Откъс от изданието, обединило изследвания на видния италиански философ, медиевист и семиотик, създадени в продължение на 60 години.  

Настоящият том (изд. „Изток-Запад“, превод от италиански Ина Кирякова, превод от латински Цочо Бояджиев) събира вече публикувани текстове, избрани от Умберто Еко: изследвания в областта на средновековната естетика, в частност тази на Тома от Аквино, както и проучвания в областта на семантиката върху дървовидния модел на Порфирий; върху Аристотеловата трактовка на метафората през Средновековието, многостранни търсения върху езика на животните, фалшификацията, техниките за рециклиране през Средновековието, текстове на Беатус от Лиебана и литературата на Апокалипсиса, Данте, Раймонд Лулий и лулизма, модерните интерпретации на томистката естетика, включително върху текстове на Джойс.

Втората част включва не толкова строго академични студии, така че да се даде възможност и на неспециалисти да оценят средновековната мисъл и нейните отблясъци в модерната епоха. Те съдържат разсъждения върху ембрионите според Тома от Аквино, естетиката на светлината в Дантевия „Рай“, творбата „Милионът“ на Марко Поло, ирландската миниатюра и тази на Късното средновековие, които са документирани визуално на няколко страници.

Умберто Еко (1932–2016) е роден в Александрия. Той е философ, семиотик, медиевист и медиен семиолог. Като писател става известен през 1980 г. с романа „Името на розата“, за който, през 1981 г. получава наградата „Стрега“. Следват: „Махалото на Фуко“ (1988), „Островът от предишния ден“ (1994), „Баудолино“ (2000), „Тайнственият пламък на кралица Лоана“ (2004) и „Пражкото гробище“ (2010), „Нулев брой“. Сред многобройните му студии и есета – както академични, така неакадемични – ще се запомнят „Отворената творба“ (1962), „Трактат по обща семиотика“ (1975), „Интерпретация и свръхинтерпретация“ (1990), „Кант и птицечовката“ (1997), „От дървото до лабиринта“ (2007), „Това не е краят на книгите“ (2009), в съавторство с Жан Клод Кариер, и „Да сътворим врага“ (2011). През 2004 г. издава илюстрованата книга „История на красотата“, следвана от „История на грозотатa“, а през 2009 г. излиза „Световъртеж от списъка: как да внесем ред в понятия, предмети и образи“.

Умберто Еко, „Средновековното мислене“, изд. „Изток-Запад“, 2018 г., превод от италиански Ина Кирякова, превод от латински Цочо Бояджиев.

Предисловие

Държа да уведомя предвидливия читател (който не купува книга, без да е прелистил поне съдържанието и предговора ѝ), че всички статии в тази книга вече са били публикувани, някои – многократно. Пожелах да събера тук – възползвайки се от възможността, която ми предостави тази поредица, – всички мои изследвания върху средновековното мислене и няколко по-кратки текста (предговори към книги или изказвания на конференции), които без претенция за научна строгост разглеждат някои аспекти на Средновековието (и не включих в този том много други статии, които се повтарят – така става, когато човек пише в продължение на шейсет години).

Разбира се, повторенията, връщанията към дадена тематика и цитати също свидетелстват за моя интерес (няма да се поколебая да го окачествя като страстен интерес) към Средновековието и в потвърждение на тази привързаност няма как да не цитирам „Писмото до издателя“, което според обичая на поредицата беше публикувано в края на книгата „Коментар към Апокалипсиса“ от Беатус от Лиебана, издадена от Франко Мария Ричи с мой предговор (Есо 1973):

„Както и да го представям, аз открих призванието си за изследователска работа, прекосявайки символични лесове, населени с еднорози и грифони, съпоставяйки увенчаните с шпилове квадратни структури на катедралите с върховете на екзегетична находчивост, заложена в четириъгълните формули на кратките суми, странствайки между „Вико дели Страми“[1] и корабите на цистерцианските църкви, разговаряйки любезно с образовани монаси от Клюни с пищни одежди, под зоркия поглед на един дебеличък аквинец[2] рационалист, изкушаван от Хонорий Августодунски, от неговите фантастични географии, в които едновременно се обяснява, quare in pueritia coitus non contingat, как да стигнеш до Изгубения остров и как да заловиш василиск, въоръжен само с джобно огледалце и с непоклатима вяра в Бестиария.

Този интерес и тази страст никога не са ме напускали, въпреки че впоследствие по различни причини не избрах медиевистиката като моя академична специалност. Така Средновековието остана за мен ако не специалност, то мое хоби – и мое вечно изкушение – и аз виждам това навсякъде, то прозира в нещата, с които се занимавам и които наглед не са средновековни, но всъщност са такива.

Скришни ваканции под сводовете на катедралата в Отьон, където абат Гриво пише днес учебници за дявола с пропити с мирис на сяра корици, селски екстази в Моасак и Конк, заслепяван от старците от Апокалипсиса или от дяволи, които тикат във врящите казани осъдени души; и същевременно – отморяващи четива от монаха просветител Беда Достопочтени, рационални утехи, поискани от Уилям Окам, за да се проникне в мистериите на Знака там, където Сосюр е все още неясен. И така нататък – с постоянна носталгия по Peregrinatio sancti Brandani[3], с търсене на съпоставки с нашия начин на мислене в Книгата на Келс[4], с преоткриване на Борхес в келтските kenningar[5], с търсене на взаимоотношенията между властта и убедените маси в дневниците на епископ Сугерий…“

Първите две изследвания, посветени на средновековната естетика, са публикувани повторно само с унифицирана система на библиографските препратки и с някои стилистични корекции. С оглед на целите на този сборник, много други статии са адаптирани според критериите, пояснени във встъпителните бележки към всяка от тях.

