0
2274

Справедливост и кошмар

Размисъл върху една формула на Ана Бландиана

Когато справедливостта не съумява да се установи като форма на памет, тогава паметта би могла да се превърне във форма на справедливост. Казва го голямата румънска поетеса Ана Бландиана (род. 1942 г.), а думите ѝ са изписани върху Мемориала на жертвите на комунизма в Сигет, учреден по нейна инициатива. Думи, в които, струва ми се, се крие нещо наистина значимо и доста важно. Нещо, което все ни убягва в българския дебат за близкото минало, а и в неприключващия спор за справедливостта и прехода, на чиито поредни конвулсии сме свидетели тези дни.

Би ли могло обаче българското общество, болезнено поразено от липсата на справедливост, да активира (в отговор) паметта си за злото, насаждано с десетилетия? Особено ако именно там се корени истинският проблем – в наслоилата се мръсотия в душите, в онези „авгиевите обори“,  дето все не знаем как да изринем? И, обратното, не е ли „безразличието на мнозинството“, за което писа наскоро Теодора Димова в колонката си Con dolore, тъкмо някаква защитна реакция, опит да се зажуми по детски с очи, за да се отложи, доколкото е възможно, мигът на горчивата истината за случилото се, а и случващото се, с която ще ни се наложи да заживеем? Защото „да знаеш“ и „да бъдеш“ са две различни неща, напомня отново в едно свое есе Бландиана („Коридори с огледала“): времето е поразяващо еластична материя, способна да вмести в себе си неподозирано много мъка под унило сгърченото небе, и в един миг експлозията е неизбежна. И тогава? Тогава идва ред на най-тежкото изпитание: това на „паметта като форма на справедливост“. Защото справедливостта не означава само ефективна разплата, един вид отмъщение на доброто срещу злото. Не, справедливостта е нещо далеч по-голямо, в което именно се корени „правосъдието на практика“: освен наказания и обезщетения, тя предполага ясно различаване и определяне на злото, така че да се попречи на възпроизводството му. Инак претърпените мъки и експлозията на надеждата отиват нахалост: злото бързо мимикрира. Самата Бландиана открито признава колко е била стъписана след 1989 г., когато, след всичко изстрадано от нея, а и от семейството ѝ, изведнъж става свидетел на бързата кариера на лица, преследвали нея или хора като нея „преди“. Отначало те са уплашени, ала бързо се окопитват, скоро тя ги вижда дори в парламента. Дълго размишлява над този „казус на справедливостта“ и стига до следния извод: ако има нещо по-важно от конкретното наказание (когато не е бил отнет човешки живот), то е тъкмо в „неутрализирането чрез паметта“. В удовлетворението, че ако подобни лица не са в затвора, поне не са начело на държавата; че не налагат на другите да живеят по техните правила и според техния морал, отглеждайки нови поколения, подобни на тях самите.

Ала се оказва, че „паметта като справедливост“ също разбунва духовете и среща яростни врагове. За немалко съвести са оказва неприемливо самото анализиране на вината, въпреки заявения отказ (или невъзможността) да се накажат виновните. Тогава, както отбелязва Бландиана, се навлиза в една следваща фаза: мъдреци втора употреба се концентрират върху „прекомерно многото памет“, върху „излишъка от минало“, който, видите ли, блокирал обществото и пречел да се върви напред. Че за какво ни е да се връщаме непрекъснато назад, не е ли по-добре да се гледа само напред, към бъдещето, което вече светлее на хоризонта и мами с лесно щастие? Тогава, констатира тя, от всички страни (и партии) се издигат „политически сопрани“, които, за да облекчат съвестите, подемат арията за всеобщата вина. И тя е, че ако всички са виновни по принцип, никой не е виновен в частност. С консенсус спускат оловния похлупак над случилото се, надявайки се да заживеят оттук насетне честито. Ала проблемите вместо да намаляват, се умножават. Старите обвързаности прерастват в нови зависимости. Вместо да се възобнови, обществената тъкан некрозира. Корупцията се разраства, защитните механизми на институциите корозират. Обществото е изправено пред нов колапс, а обяснения и решения няма.

