0
1314

Сравнителни бележки върху типовете у Чудомир

„У Чудомир темите възникват от постоянния му интерес към човешкото. Чужд на всяка идейна маскировка на своите герои, той подсказва, че тъкмо непосредствеността на техните деяния подбужда към размисъл“. На 26 декември се навършиха 50 години от смъртта на писателя.

І. ГЕРОИТЕ НА ЧУДОМИР И ВАЗОВИТЕ ЧИЧОВЦИ

Тръгне ли човек по книгите от Сопот към Голо бърдо или Баните, към Черняга или Жабокрек – изобщо “накъм слънце изгрява” – ще му се стори, че пътят е толкова кратък, щото тези населени места, пък и околните, са съединени в един огромен град с множество стопанства и дворове, кръчми-кафенета и берберници, хора и животни, които се носят заедно ту сред балканска тишина, ту сред мегданска олелия. Но когато се спре и се огледа, ще установи, че по пътя си е вървял повече от половин век; че през това време цяла една епоха, да речем, колкото Вазовата, е вече залязла и си е отишла, уж безвъзвратно, а друга една – не по-малка от Чудомировата – и тя, уж вече прежуря. И рече ли да се върне обратно, ще му бъде твърде трудно да се ориентира, дори по простичкия всекидневен ход на слънцето. Едни и същи постройки и мегдани, едни и същи пернати и магарета, бради и калимявки. Пък и речта е някак си близка и само обстоятелството, че в единия край са смесени лъскави със стари и протъркани фесове, а от другия край се дочуват лошо кашлящи мотори, напомня, че Баните или Синьовец не са квартали на Сопот, нито обратно. Въпреки близостта си, те се различават едно от друго поне по историите си и за да се ориентира, човек трябва да се взре в тях и да ги проучи, според автентичните указания на техните развеселени хронисти, за които се говори и се пише открай време – Вазов и Чудомир.

Действително изходният пункт е превъзходно показан с простичката като пътна табела “Картина от типове и нрави български в Турско време” (Вазов 1893:7). Сопот е гъсто населен, по-организиран и сякаш по-централизиран град, докато при Чудомир не може да се разпознае центърът нито в Баните или Черняга, нито в Синьовец или Голо бърдо. Всъщност думата “градове” (още по-малко “села”) изглежда някак маломерна за мащабите, върху които се простират историите, и е твърде неподходяща за обозначаване на терена, на който те се разиграват и преплитат, докато думата “светове” съвсем не звучи фантастично и лъжеподобно. За разлика от жителите на Вазовия свят, в Чудомировия те шарят свободно, стигайки чак до гарата и ул. “Мария Луиза” в далечна София с влаковете и трамваите ѝ – съоръжения, непознати на сопотненци. Ако пък не излизат от пределите на своите ливади и градини, при тях идват ту разни “инжелери”, ту някакви министри – на какво, не се знае. Просто министри – нещо като бейове. Един идеологически необременен социален разрез на Вазовите “чичовци” и Чудомировите герои неминуемо ще разкрие съществена близост между тях. Основното различие тук е в оптиките на двамата писатели, обусловящо и различията в подхода им. Ако Вазовото общество е гледано и характеризирано по-отблизо, детайлно и из-отвътре, то Чудомировото е представено по-отдалече, синоптично и из-отвън. Възникващите различия между двете общества само разкриват мекия диференциращ преход в една обща етно-психология – иначе, те притежават твърде общи характерологични белези, въпреки че обществото при Чудомир изглежда по-раздробено, а с това по-разслоено и по-разпръснато. И двата свята обаче се движат от дребни интриги, лъжи и самохвалства, а външните лица, които сегиз-тогиз предизвикват някоя суматоха – у Чудомир например – съвсем не могат да променят хода на тяхното всекидневие. Необходимо е само да се вгледаме в мрежата от лица и характери, за да се уверим, че не сме объркали пътя и да усетим промените, които са настъпили от южната страна на Балкана – отвъд табелата с Турското време.

