0
3275

Среща с двама възрожденци (I)

О(т)звучавания XII

Единствената известна снимка на д-р Димитър Мутев

Написването на тази статия е предизвикано от появата на две книги за забележителните фигури на Мутеви – Елена (1829–1854) и Димитър (1818–1864), книги, които ни “връщат” техните образи и дело във времена, силно различаващи се по дух и нагласи от възрожденските. Патосът, движил авторката на първата книга, произтича всъщност от въпроса с какво личностите и делото на тези възрожденци могат да ни послужат днес[1]. Солидният том, който включва и цялото книжовно наследство на Е. Мутева, достигнало до нас, е най-всеобхватният досега изследователски труд, посветен на Мутеви и особено на Елена Мутева, българката, изявила се първа на книжовното поприще. Втората книга събира статии от конференция, провела се в СУ “Св. Климент Охридски” през юбилейната за двамата възрожденци 2014 г. и провокирана в значителна степен от изследването на Марина Младенова[2].

Редовете, които следват, няма да са рецензия за излезлите книги в строгия технически смисъл на тази дума, който предполага добросъвестно и последователно изброяване на всичко заслужаващо внимание от съдържащото се между първата и последната им страница. По-скоро ще се опитам, опирайки се на направеното, да потърся, извлека и очертая онези измерения в личностите и делото на Димитър и Елена Мутеви, които ни карат отново и отново да се връщаме към фигурите им, в навечерието на нови техни юбилейни годишнини[3].

Движейки се назад във времето, читателят се потапя в епоха, която веднага му прави впечатление със своята динамичност – черта, която сродява процесите в нашето Възраждане с аналогични процеси в градовете на Западна Европа и особено в Италия по време на Ренесанса. Ще очертая само три щриха, които имат отношение към сюжета на настоящия текст. Ако се обърнем първо към личностния план, забелязваме, че българският XIX век се характеризира с голяма мобилност, оказала се възможна за търсещия възрожденски дух дори при затруднени семейни обстоятелства (тук нямам предвид обичайните придвижвания на големи групи от хора, най-често в пределите на самата Османска империя или отвъд нея, мотивирани изцяло от търговско-икономически причини). Характерен в това отношение ми се струва примерът с художника Николай Павлович (1835–1894), автор на известна литографска поредица по романа на А. Велтман “Райна, българска царкиня”, преведен от Е. Мутева и издаден през 1852 г. Въпреки че остава рано без баща и е прибран от роднини, “първият български академичен художник” (както го определя Е. Налбантова[4]), успява да постигне високо за онова време образование, доразвивано и обогатявано постоянно – “виждаме” го да пребивава във Виена, Мюнхен, Одеса, Белград, без да броим “прескачанията” му до Дрезден и Прага и престоите му в Букурещ, Крайова, Цариград, Русе и други места. Тази типична за епохата мобилност, продиктувана и от търсенето на средства за съответното начинание (в случая с Н. Павлович – за неговите художествени проекти), граничи понякога с куриозното. В биографиите на други двама възрожденски деятели, чиито съдби имат общо със сюжета за Димитър и Елена Мутеви, четем, че се замонашват, след което, без да се споменава, че са се размонашили, се заемат със светска по характера си дейност, макар и “на ползу роду болгарскому”, като че ли това е най-естественото и закономерно развитие на нещата. Такъв е случаят с бащата на Н. Павлович, Христаки Павлович, с духовното име Хрисант (иначе с прякор Дупничанина), а също и с опонента на д-р Мутев по въпросите на образователно-просветното дело в Болград – Сава Радулов (на спора им е посветена статията на Ю. Николова “Панакидата и философът”). Независимо от маркираното своеобразие (Б. Пенев нарича Павлович-баща “своеобразна личност”), може да се твърди, че обща черта на всички възрожденски деятели е тяхното дейно родолюбие, което още от Паисий спряга неразделно “род и език”. Казаното се отнася не само до хората, които са се занимавали с интелектуален труд като Христаки Павлович и Сава Радулов, т.е. за учителите, книжовниците, просветните дейци пар екселанс. То важи и за занимаващите се с бизнес – като търговците Евлоги и Христо Георгиеви, допринесли, знайно е, не само за създаването на първия и най-престижен български университет, но и за много други съществени образователни начинания по онова време. В контекста на сюжета за Мутеви трябва да се отчете особено помощта на Евлоги Георгиев за изграждането на печатната база на Централното училище в Болград – върху нея обръща внимание в статията си О. Маждракова-Чавдарова[5].