Миналото е под похлупака на забравата, всичко е само „сега“, живеем единствено с настоящето, но лавината на скандалите отново ни връхлита всекидневно. Дали пък „свободата не е невроза“, пита Бландиана в  своите „Източноевропейски фрагменти за свободата“, публикувани във „Франкфуртер рундшау“ (декември 1993 г.). И стига до горчивия извод, че нетолерантността превръща свободата в хаос, а измамните ходове превръщат хаоса в нетолерантност… (превод Румяна Л. Станчева).

Има ли обаче връзка между формулата на Бландиана за „справедливостта като форма на памет и паметта като форма на справедливост“ и текущите български болки? Има. И още как. Става дума за сложно „политическо уравнение“ с две неизвестни. Или които поне за нас си остават неизвестни.

Нима през изминалите три десетилетия не изпробвахме почти всички ходове, описани по-горе от Ана Бландиана?

Не съумяхме да въздадем справедливост, нито да осъществим правосъдие на практика. Опитахме се да забравим, но не бе поискана прошка. Накрая махнахме с ръка на справедливостта и решихме да загърбим миналото, ала пак не намерихме щастие в настоящето. И сега отново и отново в медиите се повдига темата: защо стана така и не можеше ли да е другояче? И дали това другояче не зависеше от нас самите?

В отговор ще си позволя да използвам още един образ от текст на Бландиана, този път от есето ѝ „Страх и привличане при изчезването на една система“ (1993 г.). В него тя оприличава човека, живял в комунизма, на индивид, държан твърде дълго в твърд корсет, толкова стегнат, че той постепенно е изгубил рефлексите си, двигателната си способност, уменията си да се ориентира. Изведнъж корсетът се охлабва, а после пада, но индивидът, който дотогава е живял в ограничение, се оказва неспособен на действие. Оказва се, че той е все още зависим от тоталитарната система, в която е живял десетилетия. Изчезналият корсет на системата продължава да го формира; без да иска, той предава тези умения и на децата си, които не са живели в системата. Посттоталитарният човек трудно пази равновесие, чувства се непълноценен, недъгав, дори гол (все пак корсетът е дреха). Неувереността му лесно прераства в агресия; той е лесно манипулируем, податлив на носталгия по стария режим на несвободата (но на милинките и билетчета от 6 ст.).

Този посттоталитарен човек трудно прави политически избор, не знае какво да избере или избира все същото. Твърди, че няма минало, и е забравил всичко, ала непреработените спомени от диктатурата затлачват подсъзнанието му, болезнено разразявайки се в криза след криза в настоящето. И така, докато нещата и илюзиите не се пренаредят при следващите поколения. Дотогава ще продължаваме да живеем с ирационални, но напълно обясними халюцинации.

Има ли изход от този омагьосан кръг? Самата Бландиана заявява, че се е опитала да даде личен пример, правейки онова, което е било по силите ѝ. Отказва да влезе в политиката, макар че е реална дисидентка, преследвана през десетилетията. Родена е в семейството на православен свещеник, който лежи в затвора години наред, почти до смъртта си през 1964 г. Едва тогава ѝ е позволено да публикува, но не под истинското си име Отилия Коман, а под псевдонима Ана Бландиана (взима като фамилия родното село на майка си). Непрекъснато има проблеми с цензурата, нейни стихосбирки са изземани и унищожавани. Стиховете ѝ се преписват на ръка, разпространяват се от човек на човек. Признава, че в онзи период тъкмо липсата на свобода ѝ действа като литературен стимулант. Метафората ставаше форма, с която да говориш подривно – казваш само половината истина, а другата половина добавя читателят и така се създава връзка между читател и поет, под носа или на главата на цензурата (интервю, взето от Румяна Л. Станчева, в. „Култура“, 2006 г.).

През 1989 г., след революцията в родния ѝ град Тимишоара, вижда как втория ешелон на режима на Чаушеску се престроява към властта и решава да бъде „алтернатива“. Заедно със съпруга си, писателя Ромулус Русан, създават „Граждански Алианс“, който да играе ролята на политически дискусионен клуб и да бъде инструмент срещу промиването на мозъци. През 1993 г. създават проекта за „Мемориал на комунизма в Сигет“ – сами, без ничия вътрешна или външна подкрепа. Животът става все по-объркан и несигурен, а те искат да покажат на румънското общество миналото през настоящето, репресиите и разрушаването на цяло едно общество. За целта се спират на стария австроунгарски затвор в Сигет, особено подходящ поради няколко причини. В това градче са били въдворявани някога конвоите с депортирани евреи на път към лагерите за унищожение, при комунизма там са били унищожавани духовници, интелектуалци и политици. Чрез Мемориала в Сигет Бландиана и съпругът ѝ смятат, че могат да срещнат румънците лице в лице с двете уродливи форми на тоталитаризмите през ХХ в. Да покажат на всички, посетили това място, как омразата – расова и класова – може да се превърне в държавна политика.