Лицето и външният вид при Вазов почти направо ни въвеждат в преддверието на характера, докато при Чудомир те са само добре очертани и ни държат на дистанция, от която можем по действията да съдим за душевността на своя носител. Затова и колективът при Вазов е значително добре подчертан, доколкото личностните конфликти се отстраняват (без да се разрешават) под заплашителната “сянка на падишаха” в лицето на местния управител: един грохнал “бей-ефенди”. Структурирано от подчертано гротескни лица, Вазовото общество гравитира около една комична вражда, чиито полюси се размиват по перифериите от други по-дребни конфликти и приятелства, изплитащи общенията както на по-кротки опортюнисти като хаджи Смион, така и на по-честолюбиви характери като Иванчо Йотата. Враждата между Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза създава впечатление за по-плътна организираност на това общество, на по-задружен, макар и наситен с препирни, колективен живот. Но Вазов съвсем не се задоволява с изображението им. Тази, видимо практическа, вражда е обогатена и допълнително одухотворена с идеологическото разделение на обществото на “волтерианци” и “елинисти”, но и с по-личните препирни, например на Иванчо Йотата “по черковний въпрос”, “по вънкашната политика” и особено “по правописанието”, където с просвещенски хъс той поддържа жизнено важното място на “йотата” в българския език. У Чудомир подобни разделения изглеждат мимолетни и анемични, тъй като битовото всекидневие бързо ги претопява – “куманистите” са още непознато, частно явление, смущаващо сегиз-тогиз живота в Баните и Черняга и пообъркало веднъж работата на клисаря Петко Петъка в църквата. Появата на по-особените “делегати-депутати” е също твърде инцидентна, а черковният въпрос, външната политика и състоянието на българския език, като че ли не съществуват, за да разделят Чудомировото общество. То е по-фрагментирано, затова пък е по-отворено, което обуславя както богатството на колорита в цялостния му портрет, така и широкия периметър на случките, които привличат вниманието на писателя. Той надниква във всеки двор или наблюдава героите си извън него и така улавя смешното във всяко тяхно действие. Но не е задължително нещо непременно да се случва – те и така предизвикват снизходителни усмивки като хора, толкова близки и до смях познати с жестовете, говора и маниерите си, щото и без събитие си заслужава да бъдат завинаги запомнени. Може би именно това предизвиква беглото им щрихиране, което ги и прави по-забързани, а действията им – по-припряни, докато при Вазов първите са по-статични, а вторите са по-забавени (сякаш по-улегнали). Както бе вече споменато, Чудомир не организира обществото си около един или няколко сюжетни центъра и по този начин конструира един пъстър, динамичен калейдоскоп от лица и случки, които макар и дишащи една и съща битова атмосфера, са все пак различни. И Лъжлив Съби, и Дечо Порът, и хаджи Дончо например се открояват с личното си присъствие и характер. Майсторството на Чудомир в детайла и в щриховката му позволява да открои доминиращата лична характерност, преливаща към типажите у Вазов, но и да вмести в своя свят множество различни лица, чиято битова природа съвсем не ги уеднаквява. Всяка случка е интересна и сама по себе си обособява характерност, ситуирана по различен начин в общата битова атмосфера. Както споменатите герои, така и останалите са лишени от своя история, каквато иначе е почти задължителна при изграждането на повечето от портретите на Вазовите чичовци. Изобщо при Чудомир почти няма истории, както при Вазов, а има случки. Поради това разказите за тях наподобяват анекдоти с различни смешни ситуации. Различието в двата подхода обаче дава еднакво богат и плътен характерологичен материал и снабдява героите с ярки индивидуалности. Еснафлъкът, битовият хай-лайф, селското всекидневие у Чудомир не ги поглъща и претопява, а ги оставя “замръзнали” като в цветна фотография, различаваща се от колоризираната Вазова картинност. Така типологизмът в света на Вазов е сякаш хоризонтално продължен и финализиран у Чудомир; забавеното движение у автора на “Чичовци” е сякаш ускорено и замръзнало в една дълбока перспектива у Чудомир, където всичко е станало “аламинут”, за да продължи в друга фотография с друго лице. Поради това и при двамата може да се спори за броя на чичовците, хаджиите, лелите, бабите; на даскалите и поповете.