Вторият щрих, който трябва да се вземе предвид, има отношение към териториално-политическата динамика на епохата. Както отбелязват изследвалите условията и перипетиите около основаването на Централното българско училище в Болград (Болградската гимназия), ситуацията в този град и в цяла Бесарабия е белязана с нестабилост, с преминаване на територии от една юрисдикция към друга, особено след края на Кримската война, когато “[…] победената Русия е принудена да отстъпи част от територията си на съседното васално на Турция княжество Молдова.” (Н. Караиванов). Цитираният автор насочва по-специално вниманието ни върху кървавите събития в Болград по времето на директорстването на Д. Мутев[6], при които молдовската власт потушава мирни демонстрации на бесарабските българи в града, принудили голяма част от тях да се преселят, за пореден път, в друга държава, руската (тогава, днес – украинска), и така да се превърнат в “таврийски българи”.

Към картината на социокултурната ситуация, в която се подвизават двамата възрожденци Елена и Димитър Мутеви, трябва да се прибави един последен, съвсем немаловажен щрих: историята на калоферския род Мутеви е белязана от трагичен фактор с име туберкулоза: коварната болест покосява един след друг близките на Елена и Димитър, като се започне от рано напусналия ги баща Стефан – когато “Еленка” е едва на шест. Някои, като сестричката им Теофани, си отиват невръстни, други като самата Мутева – след едно многообещаващо начало (майката на Елена и сестра ѝ Анна стават жертви на същата болест). Най-големият брат Димитър доживява до ненавършените 46 години и напуска този свят в разцвета на своите творчески сили, оставяйки единствения известен наследник на семейството, чиито по-сетнешни дири се губят сред догадки и противоречиви архивни сведения. Най-малкият брат Никола угасва млад, вероятно някъде в Италия, където е отишъл да учи музика. След 1861 г. се губят следите на средния брат Христо Мутев, към онзи момент на възраст около 41 г. Не е логично туберкулозата да е сред основните фактори за преместването на Мутеви в Одеса[7], във всички случаи, ще повторя пак, тя слага своя тежък отпечатък върху цялата им семейна история, но е добре да я видим и като житейско предизвикателство пред Димитър и Елена, не задължително само в негативен план.

Подобен обществено-политически и семеен контекст предполага бързо израстване и ранно съзряване от поставения в него човек, който иска да се развие като целенасочена и отговорна личност. Социалната динамика може да подпомогне подобен процес на индивидуално съзряване, но нито го предполага задължително, а още по-малко го обуславя. Предизвикателствата пред възрожденците не са предимно от технологично естество, като голяма част от предизвикателствата пред нас днес; те обаче са свързани с взимането на решения, които имат трайни последици за цялата, формираща се тогава национална общност на българите. Един пример е достатъчен тук: ако д-р Мутев не се бе решил да откликне на поканата да оглави Централното училище в Болград, нямаше да го има и плодът от делото му, който не е престанал да се умножава до наши дни (красноречиви с визуалния си език са приложенията към откриващата сборника от 2017 г. статия на М. Младенова на стр. 40–51). Пред заплахата от постоянно и сякаш осезаемо надвисналата смърт човек може да стане или максимално лекомислен, или максимално мъдър, духовно прозорлив. По всичко изглежда, че при двамата Мутеви, Димитър и Елена, се е случило второто.

