1
716

Спомен за Съединението

По случай петдесетгодишнината от Съединението на Северна и Южна България

Ген. Данаил Николаев
Ген. Данаил Николаев

Минутата беше тържествена и неописуема! Възторгът у офицерите и войниците беше неудържим и те всички се спуснаха към знамето и почнаха да го целуват, като набожно се кръстеха.

Със сърце, преизпълнено от благодарност към Бога, загдето при многото изпитни в преклонните години на живота ми дарува здраве, за да мога да доживея този славен и велик политически български ден, аз си спомням в деня на петдесетгодишнината на това епохално събитие някои епизоди и факти от това всенародно желано дело.

Още от деня на разпокъсвание тялото на България на пет части на Берлинския конгрес, в душата на всички истински българи се загнезди идеята и искрата за Съединението на разпокъсаните части на България.

По Берлинския конгрес Южна България се сдоби с автономно управление под султанска власт, която трая само седем години.

Около средата на юлий месец 1885 година в селото Дермендере, днешното Фердинандово, в чифлика на пловдивския жител Кацигра се събрали някои от по-видните политически дейци – възторжени носители на идеята за съединението, между които са били покойните Захарий Стоянов, капитан Паница и др., които в момент на патриотичен екстаз, при наздравица за бъдещето Съединение дали няколко гърмежи – вистрели, които привлекли вниманието на властта.

В това време аз бях дружинен командир на Втора пловдивска дружина, произведен в чин майор от султана, и на следния ден додоха при мене покойните д-р Георги Странски, Захарий Стоянов, Паница и ми обясниха станалото в Дермендере, като ми казаха открито, че искат моята военна поддръжка в предстоящото насилствено сваляне на Източно-Румелийското правителство начело с генерал-губернатора на областта Гаврил Кръстевич паша. 

На това им искане аз отговорих ясно и категорично, че на подобна политическа акция, целяща да свали правителство, аз като военен не мога да обещавам и дам съдействие, но съм готов да действувам лично и способствувам с всички мои сили за изпълнение на всенародно желания идеал – провъзгласявание на Съединението, за което обаче се изисква от лицата, посветени на тая всенародна идея, да кротуват и бъдат благоразумни, без да манифестират своите чувства до настъпвание на съдбоносния момент. В този смисъл им казах категорично и повелително, аз ще се постарая да направя всичко зависещо от мене като българин-патриот и висш военачалник.  

За щастие на България нея година Щаба на милицията реши да има маневри в месец септемврий около Стара Загора с два отряда: Източен, командван от майор Мерчански, и Западен, командван от мен.

Второ благоприятно условие ми доде на помощ, като се реши да се събере сборен лагер на милицията около Пловдив и за началник на лагера от Щаба на милицията бях назначен аз.

Тези две условия утвърдиха в мене желанието и идеята за успеха на великото дело на Съединението.

Едно, което ме безпокоеше, то бе незнанието ми какво е положението и състоянието на духовете на граждани и военни в провинцията и затова по свой почин изпратих с поверителна комисия моя адютант капитан Стефов да обиколи гарнизоните в провинцията, а аз, за да замаскирам това що готвя, заминах за Хисарските бани. Тук тайно и негласно повиках на доклад сержант-майорите (фелдфебели), които бяха околийски воински началници от района на Втора пловдивска дружина, а именно от околиите: Конушка, Рупчоска и Овчехълмска със списъците на резервните войници и тия на второто опълчение.

От Хисаря писах поверително писмо на майор Муткуров в Шумен, гдето се готвеха маневри в присъствието на княз Александър, като го заклевах да изложи на Негово височество това що приготовявам в Пловдив и ми съобщи впечатлението и мнението му. Единственият отговор бе депешата, която получих от майор Муткуров от Габрово, че маневрите, ако и свършени, но запасните войници не били разпуснати – уволнени.

Това за мене бе трето благоприятно условие за евентуалните събития, които ще се развият в столицата на Източна Румелия – град Пловдив.

Веднага след тая депеша и още в Хисаря получих съобщение от Пловдив, че за мене има поверителен пакет от Щаба на милицията и щом стигнах в Пловдив, отворих го и виждам, че съм назначен началник на Западния отред в предстоещите маневри, определени да почнат на шестий септемврий.