В тези бележки за пътуването ни от нашенците в турско време към нашенците в българско не можем да не отбележим, че макар и от значително пространствено и времево разстояние, Вазов и Чудомир активно общуват помежду си както посредством героите, така и посредством пластиката на своя език. Поради това сами по себе си двете различни естетики, за които загатнахме по-горе, изглеждат повече формални, ако мислено разгърнем изображението в карикатурната фотография на Чудомир и ако също така мислено го свием в разгърнатата картина на Вазов. И, разбира се, ако пренебрегнем забележителната скромност на Чудомир – една от причините писателят незаслужено да пребивава в перифериите на българската литература. Все пак интересуващите се от исторически и етнографски книги вероятно не биха обърнали внимание нито на естетическите, нито на жанровите различия и биха останали впечатлени не само от близостта, а и от свързаността на двата човешки свята. Преходът от единия в другия е мек и сякаш извежда една твърде важна линия от общата основа на мисленето за националното, поставена от Патриарха. Макар и в различен литературен и естетически вид, Чудомир я прокарва в ареал с по-модерни измерения, пренасяйки типовете и нравите, картините и гóворите от турско в българско време най-вече посредством своята всеопрощаваща усмивка.

ІІ. ТИПОВЕТЕ У ЧУДОМИР В КЛОНАКА НА “ГОЛОГАНИАДА”

Колкото и различни творци да са Чудомир и Константин Гълъбов, една особеност в произведенията им ги сближава твърде много. Тя е в типовете образи в разказите на единия и романа “Гологаниада” на другия. Авторът на романа не е изявен белетрист, макар че пише и разкази. През 1938 г. той издава сборника весели разкази с емблематичното заглавие “Наше село”. Разказите му развеселяват с персонажи, подобни на Чудомировите, и с перипетии, които загатват за историите в бъдещия му роман. Така с този сборник Гълъбов се вмъква между късите разкази на своя брат во языцех и собствения си провинциален епос, квалифициран от него като “първия хумористичен роман”. Действително, подобно на Омиров мит, романът му разказва за живите реалности на българското селско битие, в чиито основи стоят митични подвизи на герои, борещи се по различни начини и с променлив успех помежду си. Самото наименование “Гологаниада” представлява двуединна семантична хипербола, едновременно пародираща с комичната грандиозност на света на дребните гологани и петачета чрез Омировското окончание, от една страна, а от друга, с подчертаната им ниска номинална стойност посредством живота на обикновени кръчмари, даскали, пристави, писари, ментарджии, движен от дребни интриги и всекидневни суети. Иначе, К. Гълъбов е истински учен и културтрегер – основател на катедрата по германистика в Софийския университет и на литературния кръг “Стрелец”. Жанрово-видовият диапазон на литературността му е достатъчно обширен, за да бъде квалифициран само като белетрист. За разлика от него, Чудомир почти се затваря в живата селска реалност и вижда във всеки неин детайл случка, която би могла да прорастне като отделно листенце сред могъщите клонúща на неранимия и непоклатим ствол, назован “Гологаниада”. Самите случки и с Нено Сенегалеца, и с Лъжлив Съби, и с Дечо Пора са пластични фрагменти, смесени и приобщени към грандиозния карнавал, разигран от К. Гълъбов. Като че ли жанровите различия не играят особена роля върху разнообразието от герои, чиято битова основа дълбоко ги свързва. Ние вече отбелязахме повестта “Чичовци” на Вазов, в която различията се свеждат повече до времето на турското владичество. Характерологично обаче, “чичовците” са показани не толкова в развитие, колкото в разширяване на типологията им посредством техните взаимоотношения. Развитието на сюжета не означава непременно развитие на характера, а в определена степен само го разгръща, прави го внушителен и мащабен. Съсредоточаването на Чудомир върху един малък сюжет, върху една дребна случка изисква същото майсторство и наблюдателно око, каквито предполага разкриването на една или няколко лични истории; същото характеристично ядро, от което тръгват историите на героите у К. Гълъбов. В “Гологаниада” развитие търпи може би само Любчо с неговото ученичество и романтичното му влюбване. Но той е зависим от автобиографични фактори и вероятно затова, заедно с даскала бай Спас (бащата на автора), стои встрани от останалите герои в романа. Те не притежават – или са загубили – биографична профилираност и са се вляли в битовата автентичност, върху чиято основа протича цялата сюжетика. В този смисъл следва да добавим, че в романа, макар да съдържа биографизъм, даскалът бай Спас също е жертва на различни “даскалски кадрили”, подобно на учителя Костадин Тихов в Чудомировия разказ “Надгробно слово”. Така и той се вписва в общата галерия от образи и участва съвсем пълноценно в многоликата епопея “Гологаниада”, чиято сюжетика също не остава чужда на тази у Чудомир. Затова, връщайки се към характерологията у двамата писатели, ще маркираме формалното различие между тях. То е формално, защото се дължи най-вече на различните по мащаб жанрове, но не разделя съществено героите на разказите от тези на романа. Късият жанр (и сюжет) у Чудомир създава характерност, а романовият у К. Гълъбов – характер. Всички герои обаче са обединени от една обща типология и характерността у Чудомир може да прерасне в характер, както е при К. Гълъбов. Принципно битовата типология е твърде разностранна, обхваща повече характери и в известна степен е способна дори да асимилира техните социални функции и социалната им принадлежност. По тази причина многото герои у Чудомир представят различни характерности, но изразяват и различното отношение на писателя към близки помежду си ситуации и герои. Дори да съдържат критически нюанси, те винаги са потопени в хумор, който изключва сатирическо отклонение. Чудомир и К. Гълъбов не създават от многото си герои един събирателен образ, който да бъде разгърнат в множество сюжети, както прави Ал. Константинов със своя Бай Ганьо (то би било по-основателно при Чудомир, а не при К. Гълъбов). Може би тъкмо поради това Чудомировият хумор не преминава в сатира. Във всеки случай националните актуалности във времето на Щастливеца и в Чудомировото време са твърде различни по същество. В края на ХІХ в. българинът все още се изживява като едно национално (колективно) цяло, докато през 30-те и 40-те години на ХХ в. това цяло е социално значително по-диференцирано. Хуморът обикновено се изостря в сатира (да не забравяме и Ст. Михайловски) и даже хумореските и разказите на Михалаки Георгиев преминават през един възрожденски наивизъм и разточителен сантимент. Чудомир е еднакво свободен, рационален и независим (не понасящ и литературни влияния) – дори най-простата комична ситуация е стилистично изчистена и така овладяна, щото визуализира една мисловна карикатура, потенциално преливаща в епическото платно на “Гологаниада” и предполагаща именно разгръщане към някои образи от галерията на романа. У Чудомир карикатурното изразява една отделна физиономична характеристика, притворена в ситуация, в която самото повествуване сякаш следва образа. По този начин се открояват и нюансите в отношението на писателя към отделни модели на поведение – от гледна точка на морала, на образоваността, на психологията, на социалната им принадлежност. Образите у Чудомир са експресивни, някои от тях са показани в афект и тези обстоятелства обуславят наличието на характерност, а не на характер, който би изисквал по-широка и балансирана психологическа картина.  

Почти всички герои у Чудомир и К. Гълъбов изразяват един скрит и невинен стремеж към надхитряне или поне към избягване на съдбата с нейните превратности между улегналата битова екзистенция и нарушаващото я вмешателство на техническите и социалните нововъведения; между нахлуването на промените и дълбоката изолираност, която “предпазва” тази съдба от обновяване, от реализация, от участие в света, от риска да бъде. Така у двамата писатели те се събират в един общностен дух – врящ и кипящ отвътре, а барикадиран и статичен отвън. Тук не могат да проникнат и да се задържат партизански пристрастия, но и да проникнат, те незабавно се подчиняват ако не на ментарджилъшките си закони (К. Гълъбов), то на непосредствените си реакции (Чудомир) – отхвърлят се като чужди тела от органиката на земната им природа. У Чудомир героите се укриват от собствената си идентичност и тя издайнически се разполага в отношенията помежду им. Не че им тежи, а те сякаш не се свъртат в нея. Вследствие на което контактите им са твърде често конфликтни и се опират на кавги, лъжи, ментарджийства, противоборства, но откриват съвсем различни мотивации и страни на характера им. Техният “аз” е някак априорен, отстъпил на сенчестите страни в личностното им. Ако обаче използваме термина “сянка” от аналитичната психология, ще установим, че тази “сянка” не е нито много дълбока и плътна (тъмна), нито много устойчива. Т. е. не може да се каже, че са някакви лоши, отрицателни герои. Дължи се както на наивността и първичната им непосредственост, така и на тяхната подчертано битовизирана природа. Но най-вече на виталността им. Дребността им ги освобождава от социални амбиции, а ги съсредоточава в грижите по усвояване и задържане на насрещното всекидневие. Дори социалните позиции, които някои герои заемат, не са така натрапчиви и доминиращи в съзнанието им, че да водят до авторитарни претенции към целия селски пейзаж. В отделни отношения те принадлежат на монетарния свят на гологаните, но са необременени от егоцентризъм и вождистко самочувствие, от тяхната номинална непереност. Да се замислят по-дълбоко не е характерно за тях, съзнанието им е насочено към най-близкото “навън”, тяхната екстровертност е капсулирана преди всичко в границите на селото и на комшиите, но не хипертрофира в байганьовски егоизъм или в гороломовска предприемчивост. Не-замислянето съвсем не им пречи – те не страдат от комплекси за преустройства и реформи. Наивността, за която споменахме, и първичните им рефлекси не изискват по-обширна мотивировка и Чудомир безупречно е отразил тази тяхна характерност с кратките и плътни сюжети, търсещи и отразяващи не остри проблеми и съответно теми, а отделни страни на човешкия характер. Ето защо погрешно би било да търсим само значими и високи теми – то би било за сметка на интереса на писателя въобще към човешкото. А очевидно е, че както в живота, така и в писателската си работа Чудомир е наясно, щото идеологиите натоварват с фундаменталистки тенденции героите на литературата. Затова той не понася идейно-художествени влияния и не търси идеализации, които биха офалшивили неговите герои – в разказите му няма да намерим обременена с идейна насоченост човешкост. За писателя тя не е в идеологистичното ѝ фалшифициране и в отклоняването ѝ от естественото. Такава е и художническата позиция на К. Гълъбов – той с лекота и дистанция се надсмива над идеологистичната “художественост” на литературните герои. Изобразявайки, от една страна, глуповатите взаимоотношения между гологаните, а от друга, смехотворния диалог на Любчо със селския социалист бай Йордан (епизод сякаш потопен в пълноводието от истории и характери), К. Гълъбов, както и Чудомир, изразява една амбивалентна консервативност – съпротива срещу нововъведенията и съхраняване на естественото. У Чудомир темите възникват именно от постоянния му интерес към човешкото – чужд на всяка идейна маскировка на своите герои, той подсказва, че не манипулираната им претовареност, а непосредствеността на техните деяния биха подбудили към размисъл. Писателят е чужд на онази тенденциозност, която още д-р Кръстев подлага на унищожителна критика в студията си “За тенденцията и тенденциозната литература” (1903). Това изключително важно обстоятелство, обуславящо цялото творчество на Чудомир, го е оставило незаслужено в перифериите на българската литература, в която хуморът непременно ще е насочен към някого или нещо, или ще предписва норми на поведение, или пък ще отразява комизма в сблъсъците на консервативните нагласи с настъпващите промени. Умението не само да се пишат къси, близки до анекдота разкази, но и да се улавят отделни детайли в структурите на типичното, да се открояват различните нюанси на характерното (Лъжлив Съби, Хаджи Дончо, Дечо Пора и други герои) е според нас сред най-важните качества на Чудомир. Както споменахме, при него детайлът е с най-голяма важност. Много от разказите му като че ли започват именно от детайла, който впоследствие ще се разгърне в отделен сюжет. Видно е, че задачата на писателя е не само да разкаже, а и да нарисува. (Съвсем не е случайно, че Чудомир се изявява като професионален художник-карикатурист, при това и като майстор на портретния етюд.) Оптиката му е увеличителна и от живописна гледна точка е максимално изчистена, рационализирана, уплътнена – писателят не се впуска в отделни ретроспекции, ретардации, екскурси, които допълнително да поясняват различни мотиви, перипетии, характеристики на героите. Те са само такива, каквито се виждат – краят или продължението остават за нас. За разлика от него, К. Гълъбов се нуждае от една каузалност, от зависимост, която изисква не само различни отклонения и допълнителни подробности, в това число и чисто лирически, но и налага цяла една паралелност между два свята – светът на гологаните и петачетата и човешкия свят, потънал в своите екзистенциални провинции и движен от обикновени ментарджийски отношения. Паралелността между тези два свята предполага сравняемост и между ценностите им, блестящо зададено още в заглавието – гологаниадата като величествен епос на малките хора. Гротескната двуплановост на романа е широко разгърната в десетки глави-епизоди, чийто фрагментен характер задълбочава образите, показва ги в движение, разширявайки постепенно цялото епическо платно. Именно в такива глави-епизоди се вмества многолюдието и в Чудомировата разказност. Неговите герои сякаш се здрависват с тези у Гълъбов като стари приятели, като в същата степен е възможна и обратната гледна точка. Така ареалът, в който те пребивават, типологически се разширява от Вазовия Сопот през Голо бърдо, Баните, Черняга на Чудомир на юг към Перущица и Филибе, Дермендере и Станимака на К. Гълъбов. От подножието на железния Хемус към склоновете на меката Орфеева Родопа. В този периметър, наред със Селямсъза, Иванчо Йотата или хаджи Смион, могат едновременно да се срещнат и смесят помежду си както Лъжлив Съби, Петко Петъка, кака Сийка, Дечо Пора, така и приставът Борсуков, кака Щавруда, Докторът, Чеца Нащашеца, сестрите Дебелуши у К. Гълъбов. Макар и затънал в битови грижи и разправии, макар и затънтен за големите шумотевици на деня, животът и при двамата писатели тече като пролетна река, под знака на сезоните, с радостите и грижите по гроздобера, с мегданските олелии, с ментарджилъците, праха и миризмите си, със страстите и домашните си животни. На този пълнокръвен и здрав живот, продължаващ като че ли от векове, са чужди всякакви противоестествени за него завои, които да го въвлекат в своята абсурдност, да нарушат неговата селска хармония, да заглушат неговия дионисиев ритъм. Въз основа именно на него Чудомир създава цял един свят, а не само картина или отделна гледна точка към някоя негова страна. Обективността на изображението, чисто хумористичното отношение към него представя възможности за различни, но не тенденциозни интерпретации – били те исторически, народопсихологически, културни или естетически. Хуморът на Чудомир не е деструктивен, какъвто често се оказва българският художествен хумор – той е ненараняващ, нетърсещ сметка и без какъвто и да било дидактизъм.

До такова положение стига и К. Гълъбов. Но както споменахме, разгръщайки характери, той умело създава истории. По дух те не се различават от Чудомировите случки. Той, също както и Чудомир, полага и сюжетите, и героите си в ракурси, стоящи извън не-художествени идейни възгледи. Затова при двамата писатели те изглеждат някак незначителни и асоциални, отдалечени от големите събития и идейни мотивации, за каквито иначе се твърди, че движат световното и националното битие: Историята, Прогреса, Човечеството. Трябва да подчертаем обаче, че именно в това се съдържа тяхната творческа позиция, идейният им ангажимент и практическото им отношение към материала; аргументирани са с адекватни на тях художествени средства. Нито единият, нито другият го организират около някаква социо-идейна фабула, не се заемат да разработват и акцентират върху своите лични възгледи – те са напълно свободни, от каквито и да било социално-политически внушения, но така също и от субективно-лични пристрастия. И двамата не насочват хумора си срещу обектите и явленията, а го “разстилат” като непосредствен резултат от съприкосновенията на отделни техни черти. Нещо повече, цялата колоритна реалистика от ситуации, образи, конфликти при тях е оставена свободно да се случва и развива в хода на създаването им и така “всичко смешно е дошло от само себе си”, както отбелязва Д. Немиров в рецензията си “За Гологаниадата” (Немиров 1943:2). Изобщо писаното от Д. Немиров за романа в съществена степен може да се отнесе към разказите на Чудомир. Затова събрани заедно, прочитани последователно, творенията на двамата писатели носят онзи динамичен колорит и свежест, които съхраняват живи човешките движения на една бързо отдалечаваща се епоха.

В заключение не можем да не обърнем внимание на важната подробност в произведенията на Чудомир и К. Гълъбов, произтекла главно от отказа им от тенденциозност, за който споменахме по-напред. На него се дължи закъснялото ни вглеждане и реабилитиране на Чудомир и пренебрегването на романа “Гологаниада” (особено като обекти на изследователски интерес), макар че К. Гълъбов съвсем не е забравян и като германист, и като основател на кръга “Стрелец”.

Макар и съсредоточени в междучовешките отношения в условията на една обща битова среда (сиреч, съдържащи известен социален ангажимент), разказите на Чудомир си остават в границите на художествената белетристика. Те не се трансформират в определен тип публицистика, която обикновено носи социално-идеен заряд и ако не е положена в очеркова или фейлетонна форма, би изобразявала героите си като носители на социални послания и идеи. Тази особеност обаче съвсем не прави Чудомир асоциален писател. Напротив. Не само хуморът му като цялостно отношение към проблематиката, но и неговата способност да прониква в отделни детайли на типологичното и характерното и да изгражда с тях своите сюжети (например разказите с Лъжлив Съби), недвусмислено свидетелства за социалната му чувствителност, която не е нито механично внедрявана, нито идеалистично задавана и преднамерено афиширана при обрисуването на героите му. Що се отнася до К. Гълъбов, неговият хумор не допуска социално-проповедническа доминация в характера на персонажите му. Дори министерските копнежи на гологаните и абсурдният диалог на малкия Любчо с бай Йордан са отнесени от пороя от събития и грижи, от междуличностни напрежения, главно на битова основа; потопени са в лирически екскурси и описания на природата, на Перущица и Филибе, на отделни особености в характерите. Стремежът към плътна художественост на героите и техните истории у К. Гълъбов не допуска дори тенденция към “скрита публицистика” при тяхното изобразяване. Художествено-творческият подход при Чудомир и К. Гълъбов обхваща най-вече малките хора, правейки ги “малки герои”, носещи и в характера си обаче, последствията от глобалните промени, които светът иска да им наложи. Което според нас е една от причините техните творби да бъдат удостоени със закъсняло внимание.   

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.        

Библиография:

Вазов, Иван: Повести и разкази. Том ІІІ., С., 3-101, с.3-101.
Немиров, Добри: За Гологаниадата, Във: в. Слово, 1943, № 6404/23.ХІ., с. 2.