1
810

Спорът за 9 септември

На 9 септември 2014 г. се навършиха 70 години от окупацията на България от съветската армия. Предлагаме ви още едно вглеждане в началото и края на комунистическия режим заедно с Калин Янакиев, Алекс Алексиев, Димитър Бочев и Михаил Груев.

На 7 и 8 септември тази година в София се проведе научна конференция на тема: „Деветосептемврийският преврат, тоталитарният режим и съвременна България“. Инициативата бе организирана от Фондация „Конрад Аденауер“, Фондация „Духовност и милосърдие“ и Инициативен комитет „България 1944-2014“. Участие в нея взеха български историци, философи, политолози, писатели, икономисти и др. Ето изказванията на философа проф. Калин Янакиев, експерта по международна сигурност Алекс Алексиев, писателя Димитър Бочев и историка доц. Михаил Груев.

Калин Янакиев: Комунизмът редуцира личността


Интересно е да се говори за метастазите на комунизма днес. Аз обаче бих искал да посоча три или четири основни, фундаментални черти на комунистическия тоталитаризъм. Макар да са правени много опити за очертаване на физиономията на този страховит феномен на ХХ век, ние сякаш все още – може би тъкмо поради многобройността на изтъкнатите черти – не сме успели да изградим един обобщаващ образ на този режим. Според мен първата основна черта на комунистическия тоталитаризъм е базисното отнемане на живота като право. Това съвсем не означава, че физически можеше да бъде отнет животът на всеки един поданик на комунистическата диктатура. Става дума за това, че базисното право на човека – неговият живот – по време на комунизма от право се превръща в ресурс, който държавата притежава. Животът се превръща в собственост не на онзи, на когото той е дарен от Бога, а на държавата. Животът на човека е ресурс, собственост на държавата. Всеки човек е перманентно мобилизиран в комунистически условия. Всичко на всички е мобилизирано в полза на държавата. В изключителни случаи, в трагични моменти и една нормална държава би могла да мобилизира живота на своите граждани – например за защита на националната общност. Но никоя друга държава, в нито един момент на историята не е осъществявала тотална и перманентна мобилизация на живота на хората. Никоя държава никога не си е позволявала да превърне живота в свой собствен ресурс, в свое собствено притежание. Това е основна черта тъкмо на комунистическия тоталитаризъм. Не просто животът като факт, но и всички негови жизнени отправления бяха мобилизирани от комунистическата държава и бяха неин ресурс. Основното жизнено отправление на човека – неговият труд, неговата работа не бяха както в нормалните обществени системи собственост на човека, с която той осъществява себеизявата си, благополучието си, гради собственото си достойнство. Не, за комунистическата държава трудът и работата бяха повинност. Неслучайно политкоректният език на комунизма говореше за повинност и задължение за труд на човека. Всички бяха мобилизирани на трудовия фронт. И когато се казва, че при комунизма не е имало безработица, ние трябва на всяка цена да видим каква е другата страна. Всяко нетрудене бе криминализирано, бе дезертиране от строя. Тук не бива въобще да се заблуждаваме, че подобна мобилизираност не е била записана в конституционните и юридическите документи на държавата. Макар да не бе записана, всички трябваше да работят, издължавайки се на държавата.

Макар човек при комунизма да се раждаше в своето семейство, той обаче не се раждаше на своето семейство. Той се раждаше в семейството си като притежание на държавата от самото си раждане. Никой родител не можеше да реши да не даде сина или дъщеря си в пионерската, комсомолската и т.н. организация. Човек изначално им принадлежеше, той бе техен.

Мобилизирана по-нататък бе цялата материална собственост на гражданите. В нормалните държави човек има дом. В комунизма дом нямаше, имаше жилищна площ, притежание на държавата чрез организацията, например, на Отечествения фронт. Тази жилищна площ бе точно така мобилизирана, както по време на война се мобилизира техника. Това бе един постоянно мобилизиран държавен ресурс, с който държавата можеше да разполага, както си иска.

По-нататък – с прословутото даване на правото на жените да работят, а всъщност тяхно задължаване да не бъдат домакини, и съпругът, и съпругата се отчуждаваха един от друг. Те можеха, на тях им бе разрешено да споделят единствено онези нередуцируеми функции, които държавата, уви, не можеше да им отнеме, а именно репродуктивността. Съпругът и съпругата принадлежаха не един на друг, а всеки един от тях на определено подразделение на трудовата армия. Симптоматично е, че социалистическата политкоректност в езика не обичаше да употребява думите съпруг, съпруга, комунистите нямаха мъж и жена, те имаха свой другар и своя другарка.