Избрах като заглавие на сборника средновековното „мислене“, а не философията на средновековната епоха (или – за някои от статиите – естетиката или семиотиката), защото във всички тези студии философските понятия се тълкуват винаги в най-широкия контекст на цялата култура на епохата – както според мен е редно винаги да се постъпва.

Във всеки случай, в този сборник има, от една страна, изследвания върху естетиката, а от друга страна, много текстове със семиотичен характер, написани в течение на годините във връзка с призива, който отправих на Втория международен конгрес по семиотика (Виена, 1979 г.) за възстановка на историята на семиотиката – призив, на който мнозина откликнаха, и в това отношение моят принос е незначителен в сравнение с великолепните приноси, които една добра осъвременена библиография би могла да отчете.

Питах се дали след една поредица от студии, които претендират за известна научност и са предназначени за учените, мога да прибавя поредица от по-маловажни статии с популяризаторски и екстравагантен характер – нещо, което би препънало всеки начинаещ с аспирации за университетска кариера. Но на възрастта, на която съм, мога да си позволя да наруша добрите маниери и добрите нрави (какво рискувам в крайна сметка, най-много да ме поставят под домашен арест!). Затова и отстъпих пред това изкушение – преди всичко защото в статии, които нямат претенции за академичност и не твърдят, че внасят „научен“ принос (както се казва в протоколите за конкурсите), понякога се крият идеи, които си заслужават; и на второ място, защото тази трудна за четене книга може да попадне и в ръцете на човек, който не е медиевист, и на този случаен читател бих желал да предложа едно по-достъпно и по-чаровно въведение в културата на Средните векове[6].

Десет начина да сънуваш Средновековието

Какъв сън?

Какво общо имат помежду си нибелунгските персонажи на Франк Фразета и морните създания на прерафаелитите?[7] Какво общо имат помежду си рицарите на Батиато и раждането на чистилището на Льо Гоф? А ако се срещнат на борда на някой неидентифициран летящ обект в околностите на Монтаю[8], на един и същи език ли ще говорят Дарт Вейдър[9] и Жак Фурние? И ако да, на латински ли ще говорят? На латинския език от Евангелието на св. Лука?
Като всички сънища, така и сънят за Средновековието рискува да бъде нелогичен и изпъстрен с изумителни противоречия. Мнозина са ни го казвали и това може би ще е достатъчно, за да се откажем да разглеждаме по еднороден начин нещо, което не е еднородно.
Но всяка главозамайваща нееднородност може да бъде наречена унифицирано поле, когато във вътрешността ѝ има мрежа от семейни сходства. Тези сходства ще трябва все пак да ги установим.
Кога започваме да сънуваме Средновековието? Ако Средновековието е през деня – очевидно когато денят свършва и започва нощната му преработка в естествените онирични форми. И тъй като според единодушното мнение на злонамерените хора Средновековието е нощта, би трябвало да започнем да го сънуваме, когато се ражда новият ден; както се казва в една известна голиардична поема, между откриването на Америка и завземането на Гранада (две имена, които настоящето обича да асоциира също толкова, колкото е обичало да прави това и миналото) човечеството се пробужда, пеейки жизнерадостно: „Облекчението вече иде, Средновековието си отиде!“ От този момент нататък, макар и с отворени очи, започваме да го сънуваме.
Предупреждавам ви, че в този мой бърз пробег, както е редно за добрия ездач от тъмните векове, ще бъда бърз като вятъра и ще препускам само из красивите земи на Италия, защото, ако трябва да посетя местата на средновековния сън в целия свят, един живот няма да ми стигне и ще рискувам да завърша пътя си, без да съм се сдобил със Светия Граал на едно подобаващо заключение. Така че давам напред!

Четири столетия сънища

Първи са ренесансовите поети, които с дължимата ирония се връщат към рицарските приключения – имам предвид Пулчи, Боярдо и Ариосто, но преди тях и автора на „Френските крале“ и на „Клетия Гуерино“[10] (с по-малко ирония). Относно корените на Средновековието и неговата слава разсъждава с филологическа студенина Лоренцо Вала (за да развенчае един мит, а не за да го възвеличи и още по-малко за да го сънува, но при всички случаи, припомняйки миналите времена).
Възпоминание за средновековния латински ни предлага „Балдус“[11], а Трисино обръща поглед към късната класичност и Византийското средновековие, възпявайки освободената от готите Италия. Ако бащата Бернардо Тасо възпява Амадис от Галия[12], то синът Торкуато (Торквато) Тасо не намира нищо по-добро от това да кара своите съвсем средновековни кръстоносци да пеят маниеристични романси (и не иронизира, разбира се, както своите предшественици, а използва средновековните кръстоносци в друг смисъл). Когато пък се залавя да напише трагедия, тя е за крал Торизмунд, владетел на готите.

Седемнайсети век изглежда не особено заинтересуван от реставрацията на Средновековието, сякаш Трентският събор не е облякъл в барокови одеяния мечтата си за една никога неосъществена реформа, но не бива да обръщаме поглед само към книжовниците. През тази епоха – дори по-точно казано, още преди нея – те рециклират средновековната философия: в началото на ХVІ в. това прави кардинал Гаетано (и то в такава степен, че несъобразителните хора не разбират никога къде точно е престанал да пише Тома от Аквино и къде е започнал да пише кардинал Гаетано), а след него – Педро да Фонсека, Пиер дьо Ла Раме, през бароковата епоха – Франсишку (Франциско) Суарес, и накрая – големият Жоао Поансо, известен на неосхоластиците повече с името Джовани ди Сан Томазо; не може да не споменем също противниците на Галилей, не толкова глупави, колкото се мисли. Тези автори изживяват своя средновековен сън така добре, че всички – като се започне с най-знаменитите неосхоластици в наше време – считат тяхната контрареформационна схоластика за добрата и автентична схоластика и черпят от нея с пълни шепи, пренебрегвайки факта, че всички тези автори са били нещо по-добро от закъснели схоластици, и започвайки едва сега да ги препрочитат като автори от тяхната си епоха, които посвоему са гледали напред.

А какво да кажем за рационалистичния и просветителски ХVІІІ век? С Rerum italicarum scriptores на Лудовико Антонио Муратори започва филологическата възстановка на Средновековието, а Саверио Бетинели, вярно е, говори срещу Данте под път и над път, но поне говори за него, и то защото очевидно някой през неговата епоха все още говори за Данте, и то по негово мнение – говори прекалено. Но пък ако Данте не му допада, то Средновековието му допада, защото в книгата си „Възрождението на Италия“, опирайки се върху откритията на Муратори, Бетинели се опитва да ревалоризира това, което се случва през столетията след хилядната година.

От друга страна, през същия период Гаспаро Гоци пише защита на Данте. И векът на Просвещението завършва, както в останалата част от Европа, с „Поемите на Осиан“ в превод на Мелкиоре Чезароти. Романтизмът е на прага и английската литература се изпълва със замъци и готически абатства. Не след дълго, вдишвайки балсамния въздух под островърхите арки на келтска гора, Шатобриан ще ни каже какво е геният на християнството.

И ето че възрожденската Италия е осеяна със Средновековия, които се преразглеждат във всички жанрове и във всички налични семиотични системи. Пелико възпява Франческа[13], Мандзони възпява Аделхис[14], Гроси[15] тръби с рог за ломбардците през Първия кръстоносен поход, Джовани Берше полага клетва в Понтида[16], Гуераци воюва в Беневенто[17], Прати тръпне над вечерята на лангобардския крал Албоин[18], Микеле Амари пресъздава събитията от Сицилианските вечерни и какво прави Франческо Де Санктис между едно изгнание и една победа? Чете лекции за Данте и пише статии за Петрарка.

Не бива да забравяме също историческия роман „Марко Висконти“ на Томазо Гроси с песента за Фулк Провансалски (Фулк, който, красив като роза, насред северни мъгли пътува), поемата за Албоин на Антонио Гуаданьоли, историческия роман „Замъкът на Трецо“ на Джамбатиста Бацони, баладата на Феличе Бизаца „Светите Павли“[19] (те не са от ХVІІІ в. като тези от едноименния роман на Луиджи Натоли, а от ХІІ в., защото корените на мафията са в Средновековието), историческия роман „Ломбардската лига“ на Чезаре Балбо, романа на Санторе ди Сантароза „Сицилиански писма от ХІІІ в.“ или плеядата от романи и романчета на Диодата Салуцо ди Роеро, Джовани Аграти или Давиде Бертолоти. Ще завърша това изброяване с Карло Тенка[20], когото не цитирам просто така, а определено по сантиментални причини, за които някои от вас ще се досетят.

През 1840 г. Карло Тенка пише романа „Домът на кучетата. Миланска хроника от ХІV в., почерпана от ръкописа на един лодкар на Барнабо Висконти“ (La Ca’ dei cani. Cronaca milanese del secolo XIV cavata da un manoscritto di un canottiere di Barnabò Visconti) и в предисловието си за читателите казва следното:

понеже конкретните събития са все пак необходими, дори са главната част на историческия разказ, включихме екзекуцията на сто граждани, обесени на площада, екзекуцията на двама монаси, изгорени живи, появата на една комета, все описания, равностойни на описанията на сто турнира и притежаващи ценното качество да могат да привлекат повече от всяко друго нещо вниманието на читателя. […] Освен това раздаваме ерудиция с пълни шепи и в това ни беше от помощ нашият хронист, който, изглежда, се е ровил в мемоарите на своето време и ги е използвал в разказа си. Нещо повече, неговият порив да разказва факти е бил толкова голям, че в една-единствена година е побрал събития от пет-шест години. […]
Колкото до стила и езика, които в наши дни са с първостепенно значение, ние се постарахме да останем, доколкото ни беше възможно, в най-тясна близост с истината. […] По тази причина накарахме господаря и владетеля да говорят на красив и високопарен език, украсен със заучени и изискани фрази, а народа – с нисък и своднически говор, изпъстрен с граматични грешки и засукани фрази от всякакъв род. И в това отношение обикновените читатели ще намерят онова разнообразие и – бихме казали почти – онази шарения, която се нрави толкова в света на романите.