Ето как се определи датата на Съединението – всички други версии са неверни.

Запасните войници са свикани и всичко е готово на 5 септемврий.

По мое нареждане бе приготвено и знаме с извезан в средата лев, но държано в тайна.

Настъпи съдбоносната нощ на 5 срещу 6 септмеврий. Дадох заповед предвид на маневрите всички офицери да бъдат при частите нея нощ.

Точно в 4 часа после полунощ на 6 септемврий 1885 г. се явих в лагера и заповядах на дежурния офицер да бие тревога.

Само в няколко минути всички войскови части от сборния лагер се построиха на плаца в най-голям поредък при присъствието на всички войскови началници.

Обиколих, поздравих частите и заповядах да образуват сгъстено каре и тогава гръмогласно им обявих: „Господа офицери, унтерофицери и солдати по Божие провидение и всенародно желание, вие сте призовани като българи-войници да извършите велик патриотичен акт и с вашата помощ и готовност на самопожертвувание обявявам акта на Съединението на Румелия със Северна България! Бог да ни е на помощ“.

Това мое съобщение се посрещна с възторжено и нестихно ура и със сърдечно въодушевление от всички воински чинове.

Тогава схванах момента и заповядах да ми се донесе приготвеното знаме – до тогава милицията нямаше знамена, понеже трябваше да носят полумесеца. Щом ми донесоха знамето, аз го развих и им казах: „Благодаря ви за готовността да изпълните един свещен дълг. До днес вий бяхте войници, но нямахте военната светиня – знамето. Ето в тая минута то е развято над вашите глави и от тая свещена минута вие вече не сте султански войници, а храбри български лъвове на Съединена България и затова ви приканвам да извикате: ура! да живее Съединена България„.

И предадох знамето на знаменосеца.

Минутата беше тържествена и неописуема! Възторгът у офицерите и войниците беше неудържим и те всички се спуснаха към знамето и почнаха да го целуват, като набожно се кръстеха, и това трая няколко минути, подир което извиках: „По местам, г.г. офицери!“

Войниците се строиха, а офицерите додоха при мен и им обясних, че тръгваме за града, за да изпълним акта на Съединението, като им внуших да бъдат крайно внимателни и в пълно единение със своите войници.

Подир отиването им по местата си командувах: „Дружини, мирно! Напред – ходом марш!“

И тръгнах начело на колоната към гр. Пловдив.

Тук пропущам спомени и епизоди, много важни, от които се вижда с каква грижливост се запази тайната до обявяването на акта на Съединението!

Часът е вече пет – развиделяваше се, когато влязохме в града. Разпоредих да се оставят патрули в улиците, а с ядрото войници се явих пред конака на генерал-губернатора и разпоредих да бъде обкръжен.

Тъкмо в този момент ми се докладва, че началникът на милицията и жандармерията, генерал фон Дригалски, идел от към градската градина, но кордонът войници го спрел и не го пуща. Узнал това, аз заповядах да го пуснат и той дойде при мене много сърдит, загдето войниците не само не го пущали, но дори не му отдали никаква чест!

Отговорих му да се примири с новото положение, защото той е назначен от султана, а от пет часа тая сутрин войниците не са султанска армия, а патриоти български войници на Съединена Северна и Южна България и като така той вече не им е началник.

След тези ми обяснения помолих го да бъде спокоен за своя живот, да отиде в квартирата си и чака развоя на събитията.

Едвам това се свърши, ето иде унтерофицер и ми докладва, че на десния фланг на южната част на конака се явил много сърдит руския военен агент-подполковник Чичагов. Веднага в галоп отидох при него, който троснато ми каза: „Майор, това не е волята на Царя!“

Отговорих му спокойно, но с глас повелителен, като командуващ революционни войски пред двореца-конака на губернатора: „Подполковник! Това е волята на българския народ! Пред фронта на революционните войски умолявам да се приберете дома си и чакате развоя и края на съдбоносните събития за освободената от Русия България“.

Подполковник Чичагов много смутен се подчини и си отиде, а аз се отправих в галоп към конака.

Спрях пред главната врата, охранявана от войници от Първа пловдивска дружина, срещу която врата бяха разположени оръдията на батареята.