Всеобщата мобилизираност следователно на всичко на всички е първата черта на комунистическия тоталитаризъм. Тя донася невероятни антропологични, онтологични девиации в обществото. Първата от тях е, че частното във всички свои направления, частният живот представлява не първа реалност, както е в нормалните общества, а девиация на публичността. Частното в състояние на всеобща и пермаментна мобилизираност е мястото, в което човек може да дезертира – потенциално опасното, потенциално противообщественото място, там, където човек може да се измъкне от своята мобилизираност. И поради тази причина всяко частно беше под подозрение. По-яркото облекло бе израз на това, че демонстрираш отчуждение от нормативната самоотдаденост. До такава степен, че дори личността, която по понятията на класическия християнски, европейски разум е ентелехията, цветението на човешката природа, се смяташе за мястото на опасността. Личността е там, където човек не може да бъде подчинен, мястото на неподчинеността и неподчинимостта му. Поради тази причина комунизмът не обичаше ярката личностност във всичките й изяви. Спартакиадата бе може би естетическият идеал на комунизма – безлико, бедно облечено, нееротично, несвоебразно, потопено в масовката лице.  Преобръщането на порядъка на публичното и частното, превръщането на частното, което се съобщава, в общество, в девиация на публичността нанася изключително тежки антропологични последици. Личността става нещо, което трябва да се крие, нещо, което трябва да редуцираме, защото нормативното е да си самонепринадлежим, да сме самоотдадени като ресурс на онзи, който ни притежава, който притежава всичко на всички, тоталитарната държава. Това е първата черта на комунистическия тоталитаризъм, която според мен е фундаментална.

Втората черта произтича от първата – за да се поддържат подобна всеобща мобилизираност, подобно превръщане на човешкия живот от ултимативно и първо право в ресурс, трябва да се възпитава и подгрява един непрекъснат жертвено-героичен етос. Етосът на жертвената героичност бе идеологически първенствуващ в комунистическия режим. Цялата история във всичките й три дименсии бе стилизирана по този етос. Миналото винаги представляваше територия на нестихваща битка, разделена онтологически от барикада, и всички обитавали миналото винаги бяха ситуирани от едната или от другата страна на тази онтологична барикада. Нито едно от действията, извършвани в миналото, не би могло да бъде неутрално. Целият социум – от самото му зараждане до момента на идването на власт на комунистическата държава – е територия на перманентната война, той е територия, която не може да бъде населена от неутрални люде, а само от герои или гадове… Ако това е било цялото минало, моментът на комунистическата победа е кайрос, съдбовният момент, в който вековната битка е спечелена и тя трябва да се доведе докрай. Което оправдава всеобщата мобилизираност за в бъдеще. Този героично-жертвен етос водеше също до невероятни антропологически девиации. През 60-те, 70-те години в България имаше истинска епидемия от т.нар. тъкачки многостаночнички и никой не можеше да разбере какъв е резонът на подобно безумно и безсмислено себеизразходване. Там е работата обаче, че това трябваше да се поддържа на всяка цена, за да се обоснове първата черта – всеобщата мобилизираност изисква като свое условие внедряването на жертвено-героичен етос.

Третата черта – внедряването, разпалването, симулирането на подобен жертвено-героичен етос изисква нещо, което е много тънко, това е своеобразната идеологическа ювенилност на комунизма. Комунизмът имаше някаква особена театрализирана младежкост. Младият човек, безразсъдният, героичният млад човек бе основният герой на комунизма. Комунизмът бе геронтократичен едва в своя залез, в началото, особено в първите години на Съветския съюз, комунизмът е отчетливо бастардски. Симтоматично е, че се разрушава, за да се разруши старото, и се строи ново, просто защото е ново. Бащите и синовете биват противопоставени, както се противопоставят ретрогради на новатори. Тази особена ювенилност бе чисто идеологическа, защото обществото не може да бъде населено само от млади хора, а и не е естествено младият човек да бъде стопанин на живота… И понеже младият, радикалният, способен на непрекъснат жертвено-георичен етос човек не може да изпълва цялото общество, неговото място се заемаше от човек на зряла възраст, който има качества на безразсъден млад човек, сиреч на глупак. Което означава, че комунизмът бе и общество на структурната глупост, на идеологически нормативният идиотизъм.