Преди да премина към личностите на брата и сестрата, трябва да направя уговорката, че от гледна точка на принципното делене на възрожденската интелигенция на “революционери” и “просветители” (на тази опозиция, очертана ясно още от Б. Пенев, се позовава Б. Гринберг), няма съмнение, че Мутеви и кръгът около тях – и в Одеса, и в Цариград, когато става дума за Д. Мутев, – определено принадлежат към вторите, макар да е ясно, че категоричните разделителни линии обикновено се прокарват пост фактум, от историографията, и че моментът, за който става дума, е ранен, от гледна точка на целенасочените национално-освободителни опити на българите[8]. Цел на настоящия текст не е да коментира кои в крайна сметка са се оказали “по-прави”, просветителите или революционерите, заслужава си обаче да се отбележи следната горчива следосвобожденска констатация на поета сатирик и философ Стоян Михайловски от неговите “Метаполитически апофтегми”, която визира съмнителните съзидателни способности на народи, освободени в социално-политически план, но недоузрели в духовно-нравствено отношение, т.е. недостатъчно подготвени за свободното си битие: “Преждевременна промяна в общото дело е по-вредна от произволите, против които е насочена; събаряй, когато имаш вече материал за ново градене”.

С какви черти ни впечатлява личността на Д. Мутев? От онова, което съвременниците му си позволяват да споделят, или от което можем да прочетем между редовете, си личи, че имаме работа с въздържан и улегнал човек, който не умее да се тика с лакти напред и който очевидно обмисля внимателно и детайлно нещата, преди да се заеме с тях. Тази втора черта на характера му се откроява на фона на друга личност от близкото обкръжение на Мутеви в Одеса – Н. Геров, при когото разстоянието между идея и изпълнението ѝ е минимално и най-добре се изразява чрез хубавия израз “речено-сторено”. Съвсем не е изключено и е близко до ума, че нуждата от повече време за обмисляне при д-р Мутев се е дължала не само на темперамента му, а и на крехкото му здраве.

Високата ерудираност на Димитър Мутев никой не е поставял под съмнение – негова е “първата българска дисертация по физика, защитена в Берлинския университет още през 1842 г.”, дисертация, поставила основите на научните изследвания по метеорология у нас, както отбелязва В. Андреев, а, пак според същия автор, голяма част от застъпваните в нея възгледи не са загубили актуалност и до днес. М. Младенова обича да цитира епитета, който съвременниците “прикачат” към името на Д. Мутев – “дълбокоучен”. Във време, когато средностатистическият човек на Балканите е ползвал освен родния си език, турски и гръцки, обкръжението на д-р Мутев е респектирано от деветте (а според други десетте) езика, с които си служи той. Възниква въпросът могъл ли е д-р Мутев да “пласира” своята висока ерудираност по най-добрия възможен начин, като се има предвид спомената по-горе черта на характера му – въздържаността. Краткият отговор гласи: могъл е, когато са го поканвали, за да заеме една или друга длъжност. Той е чакал да го поканят и за оглавяването на “Български книжици” в Цариград, и за директорското място на Централното училище в Болград, а може би и за професорска катедра в Петроград или някъде другаде в Русия, каквото предположение се прокрадва в книгата на М. Младенова. Напълно разбираемо за деликатен човек като него, при това болнав, но който добре е знаел цената си. Трябва да се подчертае обаче, че поканят ли го веднъж и убеди ли се той, че поканата си заслужава, д-р Мутев се заема да действа с цялата енергия, с която разполага, като е готов да работи на широко поле, със замах, воля, предприемчивост. Мнозина подчертават, че е всеотдаен в работата си, до изтощаване – и в “Български книжици”, и в Болград, навсякъде.

