3
1535

Спрялото време

TDimova

Съвсем скоро след като една къща бъде напусната от обитателите си, започва да се усеща запустението. То се просмуква в атмосферата неусетно, неговите белези се наслагват един след друг и отсъствието на живот става все по-осезаемо. Отсъствието на живот там, където е имало живот, въздейства на сетивата и на съзнанието мистично и призрачно.

По съвсем различен начин се усеща отсъствието на живот в пустинята, пустинната тишина е космическа, сред пясъците като че ли животът никога не е съществувал. Знаем колко много древни градове в северна Африка са били процъфтяващи, а днес археолозите ги разкриват изпод пясъците. Скоро във връзка с военните действия в Сирия гледахме снимки и кадри от древна Палмира в Сирийската пустиня. Величествените каменни сгради, арки и колони в тези градове днес ни изглаждат като декор, величието и  красотата им не са се изгубили. По съвсем различен начин обаче изглежда един град, който е бил обитаем доскоро. Усещането за призрачност там е много по-силно, емоционално въздействащо, пронизващо, подтискащо, отчайващо, болезнено.

Попаднах на снимки и видеоклипове на град Припят – градът построен за работещите в Чернобилската атомна електроцентрала. Намира се само на три километра от централата. Градът се разраства бързо, началото му е положено през 1970 г., а преди аварията през 1986 г. в него вече са живеели около петдесет хиляди души. Отдавна там  вече никой не живее, освен чудаци, клошари, отшелници, аутсайдери. Детските площадки с люлки, въртележки и пързалки са обрасли в храсти и дива растителност, стъклата на сградите са изпочупени или прозорците са напълно изкъртени и те изглеждат като скелети на чудовища с избодени очи, камерата се движи по улици, който приличат на горски пътеки в бетонна гора, камерата навлиза в детска градина, малките легълца са потънали в дебел слой прах и обвити в паяжина, детските гардеробчета се отварят едно по една и там виждаме наредени обувчици, якета, играчки, дрешки, набързо свалени и останали несгънати за вечността на забвението, не може да бъде истина, не може да е вярно, мисля си, съзнанието не го приема и гърлото ми се свива, и искам да избягам от този видеоклип и от тези безутешни снимки на Припят, защото целият ужас на Чернобил се възобновява в мен, но за него някой друг път ще пиша, някой друг път, ако намеря сили. Най-подтискащото и зловещо е усещането за живота, който е напуснал този град внезапно, в един миг. Подобно е усещането, когато гледаме човешките тела от гипсовите отливки в Помпей. Само че тук няма човешки тела, има само остатъци от прекъснати в един миг човешки съдби. Мигът е застинал и се е превърнал във вечност. Вкамененият миг се е отпечатал върху всичко. Именно чувството, което витае сред олющените мазилки, създава усещането за призрачност. Този дух на напуснатост е пропит във всичко така, както всичко е пропито от радиация. Но духът на запустението е по-убийствен от радиацията.

На жителите на Припят и Чернобил им е било съобщено, че трябва да напуснат домовете си, че трябва да вземат със себе си само най-необходимото, да затворят прозорците, крановете на чешмите, да заключат вратите, сякаш скоро ще се върнат. Не се връщат никога. Идват мародерите, изкъртват вратите и прозорците, взимат всичко, което може да се плячкоса. След мародерите се настаняват призраците. Припят се превръща в призрачен декор, сега се използва като социален експеримент и именно като декор на призрачни сценарии. Призрачният дух на Припят, Чернобил и другите напуснати и обезлюдени градове е прекрасно описан от Светлана Алексиевич в нейната книга „Чернобилска молитва. Хроника на бъдещето”. Представата, че това би могло да бъде бъдещето, предизвиква сковаващ апокалиптичен ужас.

И в съзнанието ми изплува един отдавнашен спомен, едно подтискащо преживяване –  без да сме имали Чернобилската ядрена авария, имаме Димитровград, който печално много прилича на Припят. Била съм в Димитровград малко след 2000 година, за първи и единствен път. Бях поканена от регионалната библиотека да представя  романа си „Емине”. На представянето на романа в библиотеката имаше шест човека – директорката, която ме беше поканила, критикът, който щеше да говори за романа и четирите служителки в библиотеката. Залата беше огромна, абсолютно занемарена и запустяла – железобетонна метафора на спрялото време. Строена е в ранните години на социализма, когато е построен новият град, в стила на тоталитарната мегаломания, пропита от възторжени речи, сега захлупена от отчайваща пустота. А ние се чувствахме неловки участници в нелепо представление, попаднали в капан, от който нямаше къде да избягаме, освен в хотела, от който също нямаше къде да избягаме.

Димитровград имаше нещо общо с Припят. Да, с Припят. Без да е напуснат от хората, Димитровград приличаше на Припят. Все едно че беше напуснат вече от хората, но хората бяха още там. Разхождах се много дълго до късно през нощта по централната улица и по страничните улички, за да не ми се налага да се връщам в непоносимия хотел.

Във всеки град, както и в София, имаме ужасяващите следи от тоталитарното строителство и архитектура, както и следи от разруха, немара и тление. Най-впечатляващ е, разбира се, паметникът пред НДК, известен сред обществото с неблагопристойни евфемизми. Но в Димитровград имаше нещо повече от тези уродливи скелети на недовършени, помпозни, грозни и отблъскващи социалистически сгради, там имаше нещо повече от ужким реновиран хотел на „Балкантурист“ с напълно нефункционираща канализация, който целият миришеше на фекалии и друг хотел в града, в който да се спасиш, просто  нямаше. Имаше нещо, което в никой друг град не съм усещала, нещо, което ми е трудно да артикулирам. Унилост, отсъствие на живот, грозота и пустота. Сетих се за града, все още носещ името на някогашния вожд, когато прочетох, че кандидат-президентът генерал Румен Радев е роден в този град. Сам по себе си този факт е нерадостен, защото духът на пустотата, грозотата, сивотата, припятският дух неминуемо се отпечатва в съзнанието. Макар че нямаме избор къде да се родим. Както нямаме избор да се родим в държава, която би могла да бъде красива и спокойна, а има злощастната съдба на обезлюдяваща пустош.

Моята приятелка – не само във фейсбук – Мила Искренова наскоро написа на страницата си, цитирам по памет, следния пост: толкова ми е мъчно за българите, толкова ми е мъчно, че дори не мога вече да плача.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЦецка Цачева или пълна неизвестност?
Следваща статияЧетвъртата индустриална революция

3 КОМЕНТАРИ

  1. Харесвам Вашите есета Госпожо Димова! Сърдечни поздрави от Полша!
    Скоро печатах албум на полска фотографка със снимки от Припят, много впечатлителни и рефлексийни.Има някаква магия в изоставените места, някакво невидимо присъствие.

  2. Моля Ви г-жо Димова, не пишете повече подобни есета. Не е красиво, наистина не е красиво.Този град е пълен с Образи Божии, пък и църква има, пък и Света Литургия се служи, да бяхте отишли там, помага, много помага, депресивните чувства и мисли си отиват веднага, света се обръща и става някак си по-шарено и оптимистично, защото при Бога е винаги мирно и цветно.

  3. Димитровград е един прекрасен град, запазил и от старият си чар, но и добавил много ново в себе си. Хейтърска статия, изключително необективна, лъхаща на надменноста на един градски тарикат. Жалко !