Начало Книги Среща с демона на Оруел
Книги

Среща с демона на Оруел

Або
18.07.2023
5157
Джордж Оруел

„Пътят към кея на Уиган“, Джордж Оруел, превод Або, издателство „Рива“, 2023 г.

Интересът ми към тази книга нарасна, когато заживях в собствена къща в Уиган. Домът ми е построен около 1890 г. – над четирeсет години преди пътуването на мистър Оруел из описаните тук райони на Англия. Тъй като авторът е посетил стотици къщи в града, а моята се намира в близост до стара мина и напълно отговаря на описанията, е съвсем вероятно да е влизал и дори да е нощувал в днешния ми дом.

Жителите на града все още негодуват срещу това, че Уиган се е превърнал в нарицателно за нищета – донякъде заради Оруел – и спекулират, че авторът целенасочено е търсел подслон при семейство Брукър, защото другите места, на които е отсядал, не са били достатъчно занемарени, че да станат основа на ефектен текст. Успоредиците с днешен Уиган обаче са безспорни – безработицата все още е далеч по-висока от средната за страната, макар нископлатените длъжности вече да не са в мините, а във веригите за бързо хранене, складовете и заводите за полуфабрикати – точно както Оруел предрича тук.

Тази книга е важна за днешните поколения не само защото живо описва условията на битието през трийсетте години на XX в., а защото въпросите, които авторът задава, и темите, които изследва, са вечно актуални и се отнасят до множество съвременни проблеми. Ако пишеше в полза на днешното общество – за да ни накара да направим необходимото умствено усилие, което да свърже потреблението във всекидневието ни с труда на черноработника – Оруел би могъл да представи по подобен начин например кобалтовите мини в Демократична република Конго, откъдето се добиват материали за батериите, задвижващи устройствата ни, фабриките в Индия, Бангладеш и Пакистан, в които се произвеждат марковите дрехи, или китайските заводи, експлоатиращи деца – защото условията там контрастират също толкова рязко с живота ни, а ние сме изцяло зависими от работата им.

* * *

„Пътят към кея на Уиган“ е единствената книга на Оруел, която нямаше издание в превод на български. На пръв поглед тя изглежда тясно насочена към английския Север и местните проблеми през първата третина на века и следователно лишена от универсалност. Тя обаче е ключова, защото попълва представите ни за жизнения път, за убежденията и за подхода на Оруел към собствената му работа, с което хвърля светлина и върху останалите негови литературни и изследователски творби. Или както я определя неговият биограф Гордън Баукър: „… едновременно разказ за едно социално изследване и лична хроника на промяната на убежденията му…“, или: „… прозорец към душата на Джордж Оруел, среща с демона, който го кара да пише…“.

Най-ценното в „Пътят към кея на Уиган“ е, че показва категорично неповторимата способност на Оруел да предвижда опасността от настъплението на тоталитарните режими, както и това, че демокрациите не са застраховани от фашизиране на прослойки от буржоазията и работниците. Той ясно акцентира върху заблудите на някои английски политици и журналисти относно характера на комунистическия режим в Русия и лекомисленото подценяване на настъпващия фашизъм в Европа, вече овладял Италия и Германия. Тук Оруел формулира и причините за своите социалистически разбирания. Той свързва социализма със свободата и справедливостта, които според него може да спасят обществото от бедността и са решение на проблемите, произтичащи от класовите различия: „Справедливост и свобода! Това са думите, които трябва да отекват като сигнален рог по целия свят“.

Публицистичното естество на текста помага да бъде разбрана действителността – първопричините за Оруеловия интерес и живота на автора до този момент, културните особености на общността (както приликите, така и коренните разлики между съсловията), историческият момент, доминиращите политически течения в Британската империя и Европа.

В първата част Оруел подробно представя условията на труд и живот на миньорите във въгледобивните райони на Ланкашър и Йоркшър. Добросъвестният историк обикновено прилежно проверява достоверността на написаното от първо лице. В конкретния случай обаче е редно да допуснем, че фактите са с най-висока степен на точност – не само защото авторът е публицист и следователно може да се приеме, че е по-обективен от средния писател, а и защото институциите в районите, които описва, независимо една от друга доказват почти всяко негово твърдение. Във втората част Оруел се съсредоточава върху размисли за социализма и опасното настъпление на фашизма. И именно тези размисли са знакови за неговото творческо развитие в едва петнайсетте му години като автор (спорадично пише есета от 1931 г., но започва да твори активно от 1934 г. до края на живота си през 1950 г.).

* * *

Роден през 1903 г., Ерик Блеър (рожденото име на Оруел) е потомък на аристократи и заможни земевладелци с плантации в Ямайка. Дядото на Ерик е англикански пастор, а баща му е чиновник в Кралската комисия по опиум в колониална Индия. С други думи, семейството на Ерик се числи към средната класа (или както самият той твърди, към ниската висока средна класа), но по време на обучението си в училище пансион той осъзнава, че са далеч по-бедни в сравнение със своето обкръжение.