Да се спрем за кратко на единствената портретна снимка на д-р Димитър Мутев, достигнала до нас (публ. е на с. 259 в книгата на М. Младенова). От нея ни гледа човек със сериозно и по-скоро вглъбено изражение на лицето, с източени като цяло черти, с все още черна коса и внушителна брада, висок и слаб, в европейско облекло. Облегнал се е на парапет в античен стил, като дясната му ръка е подпряна на самия парапет, а лявата е пъхната в джоба на панталона му, което прави така, че горната му дреха, прилична на сюртук, леко да се отваря от едната страна. Портретът внушава у зрителя усещане за авторитетно присъствие, но не напълно застинало в “строгостта” си (може би заради свободния жест на лявата ръка), за идеалистична нагласа с възможен “аскетичен” уклон, за философска натура с интерес към различните измерения на битието, не само физическите, но и духовните. Позволено ни е да дадем малко повече простор на въображението си тук, като се има предвид, че – за разлика от Д. Мутев – при Е. Мутева не разполагаме дори и с една фотография, единствено – с “портрети по въображение”, може да се каже и по интуиция, като поредицата от такива портрети е открита от писателката Анна Каменова през 1959 г. и подета през 1973 г. от шестгодишната тогава по-малка дъщеря на М. Младенова.    

Димитър Мутев е първопроходец в много отношения, не само във вече споменатите. Затова, когато някой се опита да постави под въпрос делото му, може да отреагира ревниво и болезнено. Такъв е и случаят със Сава Радулов, когато директорът на Болградската гимназия отговаря не както ни изглежда, че би (му) подобавало: д-р Мутев държи да опровергае писмено обвиненията в разточително ползване на стаи в сградата на училището за нуждите на семейството му и критиките за самата организация на учебния процес в него, прибягвайки до саркастичен тон и служейки си с обидни квалификации към своя предполагаем опонент С. Радулов (според Ю. Николова Мутев отговаря на анонимна статия, излязла в “Цариградски вестник”).  Интересно е, че част от обидната тежест на някои от квалификациите има отношение към една от особеностите на епохата, които засегнах в началото на моя текст: “Тежко и горко, кога разпопен монах съди за нрави и поведение […]” (Николова 2017, 126).  На това място напълно подобава да се каже, че с Димитър и Елена Мутеви ние имаме пред себе си фигури на светли възрожденски личности, не на светци, затова не бива и да ги мерим с абсолютен аршин. Човешките им кривици ги доближават до нас и правят градивното в примера им по-възможно за следване.

Д-р Д. Мутев показва качества и на добър организатор: в Болградската гимназия той успява да привлече и задържи добър екип от високообразовани учители, с университетско образование. Не на последно място в първия постоянен директор на Болградската гимназия виждаме човек с достойнство. Достойното му поведение проличава най-ярко при “трагичните събития” в Болград през 1860 г., на които посвещава своята статия Н. Караиванов: д-р Мутев не губи самообладание пред лицето на произвола и неправдата, не се бави да предприеме необходимите и възможни постъпки пред молдовските власти и пред европейската дипломация. От пресъздаването на ситуацията и реакцията на участниците в нея става ясно, че Д. Мутев е уважавана публична личност, чието мнение се търси и цени, а застъпничеството му за определена кауза има тежест. Както заключава Н. Караиванов, до голяма степен благодарение на директора на Болградската гимназия кървавите, неоправдани с нищо репресии на молдавските власти в Бесарабия не остават потулени, както властимащите са се надявали.

Разбра се, че Д. Мутев създава семейство, но тежки удари се стоварват и там – първото му дете, дъщеричка, умира невръстно. Все пак той живее най-дълго от всички Мутеви с по-изявен, засвидетелстван творчески потенциал – двадесет години повече от “Еленка”, ако не смятаме брата Христо, който се отдава на административни занимания и кариера и от един момент нататък се “загубва” от полезрението на изследователите. Логично е да предполагаме, че този по-дълъг творчески път е създал и по-добри предпоставки за цялостна реализация на заложбите, с които Бог е обдарил калофереца Д. Мутев.

