1
2563

Срамът на думите  

Болезнено, а и доста отчайващо е, когато в една страна думите почти се изпразват от смисъл, когато започват да се свеждат до кухи словосъчетания. Тогава – особено при невъзможност за диалог, за елементарно обществено споразумяване – нещата се израждат във властова агресия, в безогледно налагане на по-силния, което не може да не разрази публична истерия. Точно това се случва в България.

***

Потресаващо е как човек, заел вицепремиерски пост в републиката, смята, че е в правото си да обижда и заклеймява наред. Всичко и всички. И не му е за първи път. По-преди Валери Симеонов блъскаше старици по границата, а от трибуната на парламента говореше за „улични кучки“ от малцинствата. Сега, вече на власт, вербалната му агресия набра допълнителна сила. Отново срещу най-уязвимите, болните, беззащитните. Срещу майки на деца с увреждания и „уж“ болните им деца. И това пак се случва в България.

***

Снощи почти не повярвах на очите си, когато уличният протест тръгна срещу „Раковски“ 134. „Имаме достойнство!“ – скандираха майки от шествието. Трябваше ми време, за да съобразя, че в историческата сграда на ул. „Раковски“, откъдето след 1989 г. тръгваха хора да протестират срещу престъпленията на комунизма, днес се помещава централата на самозвани патриоти и още по-самозвани спасители на България. Че там, където някога се списваше вестник „Демокрация“ и избуяха кълновете на свободното слово, сега Валери Симеонов дерибейства с грубиянщините си. Видях и как младежи хвърляха по сградата яйца и тоалетна хартия – в знак на презрение. Тъжна метафора на подмяната. И това пак се случва в България.

***

Опростачването на публичната среда превръща дори нескопосаните извинения в нова обида. Ако крехката „конструкция“ на управлението на страната се крепи тъкмо върху насиления опит на Валери Симеонов да формулира някакво „извинение“, то Бойко Борисов вече би трябвало да си е дал сметка, че всяка дума на този човек отново налива масло в огъня. И да потърси нов елемент в „конструкцията“ си. Всеки ден под прозорците му майките питат: това ли е последният човек в страната, единственият член на НФСБ, който може да заеме въпросния управленски пост? Или целта е друга, някакво „показно“: точно този човек, взет на тази позиция, да се държи по този начин? Ако е така, нека премиерът го заяви публично. За да няма излишни илюзии в обществото. Да е ясно – това се случва в България.

***

Има ирония в историята, има и гротеска в настоящето. И все пак ми е трудно да подбера „жанра“, в който се вписва решението на правителството именно вицепремиерът Валери Симеонов да оглави от пролетта Националния съвет на хората с увреждания. Решение, което също прилича на „показно“, само че в далеч по-отвратителна окраска. И това се случва в България.

***

„Не мислите ли, че стигнахме дъното?“ – попита ме онзи ден жена от протеста пред Министерския съвет. Какво можех да ѝ кажа, не исках да я лъжа. Сетих се за пророческите думи на Цветан Стоянов от „Втората част на разговора“ между Ботев и Раковски – „България няма дъно“. Затова все газим в една и съща кал, в тинята, с която ни омазват и се омазваме помежду си. Това се случва в България.

***

И пак по повод на „конструкцията“ на властта, крепяща се върху „омразния език“ на един вицепремиер. Редно е да потърсим изход от тази ситуация на омерзението. В периода между двете войни големият български политик Андрей Ляпчев пуска в обръщение израза „реконструкция на кабинета“. Така се е казвало тогава, а в пресата се е пишело просто за „реконструкция“ – не за саниране на обществени сгради, а на управлението. Час по-скоро е редно Бойко Борисов да начене подобна „реконструкция“. В противен случай го чака скорошна „деконструкция“, а нас – нови избори. Както все по-често се случва в България.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияПрофесорско каре: Глупостта
Следваща статияБих умрял за теб и други изгубени истории

1 коментар

  1. дрън дрън. онези майки позволиха политици и кандидат политици да се възползват от потреса им. те бяха вектори на заразата. и трябва да си понесат заслуженото. децата не са извинение в политическата игра. нито пък майчинската притеснения. разбира се онзи Симеонов е кретен както всеки популист-нацист. а какво да кажем за морализаторите драскачи? тези лешояди които се навъртат около политическите трупове? те са по нищи духом дори от участниците в политическия цирк. те не могат да кажат нищо повече както и да повалят на когото и да е. техния стейтмънт е нещо от сорта – хей вижте ме и аз съм като тях… те ровят с перо в лайното и викат – ужас как мирише… по дяволите ние вече знаем това.