Тези три черти на комунистическия тоталитаризъм може да не ви се виждат достатъчно ярки, но те са довели до невероятни антропологични девиации. Ще завърша с още една – след като тези три черти са достатъчно здраво внедрени в обществото, комунизмът се изправя пред изкушението да извършва радикални деструктивни действия от типа на окончателно решение. Тъкмо защото държавата се вижда за първи път в цялата история притежател на всичко на всички, тя е изкушена да извършва неща, които никоя друга държава никога не би си позволила да прави. Подобни радикални действия водят до подкопаване на самото основание на обществото. В ранния Съветски съюз, когато все още ръководна длъжност в компартията заема Леон Троцки, той е имал следната идея за тотално преобразуване на обществото – за да се повиши ефективността и мобилността на труда, Троцки решил, че трябва на всяка цена да се изтрие базисната ретроградна очевидност, че хората живеят в определени населени места, в селища и градове, в постоянни агломерации. Защо е необходимо това, когато би могло цялата съветска страна да бъде опасана с жици, подобни на тези на електропроводите, на тях да бъдат качени вагонетки, в които да има легла, по една маса и по няколко стола, и по този начин целокупното съветско население да бъде превърнато в радикално мобилна работна сила. Където възникне необходимост, струпват по-голяма част от вагонетния товар, хората слизат, започват да строят и да работят, а след това се разсредоточават или съсредоточават на друго място. Слава Богу, този проект не е осъществен, но той показва при подобен ресурс, който получава държавата в собствените си ръце, до какъв идиотизъм въобще може да се стигне. Най-важното в случая е, че ако този проект или подобни проекти би могъл да бъде осъществен, те подриват самото основание, заради което се извършва подобна работа. Добре, питам аз, цялото население ще бъде превърнато в товар, който ще бъде струпван, съсредоточаван и разсредоточаван, за да се повиши ефективността на производството? Но питам за кого и за какво ще се повиши ефективността на производството? Нали всяко производство има за последно основание обществото и хората? Ако си превърнал обществото и хората във вагонетъчен товар, за какво ти е да повишаваш производителността и ефективността? За кого ще работят тази повишена ефективност и производство, за самата идея? Нали вече няма хора, нали вече няма градове, нали вече няма постоянни съобщества и агломерации, всички са превърнати във вагонетен товар, всички са превърнати в минимално квалифицирана работна сила. Виждате, че подобно изкушение от радикално-мащабни действия, деструктивиращи традиционното общество, биха могли да доведат до абсурд. В историята комунизмът е редукция до абсурд, историческо редуциране до абсурд.

Ако това биха могли да бъдат три от основните черти на комунистическия тоталитаризъм, освободили ли сме се ние от комунистическия тоталитаризъм? Да, ние не живеем вече в такова общество. И трябва да отдадем заслуженото на всички, които и може да не са се борили достатъчно активно, но съдействаха за това този зловещ феномен да изчезне от лицето на планетата. Ние вече не сме мобилизирани, нашият живот не е ресурс. Никой отдавна не ни принуждава да живеем в жертвено-героичен етос. Ние сме стигнали даже до другата крайност – свръхиндивидуализъм и хедонизъм. Никой вече не ни принуждава към театрализирани ювенилни тикове. Ние спокойно можем да бъдем и аскетични, и еротични, улиците ни са пълни с красиви лица на личности. Да, комунизмът има своите метастази. Тези метастази трябва да бъдат изследвани. Ние трябва да видим в какво се превърнаха онези, които превърнаха живота ни в свой ресурс. Трябва да воюваме с тях. Но трябва да имаме и самочувствие. Ние се освободихме от тоталитаризма. Ние се борим с мафия, олигархия, с подли люде, със задния отряд на комунистическите господари, с доносниците, с офицерите от ДС, но вече не се борим с тоталитаризма. Казвам това, рискувайки да си навлека гнева на някои от вас, но го казвам, защото изключително ме притеснява смачканото ни самочувствие често пъти. Комунистите продължават да ни владеят, ние продължаваме да бъдем техни жертви, ние продължаваме да бъдем парии на предишния режим. Това не е добре за нашето самочувствие. Не можем да се борим с метастазите на този режим, ако продължаваме да се изживяваме като жертви, ако продължаваме да се изживяваме като хора, които нищо не са направили. Не, направихме. Мнозина от нас в тази зала също го направиха, така че не бива да загърбваме това.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“, „Религиозно-философски размишления“, „Философски опити върху самотата и надеждата“, „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“, „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“, „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“, „Светът на Средновековието“, „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“.