Да обърнем още внимание на делото на Д. Мутев като първопроходец. Дейността му, посветена на сп. “Български книжици” (1858–1862), чийто “действителен основател” и първи редактор се явява (на плодотворната му дейност на този пост е посветена статията на Т. Тодорова), се отличава със замах и визия. Главèн и посрещнат с голямо уважение от Общината на българската книжнина в Цариград, той се стреми да спазва стриктно уговореното със своите възложители, като пише по една авторска статия за всеки брой. Както подчертава Т. Тодорова, той издига списанието до авторитетен глас на българското възрожденско общество в Цариград, правейки от него “модерно, съвременно списание”. Въвежда в него обзор на книжовната продукция и наченки на библиографски позовавания. Превежда съществена част от романа “Чичева Томова колиба” на Х. Б. Стоу, една от малкото американски белетристични книги по онова време, за които редакторът на “Книжиците” е предполагал с основание, че ще предизвика жив интерес от страна на по-будните читатели на списанието. За разлика от орязаните с идеологически “ножици” издания на романа на Стоу след 09.04.1944 г., незавършеният превод на Мутев, правен най-вероятно от оригинала, но с “държане под око” и на версията на руски преводач, се опитва да предаде адекватно всички културни реалии, които характеризират тогавашния американски контекст. Той е първи сполучлив в много отношения опит да се претвори на български знаменитата творба на американската авторка аболиционистка, като се намерят подходящи езикови съответствия и на чуждоконфесионалния езиков пласт в творбата (с този въпрос се занимава по-специално младата изследователка М. Пилева, не само в статията си от сборника за Мутеви).

Трябва да се каже, че независимо от усилията на тоталитарната цензура, романът на Стоу не загубва съвсем, дори в орязания си вид, своето основно послание с християнски заряд, затова все пак съм благодарен, че сме разполагали с неговия “съкратен превод от английски” на Анна Каменова. Тъкмо тя, както свидетелства книгата на М. Младенова, е сред малцината, изиграли съществена роля за възкресяване на паметта за Елена Мутева – не само със създаването на вече споменатия “потрет по въображение” на първата българска поетеса, но и с написването на четири статии за нея от 1925 г. нататък[9]. Наистина неведоми и чудни са Божиите пътища.

(следва)

–––––––––––

[1] М. Младенова. Елена Мутева 1829–1854. Едно закъсняло завръщане. Под ред. на О. Младенова. С.: Артграф, 2012.
[2] Елена и Димитър Мутеви: ранните пътища на българската модерност. Сборник с материали от научна конференция. С.: УИ “Св. Климент Охридски”, 2017.
[3] Както отбелязва в своя рецензия за сборника Е. Налбантова, “[…] 2018 и 2019 г. са също юбилейни за титулярите – навършват се 200 години от рождението на Димитър Мутев и 190 години от рождението на Елена Мутева” (Е. Налбантова. В чест на един знаменателен юбилей. – Проглас, кн. 1, 2018, 105–106.).
[4] В друга своя рецензия, за изследването на М. Младенова, поместена в самия край на сборника.
[5] Впрочем трудно е да се постави граница между търговци (“бизнесмени”), от една страна, и книжовници, от друга. Примерът с личности като В. Априлов и Н. Палаузов, които са били и едното, и другото, го доказва.
[6] То се простира между октомври 1859 г. и смъртта на Мутев през 1864 г.
[7] Според М. Друмева причината за напускането на Калофер от Мутеви е в набеза на кърджалийски орди, опустошили града (М. Друмева. Да посееш свобода. Спомен за Димитър Мутев. – Сп. Свет. Бр. 6/2016 (ел. публ. от 02.10.2016 г.).
[8] Все пак имаме “на хоризонта” дейната фигура на Г. С. Раковски, чиито първи революционни опити се датират обикновено към началото на 40-те години на века, а пътят му се “пресича” с този на Д. Мутев в усилията и на двамата за устройване на Болградската гимназия. Активният период, в който се съсредоточават творческите усилия на брата и сестрата Мутеви (научни, художествени, образователни) се разполага между 40-те и началото на 60-те години на деветнадесетото столетие. 
[9] Съществена е ролята и за организирането на първото честване на Е. Мутева в Калофер през 1973 г., за което е разказано с емоционалната обагреност на лично съпричастния човек в книгата на М. Младенова.

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).
Предишна статияИграта като проблем или решение
Следваща статияЗа погледа към другите