Заповядах да повикат полицмейстера на конака и заповядах да отвори вратата, иначе ще бъдат отворени с оръдейни вистрели и то веднага.

Тъкмо в този момент забелязах, че в двора на конака се строят ротите от Първа пловдивска дружина, командвана от капитан Райчо Николов, понеже титулярният дружинен командир, руският майор Якобсон, беше тогава в отпуск. Оказа се, че трите роти са били привлечени без мое знание за охрана на конака.

Щом видях построените вътре три роти, аз се приближих до вратата и гръмогласно извиках: „Войници, поздравлявам ви с великия акт на Съединението – да живее Съединена България“.

Войниците развълнувани извикаха „ура“ започнаха да си хвърлят фуражките нагоре и ефектът бе чародеен – вратите на конака ги отвориха войниците отвътре.

Вътре в конака влезли посветените на Съединението граждани – Иван Андонов и др., но се забавиха и не излизат, затова пратих моя адютант капитан Стефов да види какво става и ми докладва, като увери от мое име генерал-губернатора да не се страхува и че е под моята охрана. И като главнокомандващ на войските съм взел всички мерки за защита на неговия живот и неприкосновеността му.

След малко дойде при мен Захарий Стоянов, когото натоварих да приготви веднага прокламация към българския народ за извършения велик акт на Съединението. Той веднага отиде да изпълни нареждането ми и ето от конака излезе губернатора Гаврил Кръстевич и се качи на приготвения файтон, придружен от назначения от мен офицер да го съпровожда поручик Ганю Атанасов.

В този момент видях, че се качи на капрата учителката Недялка – годеница на Чардафона, водителя на Голямо Конарци, които единствени дойдоха навреме пред конака.

Генерал-губернаторът бе отведен в Голямо Конаре тихо и спокойно.

Веднага поставих охрана на конака и пуснах патрули из града за запазване на реда и тишината, а останалите войски изпратих в дежурна част, а сам се отправих в Градския съвет, гдето намерих покойните днес: д-р Стоян Чомаков, д-р Георги Странски, Антон Каблешков, майор Филов, К. Хаджикалчов, К. Пеев, Захарий Стоянов, Г. Бенев и др., които в мое присъствие с постановление съставиха временното правителство на Южна България с председател д-р Странски, подпредседател д-р Чомаков и членове майорите Филов, Муткуров, Райчо Николов и дейците Я. Груев, К. Пеев, К. Хаджикалчов, З. Стоянов, Д. Юруков, Г. Данчев, А. Самоковлиев и Г. Бенев, което временно правителство единодушно ме назначи за главнокомандващ на всичките войски на Южна България.

На връщане от Градския съвет минах покрай Отоманската банка в Пловдив. На вратата на банката бе излязъл директорът ѝ г-н Кроазие с ключове от касите, като ми ги даваше, за да разполагам с парите.

Отговорих му: „Г-н Кроазие, ти вършиш велик патриотичен акт и българският народ ще даде всичко мило и драго за неговото осъществяване, затова запазете си ключовете на касата и аз още сега ще изпратя военен пост за охрана на банката ви“.

Така се извърши първият велик акт за обединение на българския народ преди петдесет години без да се пролее капка кръв в този момент.

Тези мои спомени, накратко скицирани, за Съединението, които поднасям на младото българско воинство от Третото българско царство с отческо пожелание от мене, щото още в дните на нашия млад и храбър венценосец Негово Величество Цар Борис да се обедини под неговия скиптър българският народ и да го наречем „Борис III, Цар на всички българи“, а аз ще пошепна тихо думите на праведния Симеона: „Нине отпущаеши раба Твоего Владико по глаголу Твоему с миром“.

Д. Н. Николаев, запасен генерал от пехотата

Данаил Николаев (1852-1942) е български офицер, генерал от пехотата. Участник в Сръбско-турската война (1876), Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885) и Сръбско-българската война (1885). Военен министър в навечерието на Балканските войни. Първият офицер, получил най-високото звание в българската армия – генерал от пехотата. Известен като „патриарх на българската войска“. Предложеният тук текст е посветен на петдесетгодишнината от Съединението на Северна и Южна България и е публикуван във в. „Народна отбрана“, брой 1769 от 19 септември 1935 г.