Алекс Алексиев: Рузвелт изигра огромна роля за налагането на комунизма, Рейгън – за неговия провал


Съществуват някои легенди за комунизма, които за съжаление все още се разширяват. Наскоро в едно левичарско американско списание имаше запитване кой е виновен за това комунизмът да се установи в Източна Европа и кой успя да го премахне. Огромното болшинство от запитаните твърдят, че Чърчил е виновен за установяването на комунизма в Източна Европа, а Горбачов е допринесъл за неговото изчезване. Така мислят и много хора в България. Според мен това е напълно погрешно. Тезата, че Чърчил е човекът, който е позволил комунизмът да се установи, е напълно погрешна. Причината, поради която Чърчил не е виновен за идването на комунизма, е съвсем проста – той е realpolitik, политик, който разбира напълно истината на геополитиката и няма никакви илюзии относно комунизма и Сталин. Докато при Рузвелт е точно обратното. Той е левичарски политик, който идва на власт по време на най-голямата депресия в САЩ, когато позицията на американския народ относно капитализма и социализма се обръща в полза на социализма. Не знам дали ви е известно, но според различни изследвания близо 70% от американските интелектуалци са настроени прокомунистически. Рузвелт от самото начало вярва на Сталин и не вярва на Чърчил. За него Чърчил е британски колониалист и империалист, докато Сталин е нещо ново и по-обещаващо. И макар да знае за някои тъмни страни на комунизма, той по всякакъв начин се опитва да не ги дискутира, дори да ги запази в тайна. Например, след убийството на полските офицери в Катин Рузвелт забранява на американското правителство да говори за това, въпреки че има много свидетели.

Какво се случва в Ялта – ключовият момент за налагането на комунизма. В самото начало между Чърчил и Рузвелт има много силен конфликт. Чърчил иска да се съгласува западната позиция срещу Сталин. Рузвелт категорично отказва, защото не иска да го смятат за империалист. И когато се срещат в Малта, на път за Ялта, Рузвелт казва: „Аз не мога да съгласувам никаква политика, защото за Сталин това ще прозвучи като конспирация срещу Съветския съюз“. Това, което се случва в Ялта и което е началото на налагането на комунизма в Източна Европа, е пълна победа на Сталин. Той успява да получи от Рузвелт почти всичко, което иска. Едно от най-известните изказвания на Рузвелт по въпроса е: „Ако аз дам на Сталин всичко, което поиска, и не поискам от него нищо, той ще престане да иска повече и няма да анексира никаква територия“. Подходът на Рузвелт е, че Съветският съюз – макар и да има големи недостатъци, е все пак бъдещето, докато Чърчил, колониализмът и империализмът са миналото. Интересно е да прочетем тайните части на договора в Ялта, които са публикувани в САЩ цели десет години след събитието – през 1954 г. Самият Рузвелт, както и Труман след него, забраняват да се публикуват тези тайни договори, които са изключително скандални. Тайните договори показват, че се възстановява принудителният труд за бегълци, че всички руснаци (не съветски жители), живеещи в Италия, Франция, Германия и др., трябва да бъдат насилствено депортирани в Съветския съюз. Това е едно от най-позорните действия на западния свят спрямо самите западни идеали, позорно съгласие от страна на Рузвелт. Чърчил се противи, но не успява да се наложи. Много европейски специалисти смятат, че ако Рузвелт бе останал жив, цяла Европа може би щеше да стане комунистическа. Както знаете, Рузвелт умира много скоро след Ялта, а по време на самата конференция той бил според някои едва ли не на смъртно легло. След Рузвелт на власт идва Труман, който няма абсолютно никакви илюзии спрямо Сталин и комунизма. Той променя моментално политиката и фактически признава, че Чърчил е бил прав. С идването си на власт Труман оказва съпротива на Сталин. Една година след Ялта Труман кани Чърчил в Мисури, където той произнася прочутата си реч за падането на желязната завеса над Европа.