Междувременно театралните сцени тръпнат с трубадурите на Джузепе Верди и любовниците на Франческо Aйец с шапки на студенти четвъртокурсници целуват своите дами, които са имали късмета костюмистът на Миланската скала да преправи роклите им[21]. Но не е само Айец: произведения със средновековна тематика създават Адеодато Малатеста, Лудовико Липарини, Масимо д’Адзелио, Федерико Фаруфини, Доменико Морели, Николо Бамбино и така нататък до Адолфо Де Каролис, по време, когато другаде Джон Ръскин и Уилям Морис вече са лансирали своята мода, а френските декаденти са сложили в мистичния шейкър на Жозефен Пеладан както розенкройцерите, така и тамплиерите, за да предложат традиционна авангардна алтернатива на зараждащата се традиция на модерното.

На повика на съня не устоява и архитектурата и докато Камило Бойто описва средновековния модел като нова основа за една конструктивна логика на сградите, Пеладжо Пеладжи и Алесандро Сидоли преправят в средновековен вид историческите центрове, изграждат се или се реконструират фасадите на катедралата в Неапол, катедралата в Амалфи, църквите „Санта Кроче“ и „Санта Мария дел Фиоре“ за радост на туриста, който все още не е постмодерен и отчаяно търси историческа автентичност. Пиетро Селватико проектира фасадата на катедралата в Тренто, Джино Копеде – замъка Маккензи, Фалчини, Тревес и Микели – синагогата във Флоренция, а Едоардо Арборио Мела пише труда си „Елементи на готическата архитектура“ през 1857 г.

Обединението на Италия няма да е достатъчно, за да откъсне поетите и писателите от средновековния сън: нека не говорим за Джозуе Кардучи и за неговите поеми за църквата в Полента, за Сан Миниато, за беловласия владетел Хохенцолерн, който си мисли, „че ще умре от ръката на търговци, които вчера са опасали дебелите си кореми с рицарска стомана“, докато с буйни огньове нагоре в Апенините Алесандрия осветява бягството на Цезар гибелина и огньовете на Лигата отвръщат от Тортона, и победоносна песен отеква в благочестивата нощ. Но Джовани Пасколи се вълнува от меката перспектива на Паоло Учело и от крал Енцо Сардински, Джовани Верга пише прекрасни къси разкази в готически стил, Джакоза играе шах[22], Сем Бенели си прави шегички на вечеря[23], Гоцано върви из insulae perditae[24], Компарети[25] излиза като победител от огромната Вергилиева дъбрава.

Защо днес?

Може ли да говорим днес за средновековна мода, защото Джузепе Педериали или Луиджи Малерба са написали историческите си романи, а Батиато е поверил на ученици на Леонор Фини и Фабрицио Клеричи доспехите на своите палермски марионетки[26], подложени на лицева пластика от хирурга на Италианския революционен хомосексуален фронт?

Изглежда – и на мен ми изглежда, – че средновековната мода и сънят за Средновековието пронизват цялата италианска култура и както вече казахме, дори европейската култура. Мнозина са говорили за причината за тази негова обаятелност. Средновековието се сънува не защото е историческо минало – западната култура има хиляди различни типове историческо минало и може също да се върне към Месопотамия или към „Синухе Египтянина“[27]. Работата е там – и това вече е казвано, – че Средновековието е ковачницата на Европа и на съвременната цивилизация. Средновековието създава всички неща, които имаме и днес, банките и полицата, организацията на латифундията, структурата на общинската администрация и политика, класовите борби и пауперизма, пререканията между държавата и Църквата, университета, мистичния тероризъм, съдебния процес въз основа на косвени доказателства, болницата и епископата, дори туристическата организация: заместете Йерусалим и Сантяго де Компостела с Малдивите и ще имате всичко, включително пътеводителя на Мишлен. И действително, ние не сме обсебени от проблема за робството или за остракизма, или от въпроса защо трябва, и то непременно, да убиеш собствената си майка (най-типични класически проблеми), а от въпросите как да се справим с ереста, с приятелите, които грешат, и с приятелите, които се разкайват, как трябва да зачитаме съпругата си и да копнеем за любовницата си, защото Средновековието създава и понятието за любовта на Запад.

По какво се различава нашият свободен интерес към класическото наследство от нашето задължително внимание към средновековното наследство? Мисля, че може да противопоставим два модела: този на филологическата реконструкция и този на утилитаристичния кърпеж. Класическата античност я реконструираме, правим разкопки в Римския форум, укрепваме застрашения Колизей, почистваме Акропола: но не дострояваме развалините, съзерцаваме ги, след като сме ги открили. А това, което е останало от Средновековието, го кърпим и продължаваме да го ползваме като контейнер, за да слагаме в него нещо, което няма да може никога да е коренно различно от това, което вече се е помещавало в него. Кърпим банката, кърпим общината, кърпим Шартър и Сан Джиминяно, но не за да им се любуваме и за да ги съзерцаваме, а за да продължим да ги обитаваме. Плащаме евентуално за вход, за да посетим гръцкия храм или галерията с бюстовете на философите, но в Миланската катедрала или в църквицата от хилядната година все още ходим, за да присъстваме на литургията, и в двореца на общината от ХІІ в. се избира новият кмет. Спорим дали да имаме армия от наемници, или от наборници, а не как да реконструираме тиванския легион. Сънят за Средновековието се упражнява винаги върху това, което може или трябва да бъде закърпено, а не върху това, което може да се превърне в музей.

И ако някой възрази, че все още живеем с Аристотел, Платон и Плотин, внимание: ракурсът може да е погрешен! Когато се използват тъй, сякаш са наши съвременници, те се използват и кърпят като средновековно наследство: такъв е Аристотел за неосхоластиците. Но ако филологът ни го върне такъв, какъвто е бил и не какъвто Средновековието ни го е предало, този Аристотел вече няма да е житейски учител, а текст, който трябва да се проучи. Евентуално за най-добрите той ще бъде модел на възможна философия, а не инструмент, чрез който да се мисли днес с неговите собствени термини. Тапарели д’Адзелио кърпи Аристотел, Минио-Палуело пише история на неговите кърпежи и на тази основа все още можем да вярваме в една теория за субстанцията и за акцидентите, която ни позволява да се доближим днес до евхаристийната трапеза, но веднага щом строгият филолог реконструира изгубения и автентичен Аристотел, излизаме от кърпежа и от използването му, за да влезем в светилището на академичното благоговение.

Десет вида Средновековие

Ако обаче се върнем към Средновековието само с кърпежи, без да го реконструираме в неговата цялост и автентичност (каква е тя?), тогава може би всеки сън за Средновековието (от 1492 г. до днес) не е сън за Средновековието, а сън за едно Средновековие.
Ако всеки сън за Средновековието е сънят за едно Средновековие, за какъв сън и за какво Средновековие говорим?
Ще се опитам да формулирам една типология на многото Средновековия, които познаваме – груба и обща като всички типологии.

1. Средновековието като маниер и претекст. Става дума например за Средновековието на Торкуато Тасо, Средновековието на мелодрамата. Няма реален интерес към дадена епоха, епохата се изживява като митологично „място“, в което живеят съвременни литературни герои.
2. Средновековието на ироничната преоценка, това на Ариосто и може би също това на Сервантес. Връщаме се към представата за една отминала епоха, възприемана именно като отминала и невъзпроизведима, за да иронизираме по повод на нашите сънища и на това, което вече не сме („О, велика доброта на едновремешните рицари…“). Ариосто представя Средновековието така, както Серджо Леоне представя Дивия запад. Това е Средновековието на носталгията, но става дума за атеистка носталгия.
3. Средновековието като варварско място, девствена земя с елементарни чувства, епоха и пейзаж, извън всякакъв закон – Средновековието на съвременната героична фантастика, но също Средновековието на „Седмият печат“ и на „Изворът на девственицата“ на Ингмар Бергман. Нищо не пречи същите тези елементарни страсти да се изживяват по времето на Гилгамеш или на финикийското крайбрежие. Избираме Средновековието, защото е тъмно пространство, истинска dark age. Но в този мрак искаме да видим „друга“ светлина. В този смисъл, където и когато и да се разгръща, тетралогията на Рихард Вагнер принадлежи на това Средновековие. По призвание то е на разположение на всеки блян за варварство и тържествуваща груба сила и по тази причина буди винаги – от Вагнер до Фразета – съмнение за нацизъм. Нацистко е всяко възхищение от преимуществено мъжката сила, която не знае нито да чете, нито да пише; Средновековието с Карл Велики, който едва е успявал да изрисува подписа си, чудесно пасва на тези блянове за завръщане към неопорочената рунтавост. Колкото по-космат е моделът, толкова по-голямо е възхищението: хобитът трябва да бъде човешки модел за новите мечтатели за нови и дълги нощи на дългите ножове.
4. Романтичното средновековие, което предпочита мрачния изглед на порутения замък на фона на прорязвана от светкавици буря, обитаван от призраци на булки, изнасилени и убити в сватбената нощ. Осианско и неоготическо Средновековие, близък роднина на ориенталските жестокости на Ватек. Средновековие на ХІХ в., но също Средновековие на някоя космическа опера, в която космическият кораб замества донжона.
5. Средновековието на philosophia perennis. Възприемано може би като находчив ескамотаж от кардинал Гаетано и от Джовани ди Сан Томазо, пресъздадено с драматична сериозност от такъв малък ум като този на отец Тапарели д’Адзелио и от такъв велик ум като този на кардинал Мерсие – и във възходящ ред на величие – като този на Етиен Жилсон, съзерцавано с любов, почти сластно от възхитения поглед на Маритен, с консервативна заинатеност от папа Пий ХІІ, в духа на масмедийната героична фантастика от кръстоносеца Войтила, това Средновековие притежава аспекти на филологическа изтънченост и аспекти на антиисторически догматизъм. В католическата вселена то е безкрайно по-приемливо в сравнение с лъжливия модернизъм на влиятелните спиритуалисти, които четат Джентиле посредством Розмини или обратното.
6. Средновековието на националните идентичности, каквото е Средновековието на Уолтър Скот и на всички възрожденски автори: за тях бляскавите времена на въздигането на градовете общини са победоносен модел на борба срещу чуждестранното владичество.
7. Средновековието на Джозуе Кардучи, което е изцяло реставрация, в чест на Третата Италия, донейде лъжливо и донейде филологическо, общо взето, благодушно и притворно, функционално за възраждането и стабилизирането на нация, която търси своята идентичност. Но то е сродно с декадентското Средновековие, например с това на Дез-Есент с неговото възторжено отношение към ръкописите от къснолатинската епоха, и със Средновековието на част от данунцианството, и на прерафаелитите, и на Ръскин и Морис. Ако поставям на едно място Кардучи и Данте Габриеле Росети (с целия неомистицизъм със средновековен привкус на сектата на „Вярващите в любовта“ и окултистките тълкувания на Данте), това е, защото и двамата, единият – републиканец, а другият – аристократ, се вписват всъщност в един проект за реставрация, в който Средновековието се възприема като антидот на модерността.
8. Средновековието на Лудовико Антонио Муратори и Rerum italicarum scriptores, Средновековие, което не е различно от Средновековието на Annales, само че първото реконструира епохата филологически, въз основа на големите хроники и истории, а второто – въз основа на енорийските документи, книжата на Инквизицията, нотариалните актове. Първото – за да преоткрие събитията, а второто – за да преоткрие ежедневното поведение на тълпите без история и структурите на материалния живот. Но и двете се стремят да разберат в светлината на нашите проблеми и на нашето любопитство каква е била тази епоха, която не може да се сведе до клише и трябва да се преоткрие в нейната многоликост, плурализъм и противоречия. Към това Средновековие се числят структурните изследвания на Виоле-льо-Дюк, иконографията на Емил Мал и иконологията на Панофски, както и всички качествени изследвания, които са посветени на философската възстановка и си поставят за цел повече критическото разбиране, отколкото пристрастното ползване. Но забележете: на никого от тези учени не му хрумва да говори за мода. Става дума само за добра работа. Може би защото този, който говори за мода, обикновено не познава добрата работа.
9. Средновековието на Традицията. Място, където възниква (имам предвид, възниква по стабилен в иконографски аспект начин) култът към едно много по-древно знание – култът към еврейския и арабския мистицизъм и гносиса. Това е синкретичното Средновековие, което в легендата за Светия Граал, в историята на тамплиерите – а от тях чрез алхимична връзка и при илюминатите, и дори в днешното масонство с шотландския ритуал – вижда развоя на една-единствена и непрекъсната история на посвещаване. Безкритично и антифилологическо, това Средновековие живее с алюзии и с илюзии, то успява винаги и по удивителен начин да дешифрира навсякъде и под всякакъв предлог едно и също послание. За наш късмет и за късмет на адептите посланието е изгубено и това превръща посвещаването в безкраен процес, розенкройцерство и наслада за привилегированите, които не се предават, недосегаеми за принципа на фалсифицируемостта на Попър, предани на паралогизмите на универсалната симпатия. Мистично и синкретично, това Средновековие алчно трупа в собствената си безвремева история всичко, което не може да бъде нито доказано, нито фалшифицирано.
10. И на последно място, Средновековието на очакването на хилядната година – очакване, от което по различен начин е бил обсебен всеки век, от агонистиците до терористите, от фратичелите до еколозите. То подбужда много безумия, когато се изживява със слаби нерви и замъглен разсъдък, и дори човек с ясен разсъдък и здрави нерви не може да го забрави напълно. Това Средновековие ни съпътства като предупреждение и заплаха, като постоянно припомняне на възможността за холокост и ни казва да бъдем нащрек, за да успеем да разпознаем Антихриста, когато почука на вратата ни, независимо дали е с цивилни дрехи, или с военна униформа.

Да избереш Средновековието, което сънуваш

Тук вече с право можем да се запитаме за какво Средновековие се мисли, когато се говори за ново Средновековие, за завръщане към Средновековието и за средновековна мода. Защото е ясно, че всеки път става дума и ще става дума за нещо различно – понякога желателно, понякога невинно (както е невинна литературата, ако е дело на следващи поколения), понякога коварно и опасно. И трябва да бъдем пределно ясни и да казваме съвсем точно какво имаме предвид, когато говорим за завръщане към Средновековието. Защото Средновековието е или историческа епоха, която завършва през 1492 г., или история на непрекъснатите кърпежи, извършвани от нашата цивилизация върху това, което се е случило между падането на Римската империя и откриването на Америка. Да кажем към кой от десетте вида Средновековие се завръщаме, означава да кажем кои сме и какво желаем, дали просто се забавляваме, дали искаме да го разберем, или се включваме несъзнателно в играта на някаква реставрация.
Когато говореше за предстоящо Средновековие, Роберто Вака имаше предвид рухването на големите технологични системи – рухване, което би установило ново феодално или предфеодално Средновековие, базирано върху недоимъка и борбата за оцеляване. Тогава му отговорих, че Средновековието вече е започнало, а именно: не бива да чакаме ядрена война, за да бленуваме или за да се опасяваме от ново Средновековие. Но моето Средновековие трябваше да се разбира като епоха на преход, на многообразие и плурализъм, на противоречие между зараждаща се империя и загиваща империя и възникване на трето общество. Моето Средновековие се представяше като „интересна“ епоха, защото беше епоха на размесване на картите, при което редом с големия недоимък имаше големи открития и първи стъпки към установяването на нови начини на живот. В този смисъл Средновековието като модел може да ме интересува, но моделът функционира в перспектива и бих казал, в преимуществено оптимистичен смисъл.
Но Средновековието може да се вземе също като модел на една Традиция, която по дефиниция винаги има право. Аз се боя от това ново Средновековие, произведено от пазарищата на абсолюта, и ви приканвам да го демистифицирате. Ще си послужа с думите на един критик, който в новосредновековния разгар на ХІХ в., въпреки че очевидно е имал ограничена представа за Средновековието, която мога само да отхвърля, е съзрял все пак отрицателния смисъл на всяко носталгично и идеализиращо завръщане, захранено с чувство вместо с критически разум.
Така че завършвам с цитат от Карло Джузепе Лондонио – критик, когото обичам, защото улицата на негово име минава под моя балкон с красиви неокласически симетрии и всяка сутрин, когато се събудя, ми предлага гледката на дърветата, понякога разцъфнали, а друг път полярно голи и сковани от скреж. В спора между класицистите и романтиците Лондонио е умерен романтик и в каква степен неговият романтизъм е умерен, това проличава от подчертания скептицизъм, с който – не без да проявява предпозитивистични настроения – полемизира по повод на съществуващия по негово време блян за Средновековието:

След като разгледах теорията на новата романтична школа в литературен аспект, трябва да кажа нещо за моралното влияние и за целта, която може да има тя. Става дума направо да се коригира светът и да се възвърнат, ако е възможно, блаженото невежество и дивата анархия от времето на рицарството. Начинанието наистина е велико и ако не друго, то поне е похвално доброто намерение на съвременните реформатори на литературата и нравите. Но трябва да кажем и нека не ни се сърдят за това: Господ да ни пази от сбъдването на техните надежди! Съгласен съм, че нашите нрави се нуждаят от коригиране. Но с идеята, че трябва да станем огледален образ на онези времена – с това не мога да се съглася. Всеки път, когато зърна на билото на хълма самотните останки на някой порутен замък, сърцето ми се свива и усещам по цялото си тяло тръпки на ужас. Тия зъбери, тия кули извикват в мисълта ми онези времена на варварство, на поквара, които някои сега – в екзалтацията на поетичното си въображение – ни обрисуват като златна епоха. Приятно ни е да четем в старинните хроники и в нашите епически поеми за благородните подвизи на странстващите рицари, но с какво варварство, с каква анархия се е отличавало неминуемо това общество, в което зле защитената от закона добродетел и невинност е била принудена да търси закрилата на сам човек! Ако се върнем към тази злощастна епоха, ще видим покритата с гори, поля и мочурища Европа; провинциите, градовете, дори семействата, разяждани от вечна ненавист, се противопоставят едни на други, унищожават се взаимно; никаква търговия, никакви връзки между отделните нации; занемарени науки и изкуство, правосъдие, потъпкано от насилието, религия, опетнена от суеверията; владетели, които нямат сили да държат в подчинение своите васали и да защитават своя народ от техните безчинства; барони, които вечно воюват помежду си и са единодушни само когато трябва да се опълчат срещу владетеля и срещу добруването на държавата; народ, който е потиснат и принизен до ранга на товарно добиче; ще видим как честта, животът, имуществото се поверяват на случайния изход на дуела и на изпитанието с огън или с вряла вода; ще видим как цяла Европа се въоръжава многократно, за да отнеме от ръцете на неверниците местата, осветени от най-благоговейната история на нашата религия, и как тези поборници за кръста, тези образци на вяра, добродетел, чест, омърсяват с хиляди злодейства християнското име и загиват, жертви на разкола, вероломството, слободията. Ако са такива – и за жалост са такива – героичните времена, на които ни предлагат да се възхищаваме, може спокойно да се поздравим за факта, че живеем в този прозаичен век и всред днешната поквара. Искаме да сме романтици и ние, италианците, ние, първородни синове на съвременната цивилизация, ние, от които получи форма и сияние все още грубоватата поезия на трубадурите: романтици, да, но противници на предразсъдъците, на меланхолията, на суеверието; романтици в идеите, в становищата, в чувствата, но верни на класическия пример и на класическите предписания за прилагането на формите и на правилата за изкуство.
(„Критически бележки за романтичната поезия“, 1817 г.)

Ще се съгласим ли с това, което Лондонио мисли за Средновековието и за първостепенната морална и гражданска роля на италианците? Разбира се, че не; в противен случай бихме препрочитали него със същия безкритичен плам, с който приятелите му романтици са препрочитали Средновековието.
Но бих се съгласил с неговата проява на ломбардски здрав разум и бих преизказал призива му със следните думи: сънувайте Средновековието, но си задавайте винаги въпроса за кое Средновековие става дума. И защо.
В крайна сметка това, което може би е наистина общо между нашата епоха и Средновековието, е алчният енциклопедичен плурализъм. Добре, ако трябва да говорим напълно искрено, вероятно всички ние вече предпочитаме харесваната от Гьоте катедрала в Страсбург пред храма на Малатеста в Римини. Но Галилей е бил прав (поне – както ни учи Попър – до момента, когато отново греши) и никой сън няма да успее никога да ни накара да забравим това.
Така че пожелаваме дълголетие на Средновековието и на съня за него, стига да няма успиване на разума.
Вече сме създали достатъчно чудовища.

^[1] Букв. „Улица на сламата“ – улица в Париж, на която са се помещавали школите по философия; наричана е така заради сламата, която учениците са носели, за да седят на нея, тъй като не е имало столове и чинове. – Б.пр. (Всички бележки под линия са на автора, с изключение на тези, които са изрично указани.)
^[2] Тома от Аквино. – Б.пр.
^[3] „Странстванията на св. Брандан“, приказен разказ за пътешествия до ада, до острови чудовища и др. – Б.пр.
^[4] Ръкопис, написан от келтски монаси ок. 800 г., известен също като Книгата на Колумба. – Б.пр.
^[5] Поетични перифрази в скандинавската средновековна литература. – Б.пр.
^[6] За този читател са прибавени илюстрации, които могат да покажат по-ясно връзката между теоретичните идеи и вкуса на епохата.
^[7] Преработена версия на доклад, изнесен в Сан Джиминяно на 12 ноември 1983 г. на конференция по темата „Сънят за Средновековието“ и публикуван впоследствие в Quaderni Medievali, 21, 1986 г. и в Eco 1985a.
^[8] Село в Южна Франция, придобило известност с книгата на Еманюел Льо Роа Ладюри „Монтаю: катарите и Инквизицията (1294–1324)“ (Изток-Запад, 2017), базирана върху „Регистъра на Инквизицията“, дело на Жак Фурние, бъдещия папа Бенедикт ХІІ. – Б.пр.
^[9] Дарт Вейдър (роден Анакин Скайуокър) е герой от филмовата поредица „Междузвездни войни“. – Б.пр.
^[10] Най-известните произведения на Андреа да Барберино (1370–1432) с рицарска тематика. – Б.пр.
^[11] Поема на Теофило Фоленго (1491–1544), виден представител на макароничната поезия. – Б.пр.
^[12] Пише поемата „Амадис“, вдъхновена от испанския рицарски роман „Амадис от Галия“. – Б.пр.
^[13] Франческа да Римини (1259/1260–1285), поставена от Данте във втория кръг на ада заедно с любовника ѝ Паоло Малатеста („Ад“, V) и героиня на едноименната трагедия на Силвио Пелико. – Б.пр.
^[14] Син на последния лангобардски крал Дезидерий, герой на едноименната трагедия на Алесандро Мандзони. – Б.пр.
^[15] Томазо Гроси, автор на историческата поема „Ломбардците в първия кръстоносен поход“ (1826). – Б.пр.
^[16] „Клетвата в Понтида“ е историческо-патриотична поема на Джовани Берше, свързана със създаването на Ломбардската лига за борба със Свещената Римска империя на Фридрих  І Барбароса на 7 април 1167 г. в абатството Понтида. – Б.пр.
^[17] Франческо Гуераци е автор на историческия роман „Битката при Беневенто“, в който се разказва за похода на Карл І Анжуйски срещу краля на Сицилия Манфред и решаващото сражение при Беневенто на 26 февруари 1266 г., в което Манфред намира смъртта си. – Б.пр.
^[18] Препратка към стихотворението на Джовани Прати „Вечерята на крал Албоин“. – Б.пр.
^[19] „Светите Павли“ (на италиански – Beati Paoli) – историческо или легендарно тайно сдружение на отмъстители и наемни убийци, възникнало вероятно в Палермо през ХІІ в. като реакция срещу произвола и беззаконията на феодалните владетели. – Б.пр.
^[20] Карло Тенка (1816–1883) – италиански писател, журналист и политик, историк на италианската литература главно от периода ХІІІ–ХVІ в., автор на изследвания в най-разнообразни области, от етнографията до езикознанието и историята. – Б.пр.
^[21] Става дума за картината на италианския художник Франческо Айец, известна като „Целувката“ (1859 г.). Пълното ѝ название е „Целувката. Епизод от младостта. Персонажи от ХІV в.“. Във втора версия на картината от 1861 г. роклята на девойката е с друг цвят. – Б.пр.
^[22] В едноактната пиеса „Партия шах“ на Джузепе Джакоза действието се развива през ХІV в. – Б.пр.
^[23] Сем Бенели е автор на драма (и либрето за опера на Умберто Джордано) под заглавие „Вечерята на шегите“, чието действие се развива във Флоренция по времето на Лоренцо де’ Медичи. – Б.пр.
^[24] Става дума за стихотворение на Гуидо Гоцано със заглавие „Ненамереният остров“. – Б.пр.
^[25] Доменико Компарети е автор на ценния труд „Вергилий през Средновековието“ (1872). – Б.пр.
^[26] Марионетните представления в сицилианския фолклор пресъздават истории на френските рицари. – Б.пр.
^[27] Роман на финландския писател Мика Валтари от 1945 г. и едноименен филм от 1954 г. – Б.пр.