Начало Идеи Гледна точка Спомен за приятеля
Гледна точка

Спомен за приятеля

2202

В памет на Александър Инджов

Още щом го видях за първи път, разбрах, че ще станем приятели.

Александър Инджов беше рус, с красиви сини очи, с пухкаво лице и леко закръглена фигура, макар че беше сравнително висок, само 1–2 сантиметра по-долу от мен. Но онова, което най-силно ми направи впечатление, бяха движенията му: в никакъв случай отривисти, по-скоро меки; имаше в тях дух, някакво усещане за безоблачност и светлина, за игривост. Създаваше възприятие за веселост, лежерност, за едро преминаване през живота, в който той сякаш не се вземаше твърде на сериозно. Ей това най ми допадаше у него – не се дуеше, не виреше нос, макар да знаеше много – като започнеш от литературата и свършиш с механиката. Умирах си да разговаряме, въпреки че – работейки във вестник („Черноморски фар“), не всякога имаше време. Но пък в мъничката му стаичка на третия етаж на улица „Милин камък“ винаги ми отделяше минутки, че и час да побъбрим за какво ли не – от политиката до културата, от бургаските реалии до световните баталии. Отзивчив, добронамерен, отговорен; обещаеше ли нещо, брой го сторено. Мъжка дума – хвърлен камък…

Но си остана отстранен – повече наблюдател и коментатор, отколкото участник.

Когато се запознахме, Бургас вреше и кипеше. Беше непосредствено след промените, аз член на Координационния съвет на СДС, малко по-късно и организационен секретар. „Черноморски фар“, където Сашо завеждаше културата, се превърна в територия на политически битки – трябваше да оборваме, да отвоюваме, да опонираме и убеждаваме. Освен че обикалях(ме) като родопски катър(и), както се казва, окръга, за да създаваме „сини“ структури (едва тогава, между другото, опознах района; имало е дни, дето съм се прибирал чак към 3–4 часа през нощта), налагаше се да кръстосваме с комунистите и словесни шпаги тъкмо на страниците на най-големия регионален вестник. Тогава открих, че да пиша ми се удава, макар че и преди това бях заченал някои неща. Публицистиката ме увлече, а Сашо стана човекът, който приемаше творенията ми. Носех ги на ръка – нямаше имейли (то и интернет нямаше), натракани на една очукана пишеща машина „Марица“, която май още се валя нейде из мазето на блока в Бургас. Сашо ги поглеждаше, стилистично поправяше, след което пускаше статията по веригата. И почваше лекичко да ме подхлъзва с една тънка ирония, която аз схващах, ама не исках да приема, ами се палех: уверявах го, че животът ще бъде „по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден“, но че за да стане това, длъжни сме да вложим сили, енергия, душа. Пък той… Пък той скептичен…

Александър Инджов познаваше повече хората от мен, много повече.

Негов баща е Никола Инджов, известен поет, кадър в Съюза на българските писатели. Това ме респектираше – изпитвах на младини някакво страхопочитание към всекиго, занимаващ се с култура; виждаха ми се различни същества, по-възвишени. Е, не бих казал ангели (демони също не бих казал), но че афинитетът ме превземаше, беше безспорно. За разлика от мен, Сашо не изпитваше подобни преклонения, напротив – често се надсмиваше над авторските суети, с остър критически скалпел правеше творбите на пух и прах, не щадеше никого. Лаская се да мисля, че станахме приятели тъкмо защото в мен видя не само суета, но и талантец някакъв, колкото и мъничък. Обожавах да го слушам за писателските изцепки, вражди, спречквания и омрази – знаеше ги отлично. Може би поради това никога не беше опитвал да пише нещо друго освен вестникарски материали. Много ме учудваше това негово равнодушие към художеството: човек с талант, с изключителни познания във всякакви сфери на живота, с може би най-важното в ония времена – достъп до маститите литературни редакции, а тъй недеятелен. Отдавах го, че баща му е напуснал майка му вероятно и заради такива самовлюбени причини, писателски, тълкувах съпротивата му като чиста проба нарочен бойкот и саботаж. Но на себе си. Когато обаче се опитвах да отворя дума за това, не беше никак отзивчив. И обръщаше приказките на шега…  

Хуморът му беше сочен, интелигентен, искрящ и изненадващ. Неподражаем.

Когато през 1994 г. – освободен вече от политическите си илюзии, започнах работа в „Черноморски фар“, със Сашо се сближихме някак естествено. Често излизахме на по бира и няма да забравя раздумките ни, които той изпълваше с блестящи забележки, с необорими аргументи, с безукорни логически построения. На моменти съвсем съзнателно му опонирах, за да го слушам как изгражда тезите си – отлично. Като се започне от бургаските автори, които той с безпогрешен нюх определяше с всичките им човешки и творчески слабости, и се стигне до политическите спорове – той беше ляв, аз – десен, това бяха едни такива хубави разговори, каквито не си спомням да съм водил отдавна. Но без горещене, без нападки от лично естество, без обиди; всичко и само по принцип. Това са едни от много приятните мигове в живота ми, когато – в паузите между правенето на вестника, си хортувахме сладко-сладко. И когато напуснах Бургас, страшно ми липсваха. Липсваше ми и Сашо с неговия лек нрав и умен поглед. Постепенно разстоянията ни разделиха, „Черноморски фар“ премина в други ръце и той отиде да работи в БНР-Бургас. Виждахме се и там, но не особено често и определено не за дълго – теглеха го професионалните задължения…

Александър Инджов никога не напусна журналистиката, остана в нея, докато можеше.

Научих през последните години, че се разболял. Тежко и непоправимо. Слава Богу, такъв не съм го виждал. За себе си го извиквам като онзи интелигентен, остроумен и способен човек, с когото преди 30 години се сприятелихме и което приятелство запазихме през годините. Пазя в сърцето си и красивия спомен за него…

Сбогом, Сашо, приятелю, благодаря ти за спомените!

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора