Начало Идеи Гледна точка Сретение
Гледна точка

Сретение

3357

Сретение е срещата между човека и Господ, между стареца Симеон и четиридесетдневното пеленаче, което Симеон очаква да види от младините си, защото му е било обещано – няма да си тръгне от този свят, преди да е видял утехата Израилева – Христа Господен. И Симеон година след година, ден след ден очаква сретението си с Бога. Косата и брадата му побеляват, ръцете му започват да треперят, краката не го държат, зрението му отслабва, слухът му заглъхва. Превърнал се е в придатък на храма, в камък, обрасъл с мъх, в част от строгата и тържествена украса. Богомолците са привикнали с присъствието на пророчицата Анна и на стареца Симеон, почти сляп, почти глух, толкова стар, толкова изнурен от доживотното си очакване на Божието обещание.

Безкрайно ме вълнува, потриса ме мигът, в който нещо е трепнало в цялото същество на стареца Симеон. Той веднага е разбрал, че Господ е влязъл в храма. Веднага е усетил Неговото присъствие. Глас ли е бил, видение ли, усещане ли – тази съдбовна среща между стареца-пророк и бебето-Месия!

Как? Как го е усетил? Как е разбрал, че най-после дългоочакваната млада майка е влязла в храма на ръце с първородното ѝ дете? Как е тръгнал с треперещите си колене към тях?

Безкрайно ме вълнуват тези негови стъпки към майката, към пеленачето, към сбъдването на пророчеството, сълзите в очите му, поемането на детето от богородичните ръце, повдигането му, изричането на тържествените думи, които и до днес всеки, облечен в Христа, повтаря със същия трепет…

Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля…

Нашият живот се състои от безброй срещи, безкраен низ от срещи. Някои от тях са мимолетни, някои считаме за случайни, те не оставят и драскотина в съзнанието ни. Други са срещи-разминавания, за които дълго съжаляваме и всеки спомен ни натъжава. Най-важни са съдбовните срещи, които оставят трайна следа в живота ни, често го променят, понякога дори го взривяват. След тях ние тръгваме в нова посока и по-късно си мислим, че без тези срещи животът ни би бил напразен. Това са срещите на любовта, която единствена дава вярна посока и смисъл.

Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута!

Най-важна от всички срещи е срещата ни с нашия Творец. След нея ние започваме да Го наричаме Отче наш. Без срещата с Него ние сме сираци. Затова в Сретението на Симеон с Иисус виждаме не само една среща, станала там някъде, далеч във времето. Защото всеки от нас се е срещнал с Иисус някога, някъде. Ние помним тази среща и всяко припомняне предизвиква у нас трепет.

И в Евангелието откриваме различни срещи на хората с Иисус, те предизвикват същото вълнение. Съвсем наскоро в църква слушахме за едно подобно сретение – между слепеца от град Йерихон и сина Давидов.

Седял е слепият край градските стени така, както старецът Симеон е стоял години наред в храма. Стоял е, чакал е, просил е, не е имал никакво обещание, че ще срещне Бога, не е имал надежда, че ще бъде помилван, че ще се излекува, че ще прогледне. Но кой слепец няма надежда да прогледне? Каква друга надежда да има? Тази надежда е едва тлееща, но неугасваща.

Но никой не може да му помогне. Само някоя дребна монета милостиня. Толкова. Как се живее с толкова! Седи, проси и слуша. Чул, че се е появил чудотворец, който където и да иде, „слепи прогледват и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват“ (Мат. 11:5). Но той тук ли ще дойде? Точно при него ли? Ами ако дойде? И тази надежда го обзела всецяло. Единствено желание и единствена надежда.

И един ден чува необичайна глъч, суматоха, какво е това, попитал, какво става? Отговорили му – Иисус Назорей минава покрай нас. Само като чул името Му, слепецът се провикнал към Него. Провиква се толкова силно и мощно, че всички се обърнали към него. А той още по-силно – Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме! Смъмрили го, а той вика още по-силно и повтаря. Вика с цяло гърло и от цялото си сърце, от дъното на душата си – Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме! И за почуда да останалите, Иисус идва при него, повиква го да се приближи. Настава тишина. Всички чуват какво го пита – какво искаш да ти сторя? Как какво иска – да прогледа! Но той вече не вика, а кротко и тихо казва – Господи! Той знае, че пред него стои Господ, Синът Давидов. Онези от навалицата не знаят, но той знае. Той единствен знае. Те двамата вече са насаме. Това е тяхното лично сретение. Сретението е винаги лично.

Нямаше да бъде дадено пророчеството на Симеон, ако то нямаше да се изпълни. Симеон е чакал Христа Господен, но и Той е чакал него. Срещата е взаимна. Същото е и в Йерихон. Иисус отива в града заради този слепец. Посреща Го тълпа, но Той отива на среща с този човек. Срещата между тях не е случайна. Случайно е било присъствието на другите от тълпата. Никой от тях не се среща с Господа.

„Много вдовици имаше в Израиля в дните на Илия, когато беше затворено небето три години и шест месеца, тъй че настана голям глад по цяла земя; и нито при една от тях не бе пратен Илия, а само при вдовицата в Сидонска Сарепта“ (Лука 4:25–26).

Същото е, когато слушаме музика, когато четем роман, поезия, дори когато разговаряме с някого е същото – срещата се осъществява, ако настроим душата си. Сретението се осъществява в трепет.

Хората от тълпата в Йерихон навярно са се озлобили срещу слепеца, задето Иисус е отишъл точно при него. Защо не при тях? Хората без трепет не могат да разберат защо нещо не се случва на тях, а на някого другиго. Това поражда завист, озлобява ги, ожесточава ги. Навярно тези хора от тълпата по-късно са крещели „Разпни Го, разпни!“ Пилат е познавал душите на тези хора, „защото знаеше, че Го бяха предали от завист“ (Мат. 27:18).

Тълпата е беда и за Църквата, и за държавата, и за обществото. В някои моменти е тъжно да гледаш нейната безнадеждна унилост, в друг момент тя става опасна стихия.

Затова Иисус ни показва как да излезем от тази шумна стихия. Зове ни да насочим очи към Него. Хилядите виждащи остават слепи за Него, а Го вижда единствено слепият просяк.

Спомням си как в студентските години прочетох четирите Евангелия, без да разбера каквото и да е. Харесваха ми старинните думи, необичайни слог на изреченията, суровостта и поезията на описаните действия, но нищо повече, никаква връзка със съдържанието, никаква. Била съм като онези хора около йерихонския слепец, които се възмутили, че той вика толкова високо, била съм досущ като тях.

Но с най-голям трепет си спомням сретението, когато очите ми се отвориха и прогледах.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора