуличият зов