Доста години след Ялта на власт идва Рейгън – единственият американски политик, който изобличава комунизма от самото начало. Той започва да пише политически статии и да се занимава с политика към 1964 г. Аз лично съм участвал в две от неговите кампании. Няма да забравя, когато на едно събрание някой го попита какво мисли за комунизма, той каза: „Комунизмът е идеология, базирана на абсолютно фалшива икономическа теория и ще стигне до бунището на историята, а ние като американци трябва да му помогнем за това“. Наистина, когато Рейгън дойде на власт през 1981 г., една от първите му директиви беше т.нар. Директива за национална сигурност № 32. В тази директива се казва, че САЩ не признават хегемонията на Съветския съюз над Източна Европа и ще направят всичко възможно да я неутрализират. Това, което последва, беше една необявена война – в голяма степен икономическа – срещу Съветския съюз с цел да му се помогне по пътя към бунището на историята. За Рейгън най-важното бе превъоръжаването на Америка, включително развитието на високотехнологични програми. Второ, помощ и солидарност с Полша и подкрепа на афганската съпротива срещу Русия през 80-те години. Освен това започна и една чисто икономическа война срещу Съветския съюз. Рейгън забрани износа на американски стратегически стоки за Русия. Той упражни огромен натиск върху западните банки да престанат да финансират съветски проекти на преференциални лихви, заповяда и технологична дезинформация. Фактът, че от икономическа гледна точка Русия започна да пропада, както и това, че загуби войната в Афганистан, беше началото на края. И вие знаете, че Горбачов започна да ходи навсякъде и да се моли за заеми, за да поддържа стандарта на живот в Русия на някакво минимално ниво. Така че хора като Рузвелт и Рейгън изиграха огромна роля – първо за това, че комунизмът се наложи и второ за това, че той изчезна.

Алекс Алексиев е роден през 1941 г. в България, син е на убития след 9 септември 1944 г. художник и фейлетонист Райко Алексиев. През 1991-1992 г. е съветник на премиера Филип Димитров. Научен сътрудник е в института “Хъдсън” във Вашингтон, експерт по международна сигурност и радикален ислям. Работил е за корпорация “Ранд”, негови анализи по националната сигурност са се ползвали от Пентагона и ЦРУ. В началото на 2011 г. учреди в София Център за изследване на Балканския и Черноморския регион.

Димитър Бочев: Саморазбирам се като антикомунист, но това не е достатъчно, за да си демократ


Особен принос в днешните разисквания има според мен словото на проф. Янакиев, защото той разкри внезапни, неподозирани поне от мен аспекти на една действителност, която си мислех, че познавам обстойно, и така обогати моя светоглед. Доколкото съм човек с доста разнолика политическа биография, за да предотвратя бъдещи недоразумения, искам да кажа от какви политически позиции говоря – аз се саморазбирам като антикомунист, в това няма и капка съмнение, но и това не е достатъчно, за да си демократ. В същия смисъл и в същата степен аз се саморазбирам и като антинацист и моят антикомунизъм легитимира моя антинацизъм, а моят антинацизъм легитимира моя антикомунизъм. И само на базата на тази реципрочност нещата си идват на мястото. За съжаление много малко съвременни български политици разбират и виждат тази взаимозависимост, която според мен е екзистенциална. Аз съм съгласен с проф. Янакиев, че живеем в нови условия и че сме нови хора и съвсем не приветствам онези антикомунисти, много от тях фанатизирани, които заявяват, че нищо не се е променило след 10 ноември. Не е така. Самият факт, че сме събрали тук и можем свободно да говорим вече показва, че сме свидетели, че изживяваме съществени коренни промени.

Ще тръгна от един въпрос, който и до днес търси своя отговор – кой, защо и как срина комунизма. Аз съм съгласен с Алекс Алексиев, че Западът има определен принос – особено Рейгън, който пръв и единствен се осмели да окачестви съветската империя като империя на лъжата и злото. Това е така, но Западът направи само една нищожна част от онова, което можеше да направи за свободата на нашите народи. Вярвайте ми, че в 40-годишното си изгнание на Запад съм бил свидетел на много повече демонстрации в свободния свят в защита на застрашени животински видове и дори на застрашени растителни видове, отколкото на демонстрации в защита на човешките права и свободи на нашите поробени народи. Западът търсеше не двубой, а съглашателство с комунистическите режими. Оттам и изводът, до който неведнъж съм стигал, че Западът не е по своята природа нито антинацистки, нито антикомунистически, а единствено и само капиталистически. Алекс Алексиев знае много добре, че в нашите коментари – говоря за „Свободна Европа“ – ние можехме да пишем диктатора Пиночет, но нямахме право да пишем диктатора Живков. Това ни беше официално забранено. Пиночет в моите очи съвсем не е образец на демокрация, разбира се, но е истинско тревопасно в сравнение с комунистическите хищници от онази епоха. Въпросът е защо стана така, защо Западът мери с различни аршини? Защото Пиночет е далеко, защото Пиночет няма ядрени ракети, които да застрашат неговата сигурност, а България като част от Варшавския пакт беше реална опасност за Запада.

Не Западът свали комунизма, не го свалиха и родните дисиденти, въпреки техния несъмнен принос, не го свали международното обществено мнение, комунизмът се самоуби със собствените си ръждиви оръжия, той стана жертва на собствената си противоречивост. Наша задача като жители на едно ново демократично общество след падането на режима беше да преработим подобаващо комунистическото наследство. Това ние не направихме и до ден днешен. Ние предпочитаме да загърбваме нещата вместо да ги преработим. Погребвайки комунизма, ние погребахме един жив труп, който периодично възкръсва, тръгва между хората и върши своите злодеяния. Има много причини защо ние за разлика от другите източноевропейски държави не тръгнахме на една битка с комунизма със съзнанието, че комунизмът няма да изчезне от бита ни преди да е изчезнал от нашето съзнание. А там той се е загнездил много трайно.

Ще се спра с две думи на психологическата причина, поради която според мен ние не преработихме подобаващо комунистическото наследство. Тя е следната – да преработваш значи да се конфронтираш, да се конфронтираш с онези бесове и демони, които тровеха живота ни почти половин век. Тази конфронтация предполагаше съзнание за собствена вина, за съучастието на всички нас като роби и жертви на режима. В известен смисъл ние бяхме наши собствени палачи. А да признаем това, да тръгнем към подобна конфронтация, значеше да изживеем болка. Човек обаче е така устроен, че на човешката природа е по-свойствено да заобикаля болката, отколкото да се конфронтира, да се среща с нея. Ние просто не намерихме мъжеството и силите за една открита и честна конфронтация и това ни малодушие си отмъщава и с днешна дата, то ще трови бита и на идните поколения. Всичко непреработено сега, всичко, което днес от страх и малодушие отказваме да признаем и преработим, ще се върне върху нас като бумеранг с нова сила в близко и далечно бъдеще.

Писателят Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в Софийския университет. Многократно е арестуван от ДС за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. с помощта на западни приятели напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на “Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с Георги Марков. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор е на книгите „Междинно кацане“, „Генезис ІІ“, „Синеокият слепец“, „Хомо емигрантикус“ и др.

Михаил Груев за белите полета в историческото познание


Когато говорим за 9 септември, става видно двоякото ни възприемане на тази дата – от една страна като конкретна дата, свързана с преврата, благодарение на който на власт идва комунистическата партия с нейната гарнитура Отечествения фронт, от друга страна в съзнанието ни изниква 9 септември като една разширена метафора, с която се обобщава целият комунистически режим – от Рузвелт до Рейгън и съответно от Сталин до Горбачов. Според мен това е историографска слабост. Слагането на всичко под една обща шапка лишава изследователя от голяма част от детайлите, които са важни, лишава го от историзма, който е необходим, за да се проследи режимът в развитие. В този смисъл аз избрах да говоря само и конкретно за белите полета в нашето познание за преврата на 9 септември, което ще рече последните дни на август 1944 г. докъм края на 1944 и началото на 1945 г. До голяма степен тези бели полета са свързани с невъзможния достъп на изследователите до съветските архиви. По това време на ломското пристанище са изнесени около 130 чувала с документи – документи на щаба на флота (до голяма степен това е свързано с надценяването от съветска страна на българската запознатост с техническите нововъведения в Райха и готовността на германците за усъвършенстване на техните подводници), на щаба на армията, протоколи от заседанията на правителствата, протоколи от заседания на Регентския съвет. Това са български документи. Това обаче, което ни пречи да сглобим цялостната картина, е невъзможният достъп до съветски документи, които описват поведението, движението, дислокацията и отношенията на съветските окупационни власти с българските власти и цивилното население. Въобще цената на съветската окупация в България остава неясна.

Другият момент е свързан с поведението на Червената армия в България, където тя действително не среща съпротива, но поведението й е типологично сходно с начина, по който се държи тя да кажем в Германия, Унгария и т.н. – инциденти с цивилно население, убийства, грабежи и т.н. Между другото факт е, че съветското командване тук се опитва да пресече тези инциденти, има и доста разстрели, но тази информация остава неясна поради липсата на достъп до съветските архиви. За мен това е много важен аспект на събитията около 9 септември. Всъщност правителството, което е формирано тогава, е създадено в условията на един окупационен режим. Именно Червената армия е факторът, който моделира процесите в Отечествения фронт. Впрочем дейността на самата Съюзна контролна комисия в България е важна, именно през Съюзната контролна комисия става овладяването на различните лостове на управлението. Бих направил препратка към един световноизвестен изследовател на комунистическите режими в сравнителна перспектива – Никола Верт, който обръща внимание върху факта, че навсякъде в Източна Европа комунистическите партии, които са малки и слабо влиятелни групи в обществото (България в това отношение представлява по-скоро изключение, тъй като тук имаме добре организирана и сравнително влиятелна комунистическа партия), идват винаги на власт в една широка коалиция, в която обаче задължително настояват за постове във вътрешното и правосъдното министерство. Тоест настояват за позиции, които ще им дадат възможност за разчистване на сметките вътре в съответните страни и за елиминирането на реалните или потенциални в бъдеще техни противници.

Другото бяло поле, на което бих искал да се спра, е свързано с момента на превключването на България от съюзник в противник на нацистка Германия и тук особено любопитен момент са събитията от първите дни на септември, тъй като България обявява неутралитет още на 26 август 1944 г., но без да обявява напускане на Оста. Едно такова бяло петно е съдбата на Първи корпус, базиран в Нишка баня и обстоятелството, че на 4 септември германците арестуват целия щаб на корпуса. Няма друго събитие в българската военна история, при което в плен да са паднали толкова български висши офицери. Вероятно замисълът на Райха е да ги държи като гарант за продължаващия български неутралитет. Но така или иначе важно е какво става с техните войници, как те се завръщат, как въобще се разпада този корпус и каква е съдбата на тези офицери – това са четирима генерали и около 50 офицери, които германците влачат след себе си до края на войната. Накрая генералите са разстреляни, след като се завръщат в България. Това също е едно от белите полети и то е свързано с недостатъчната работа на българските историци с архивите на Райха. Тук изключение представлява публикуването на български език на дневника на Бекерле. За разлика от съветските архиви, до които няма достъп, архивите на Райха са съвсем достъпни, те се намират в Кобленц и е просто въпрос на организация да се прочете това, което се съдържа в тях за тези драматични събития, въобще на нас ни липсват оценките на Райха за ситуацията в страната.

Третият проблем, на който бих искал да се спра, е свързан с броя на жертвите на комунистическия терор. Както в научната, така и в популярната литература циркулират най-различни числа. Напоследък се появи едно много сериозно изследване на колегата Александър Везенков, който дава твърде занижено число на жертвите – под 9 хиляди души. Това е най-ниското посочено число в досега съществуващата литература. В началото на 90-те години този въпрос беше обстойно дискутиран в публичното пространство. Тогава покойният академик Мито Исусов, в чиято лоялност към комунистическата партия не можем да се усъмним, посочи числото 18 хиляди души, но не беше ясно откъде и как го извади. Четейки внимателно Държавен вестник, аз достигнах до числото 2860, като изключим жертвите на Народния съд. Този въпрос е действително интересен и той продължава да стои открит. Според мен трябва да се смени методологията и да се опитаме най-накрая да стигнем до истината. Нямаме интерес нито от минимизирането на жертвите, нито от даването на числа, които звучат бомбастично и нереалистично. Българското общество трябва да застане честно с лице към миналото си и с лице към истината.

Михаил Груев е завършил история в СУ „Св. Климент Охридски”. През 2001 г. защитава докторат по история, а от 2002 г. е преподавател в Катедрата по история на България в Историческия факултет на Софийския университет. Преподава съвременна българска история и етнология на етническите групи. Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор е на книгите „Между петолъчката и полумесеца. (Българите мюсюлмани и политическият режим 1944–1959 г.)”, “Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим” (в съавторство с А. Кальонски), “Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на ХХ век”, “Насилие, политика и памет. Комунистическият режим в Пиринска Македония през рефлексията на съвременника и изследователя” (съавтор и съсъставител).