1
542

Спомни си
за мен

TDimova
Преди една от последните молитви, с които християнинът се моли, застанал пред Причастието, има забележка „Мълком изречи тая молитва”:

На Твоята Тайна вечеря за участник ме приеми днес, Сине Божий. Защото няма да издам на враговете Ти тайната, нито целувка ще Ти дам като Юда, но като разбойника Те изповядвам: Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си.

Молитвата завършва с последните думи на разбойника, разпнат отдясно на Христос. Като повтаряме думите на разбойника, ние се самопричисляваме към разбойниците, към най-недостойните, към лишените от каквито и да било заслуги, които да изтъкнат, на които да се уповават, към тези, които имат само надеждата на Божията памет за тях. Не дори на Божията милост, защото разбойникът не казва „Смили се” или „Бъди милостив”, а казва „Спомни си”. Оказва се, че Божията памет за нас е най-последната ни надежда.

И тази последна надежда ние трябва да изречем мълком, тоест в съзнанието си, защото не можем да дръзнем дори да отворим недостойните си уста.

Спомни си за мене, Господи! Този Твой спомен е последната ми надежда в последния ми миг. Този Твой спомен ще е единственото нещо, заради което ще се разтворят пред мен вратите на Твоето царство, единственото нещо, заради което ще бъда катапултирана от греха в царството на правдата. Единствено този Твой спомен ще ме пренесе оттук там. Единствено Твоето помнене за мен ще ме изтръгне от безличието и забравата. Ако ти не ме помниш, Господи, аз ще се върна отново в нищото, ще стана отново прах, ще бъда в пустотата и всичко ще е било напусто. Лишена от Твоя спомен, Господи, аз ще бъда лишена от битие. Спомни си за мене, помни ме, Господи!

Но какво да помниш от мен? На фона на милиардите и милиарди хора през вековете, минали, настоящи и бъдещи – как да ме запомниш точно мен? С какво? С добрите ми дела, с пороците ми, с труда ми, с книгите ми, с политическите ми позиции, с амбициите ми? С вярата ми, с която съм премествала планини? С маловерието ми, с което съм потъвала и съм се давила? С кое, Господи, да ме помниш?

Ние, човеците, сме измислили хиляди начини и средства да направим паметта за нас по-дълготрайна. Издигаме си ръкотворни и неръкотворни паметници, за да вдълбаем по-дълбоко в земята паметта за нас. Издълбаваме върху тях имената си със златни букви. Но нищо не може да направи паметта за нас вечна, защото всичко на земята е мимолетно, защото самата земя е прашинка в безкрая. Съзнаваме това и често проплакваме: „Що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш”. Ти не си ни оставил, Господи. Но с кое да помниш и мен?

Дори Ти въздъхна от кръста към Отца, като повтори риданието на Псалмопевеца – „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” Сякаш и Теб Те беше напуснала надеждата. Но само миг след Своя вопъл Ти чу вопъла на разбойника – „Спомни си за мене, Господи” и му отговори с последните Си сили, с последния Си дъх: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая”. На последната надежда отговаряш с последната истина. Ти не си оставил и разбойника, но с кое ще помниш и мен?

Само с моя плач и безутешност, само с моето съзнание, че съм глинен съд, от Тебе сътворен, само с това, че викам към Теб – това единствено ще е достатъчно да привлече погледа Ти върху мен, спомнянето Ти за мен, незабравата Ти за мен.

Защото Ти си ми дал тази надежда – да се обръщам към Теб, когато всяка друга надежда е повяхнала и изсъхнала. Тази последна надежда остава дори когато мястото ни вече не ни познава. Остава, защото Ти знаеш нашия състав, помниш, че ние сме пръст.

Това си спомни разбойникът на кръста в последния миг от злочестия си живот и Те помоли да си спомниш за него. Затова и ние мълком изричаме неговата разбойническа молитва – най-силната, най-дълбоката молитва. Последната молитва. Защото всеки наш миг на земята е последен.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияМащаби в социалното или реакция срещу изкуството като реакция
Следваща статияЦанко Лавренов