Мемориалът на комунизма в Сигет, фотография Diana Condrea

Постепенно обаче разбират, че целта и мисията им е да създадат нещо повече от „статичен музей“ с голяма и добре подготвена експозиция. Решават да записват „живи свидетелства“ на очевидците за „едно минало, което не отминава“ – над 3000 свидетелства, отначало на аудио, после на видео. Постепенно намират европейско финансиране от Съвета на Европа (отначало им е отказано, проектът не бил добре прецизиран). Набират средства чрез хиляди малки дарения – мнозина даряват според възможностите си.

Властите фронтално атакуват Бландиана. През 1996 г. президентът Йон Илиеску я обвинява, че тя „продавала нещастието на Румъния на чужденците“. Атакуват я в медиите, разпространяват за нея всякакви клевети. Бландиана и Русан действат спокойно, непоколебимо, стъпка по стъпка. Привличат световни изследователи на комунизма в борда на своя Мемориал (Стефан Куртоа, Пиер Аснер, Владимир Буковски), работят с десетки млади историци и стотици доброволци. Обучават ги на семинари. Вслушват се в болката на разказите, изучават миналото в цялата му противоречивост.

Бландиана е убедена, че проект като нейния Мемориал е в състояние да излекува част от болките на румънското общество. И за да не е голословна, свидетелства от първо лице, изхождайки от личния си опит. Разгърнете нейната проза, публикувана наскоро на български („Имитация на кошмар“, издателство „Панорама“, 2019, превод Румяна Л. Станчева) и ще разберете за какво иде реч. Най-смайващото е, че става дума за проза, видяла бял свят още по времето на Чаушеску.

Да, точно така е, колкото и да изглежда невероятно. И то на два пъти (през 1977г. и през 1982 г.), когато тя става носител на Хердеровата награда. Затова се налага да пуснат в малък тираж иззетата по-рано книга, тутакси преведена на множество езици в чужбина. В тези свои разкази Бландиана разказва за репресиите, но и за детството си, за нещастието и за щастието в човешкия живот. Разказва като поет, служейки си с метафорите, този „пренос на половината истина“.

Оттук и това стряскащо описание на плашилата, на силите, отстояващи злото („Пролет“ от цикъла „Четирите годишни времена“, 1977 г.):

Скъпи, скъпи плашила, кажете ми, защо го правите? Кого искате да уплашите? Кого искате да стреснете? Кого искате да ужасите? Кого отбранявате? Заради широките ви дрехи вече не се виждат хоризонти, заради огромните ви шапки не могат да се зърнат небесата, младото жито вече започва да се навежда, червените макове отдавна увехнаха. Кого отбранявате? Стоя и ви гледам.

Вие сте грозни и жалки, клети имитации на хора, смешна фалшификация на страха. Вие сте абсурдни и отблъскващи. Стоите забити в реалното и може би реалното се бои от вас. А нереалното? А сънищата, а халюцинациите, а чудесата, на които постоянно съм свидетел? Отнехте ми полето наистина, но какво можете да направите срещу безбройните полета, които мога винаги да си представя? Гледам ви и не мисля, че ви мразя. Изпитвам към вас, дори да успеете да ме победите, само жал, онова тъжно презрение… И все пак не успявам да се откъсна от вас, обсебена не от злото, което правите, а от невъзможността да го разберете. Защо го правите? За кого го правите?

Кошмарът и страхът се разсейват, едва когато бъде изобличен и изговорен най-отравящият страх, наслагван с десетилетия: профилактичният страх, убедена е Бландиана. С него тя свързва и някои от най-непонятните реакции в Източна Европа през последните години. Става дума за механизма на тоталитарното мълчание, чието логично следствие днес е гражданска апатия. И тъкмо заради това е важно паметта да се конституира като „форма на справедливост“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияОпиум
Следваща статияОтвъд провинциалното мислене