Актуалните теми от обществения живот невинаги се отразяват добре на художествените качества на една творба, но „Другата страна на надеждата“ на Аки Каурисмаки е идеално балансирана комбинация.
Как ли ще се сработят „флегматичният“ хумор на Аки Каурисмаки и мелодраматичният фатализъм на ориенталското светоусещане? Отговорът е „Другата страна на надеждата“. Новият филм на финландеца демонстрира нагледно как две взаимоизключващи се крайности в (кино)разказването тушират взаимно „ръбовете“ си; отваря нова страница във филмографията на режисьора, без да променя стилистиката му; и се превръща актуално във възможно най-ненатрапчивата подкрепа на една обществена кауза – темата за мигрантите, достигнали до най-отдалечените части на Европа в търсене на надежда.
Приемственост
От началото на ХХI век режисьорските изяви на Каурисмаки обезпокоително се разреждат. След като приключи трилогията за „отритнатите от живота“ („Плаващи облаци“ – 1996, „Мъжът без минало“ – 2002, „Светлини в здрача“ – 2006), той е заснел само един пълнометражен филм – „Хавър“ (2011). И ето сега, шест години по-късно, се появява „Другата страна на надеждата“, чието тематично сходство с предишния подсказва нова поредица. Творбите на финландския режисьор почти винаги са емоционално „двупластови“ и се иска специална „настройка“ да отделиш комичното от драматичното и още по-специална, за да схванеш естеството на хумора му. Същото важи с особена сила за „Другата страна…“, но тук за „улеснение“ на зрителя двата жанра се оказват някак обособени в двете сюжетни линии, а стилистичните „прескачания“ дават интересен материал за размисъл за киното и за приноса на естетиката на Каурисмаки.
Комичното
Някои зрители се чудят какво му е смешното, но всичко е въпрос на адаптация и възприемчивост към абсурдния хумор, съчетан с (не)стандартни персонажи, отличаващи се с флегматично поведение и каменно изражение. И да не забравяме, че комизмът на финландския режисьор е по-близо до иронията и винаги на крачка от тъгата. Друг любопитен момент е „безизразното“ присъствие на хора, среда и събития във филмите му, които биха могли да предизвикат или не усмивка у зрителя, в зависимост от народопсихологията и общата му кинокултура.
Перипетиите на търговския пътник Викстрьом, който напуска жена си, продава бизнеса, невъзмутимо печели на покер, купува ресторант, опитва се да бъде успешен мениджър, сами по себе си не са особено смешни. Но потопени в „летаргията“ на всекидневието, която винаги лъха от историите на Каурисмаки, изправени пред очевидността на битовото клише, връзките, които съзнанието формира, превръщат обикновеното действие в комичен абсурд.
Драмата
Халид е изгубил семейството си, след като бомба разрушава къщата му в Халеб. Двамата със сестра му напускат Сирия и се скитат като нелегални емигранти, но изгубват дирите си из Европа и Халид случайно пристига във Финландия, където моли за убежище… Съдбата на сирийския бежанец е трагична сама по себе си. Пречупена през наратива на ориенталското кино, тя неизбежно придобива мелодраматични окраски. Поместен в „Другата страна на надеждата“, този наратив постепенно прелива в стила на Каурисмаки. Тъжното лице на Халид не променя излъчването си, но с напредването на фабулата, когато сюжетната му линия се пресича с тази на Викстрьом, житейският му жребий приема същата окраска на неумолима лаконичност – своеобразно обединяване на двете части от възможното човешкото битие. И философско послание за двете страни на индивида, живота, надеждата… Сякаш само в киното на Аки Каурисмаки е възможно фатализмът да доведе до помирение със себе си и „изсветляване“ на драмата.
Прилики и разлики
Независимо от историята, която разказва финландецът, някои неща не се променят и сякаш преливат от филм във филм. Едно от тях е общата атмосфера на камерност, подпомогната от осветлението и някаква специфична „шумоизолация“, която долавяте от екрана. Те безотказно действат в подкрепа на антидинамиката и са се превърнали в неизменна част от киноразказа при Каурисмаки. В „Другата страна на надеждата“ обаче остават по-скоро в „територията“ на Викстрьом. Образът на Халид от своя страна, въвлича повече хора и детайли в действието, по-отчетливо усещане, че нещо се случва, и съзерцателност от ориенталски тип, съпътствана с лека нотка на сантименталност. С напредването на фабулата „новопристигналите“ елементи се открояват на фона на финландската реалност на режисьора и предизвикват появата на съответните „контраелементи“, с цел възстановяване на „баланса“ – в житейски и метафоричен смисъл). Но в същото време се получава и естетическа „интеграция“, в която заимстваните характеристики от друг тип (кино)повествование постепенно се вписват в тоналността на средата. Налице е (не)очаквано обогатяване на стила на Каурисмаки, което би накарало всеки почитател на филмите му да си пожелае още „нововъведения“ от този тип занапред.
Актуалните теми от обществения живот невинаги се отразяват добре на художествените качества на една творба, но „Другата страна на надеждата“ е идеално балансирана комбинация от изкуство и политика. Аки Каурисмаки преплита циничния реализъм с умерено оптимистичния хуманизъм в един от неповторимо „смахнатите“ си филми.