Блеър завършва престижния колеж Итън като стипендиант, където чете много и прави опити да пише. Там общува приятелски с бъдещия голям историк Стивън Рънсиман и други известни фигури, а един от преподавателите му е Олдъс Хъксли. Затрудненията на семейството да плаща за университетското му обучение и лошото отношение от страна на учители и матрони го тласкат към решението да постъпи на служба в Имперската колониална полиция в Бирма (тогава все още провинция на Британска Индия).

Натрупаните там впечатления и жизнен опит формират Ерик като писателя, когото познаваме днес.

БИРМА

През 1922 г. Ерик Блеър започва да служи в Бирма. Назначен е за заместник окръжен управител, а тази длъжност носи със себе си тежка отговорност – в различните райони отговаря за безопасността на население с численост до 200 000 души. Когато през 1925 г. посещава втория по големина затвор в Бирма, започва да осъзнава несправедливостите в Империята.

Вероятно това е причината сред колонизаторите да създава впечатление на аутсайдер, който проявява интерес към местната култура, религията, научава езика и дори си прави традиционни бирмански татуировки.

Първото му есе, написано през 1931 г., A Hanging („Обесване“), разказва историята на екзекуция, изпълнена в Бирма, на която той присъства като част от ескорта на осъдения към ешафода. Блеър пише: „… до този момент не си давах сметка какво означава да затриеш един здрав съзнателен човек“, а същевременно ръководителят на екзекуцията пришпорва един от пазачите да побърза, защото „затворниците не могат да си получат закуската, преди тази работа да е свършена“.

Сходни мотиви присъстват в повечето от следващите произведения на автора от този период, най-вече в „Бирмански дни“. Заради подобни преживявания в Далечния изток у него се развива потискащо чувство за вина, което опитва да изкупи както чрез творчеството си, така и чрез всяко свое последващо действие, включително активното му участие в гражданската война в Испания.

В Бирма Блеър заболява от треска денга и вече в отпуск в Англия, решава да не се връща в колониите и да се заеме с писане. Причината – вродената му страст към литературата, но и разбирането, че икономическите неравенства на Острова са също толкова доловими, с тази разлика, че мястото на туземците се заема от пролетариата.

* * *

Ерик Блеър е критичен и към себе си в по-късните етапи от живота, когато осъзнава  своята роля в държавните репресивни структури. Неоспорим е неговият принос към либерализирането на обществото, особено благодарение на по-късните му творби. Въпреки това ясно личи дълбоко вкоренената му колонизаторска идентичност – например описанието на неговото бирманско момче:

„Аз често оставях бирманското ми момче да ме облича и съблича. Това бе така, защото като бирманец той не ме отвращаваше – не бих търпял един английски прислужник да ме докосва толкова интимно. Към бирманците изпитвах почти същото, което изпитвам към жените…“.

Същевременно напълно сериозно прави и следното сравнение: „Бедното аристократично семейство е общо взето в същото положение като семейство на бедни бели, живеещо на улица, на която всички останали са негри. В такива обстоятелства на човек му остава единствено да се вкопчи в благородното си потекло, защото е единственото, което му остава…“.

В „На дъното в Париж и Лондон“ той се възмущава на индиец, който се е обърнал към него с местоимението tum, сиреч говорил му е на „ти“ – немислимо посегателство над един бял. По-любопитна обаче е забележката му, че това било допустимо, тъй като в приюта за бедни те се намирали „под нивото на расовите предразсъдъци“. Оттук можем да заключим, че в съзнанието на Оруел расовите предразсъдъци са белег на високо или поне средно обществено положение.

Макар и добронамерен, Ерик Блеър е продукт на своето време и това не остава скрито  за читателя от XXI в., особено що се отнася до расизма и сексизма. „На дъното в Париж и Лондон“, за който ще стане дума, както и много други негови творби също изтъкват тези основни пробойни в разбиранията на автора, които съпътстват и творчеството, и личния му живот. Този пласт в текстовете му допринася за пълното разбиране на духа на времето, в който той е принуден да търси съмишленици. Оруел прекарва голяма част от активния си живот на писател, самоопределяйки се като социалист, което по дефиниция би следвало да изключва разделение въз основа на каквито и да било демографски особености: „… повечето социалисти, макар на теория да се борят за безкласово общество, са залепени като с туткал за нищожните си отломъци обществен престиж“. – И това е един от множеството парадокси, които бележат личността му.

Днес е трудно човек да прости на Оруел за подобни думи, при все че авторът е така напредничав и с безупречна прецизност предрича последиците от почти всеки обществен процес, който изследва, за което свидетелства и съвременният облик на Уиган. Класовото разделение (в марксисткия смисъл) обаче сякаш поглъща вниманието му дотам, че той не съумява да види разделения, основаващи се на други също толкова несправедливи предразсъдъци.

В есето си „Защо пиша“ авторът изразява подобна позиция: „Темата на написаното от човек се определя от времето, в което живее, но много преди да започне да пише, той изгражда емоционални виждания, от които никога не може да избяга напълно“.

Имайки предвид предубежденията му, които изцяло биха могли да бъдат обяснени с неговото обкръжение и произход, както и осъзнаването на собственото му идеологическо тесногръдие, читателят може да възприеме наблюденията му с нужната критичност и снизходителност и да оцени спорадичните изречения, изпъстрили повечето му публицистични творби, в които той ясно заявява собствените си ограничения като човек и автор:

„Бягайте от фанатизма ми“, или: „Предупреждавам ви за моите пристрастия, както и за грешките, които със сигурност съм допуснал“ („Почит към Каталоня“).

КЛАСОВО РАЗДЕЛЕНИЕ

Още в Бирма Блеър възприема неравенствата като продукт по-скоро на класови неправди, отколкото на империализма, но първия си истински досег с бедността той преживява в Париж. След престой в местна болница и след като злосторници открадват парите му от квартирата, в която е отседнал, той става плонжьор (мияч на чинии) в ресторант на улица „Риволи“. Тогава събира достатъчно материал за есето „Как умират бедните“ и за романа „На дъното в Париж и Лондон“, който настоява да издаде под псевдоним, за да спести неудобства на семейството си. Спира се на Джордж Оруел (от името на Краля и река Оруел, близо до семейния му дом).

* * *

„На дъното в Париж и Лондон“ е първата книга на Оруел. В нея той поставя началото на бъдещи разсъждения върху жизнения стандарт, върху бедността и богатството.  Както по-късно в „Пътят към кея на Уиган“, говори за дневните и седмичните ставки, за покупателната способност и за лишенията, измежду които безпаричният човек е принуден да избира. И в двете книги авторът изтъква склонността на хората, актуална и днес, да харчат разточително за луксозни стоки – ръжен хляб, тютюн, алкохол, шоколад и дрехи по модата – когато нямат средствата да покриват и най-належащите си нужди.

Нещо повече: в микроклимата на хотела, в който работи, описва йерархията на служителите, поставяйки управителя най-високо, после оберкелнера, главния готвач и така надолу по веригата. Това, естествено, не е самоцел, а е макет на класовото общество със съответните сравнения. (Важно е да имаме предвид строгото разделение на съсловията в Англия, за да може да вникнем в текста на „Пътят към кея на Уиган“.)

Най-отгоре Оруел поставя готвачите – и е важно да се отбележи, че тази най-горна  прослойка той отъждествява с работническата класа. С други думи, за автора пролетариатът е на върха на обществената йерархия, а келнерите, които сервилничат и се възприемат като мними благородници, осъжда тежко, както средната класа във  втората част на „Пътят към кея на Уиган“. Когато в „На дъното в Париж и Лондон“ Оруел говори за плонжьорите, той ги описва така, както описва миньорите в настоящата книга, но не се ограничава само с очерк на класовите предразсъдъци – търси решения. Една от открояващите се идеи на Оруел е за земеделски площи, които да се предложат и на скитниците, и на безработните миньори. Както става ясно от втората част на настоящата книга обаче, той осъзнава, че това би влязло в разрез с основните цели на социализма – а именно технологичния напредък и нужната взаимозависимост в обществото. Градините под аренда се появяват в почти всяка по-обемна негова творба като метафора (и конкретно изражение) на относителната независимост от класовата система.

През 1933 г. Оруел се връща от Париж в Лондон, където започва работа в книжарницата на семейство Уестроуп. Те, както и други хора от обкръжението му, са социалисти и макар да не е политически активен, у него се затвърждават левите убеждения. По време на престоя си в Лондон той публикува „Пасторската дъщеря“, „Бирмански дни“ (по-рано отказана му от левия издател Виктор Голанц) и „Не оставяй аспидистрата да увехне“. В последния от трите романа Оруел подробно описва битието на този етап от живота си и вътрешната борба у човека с непоклатими принципи, който не съумява да се адаптира към обществото, а култът към парите е достигнал статуса на религия.

Изброените творби не са предмет на настоящия текст, но са от ключово значение за кариерата на писателя, тъй като дават повод на споменатия издател, Виктор Голанц, да му предложи командировка в Северна Англия, за да опише условията, при които работническата класа – и в частност миньорите – живее.

„ПЪТЯТ КЪМ КЕЯ НА УИГАН“

На 31 януари 1936 г. Оруел се впуска в това изследване, като посещава над двеста къщи и интервюира стотици жители на миньорските райони. Посещава градове като Манчестър, Шефилд, Ковънтри, Уиган (разбира се) и други, утвърдили се като индустриални центрове от викторианско време до наши дни, където анализира зараждащата се система на социални помощи и бюджета на десетки семейства. Въпреки предупрежденията за големите опасности, слиза във въгледобивните мини и пълзи с километри в тунелите, за да изпита и види с очите си всекидневния труд на черноработниците. Още в деня на първото си такова посещение отива в Ливърпул при приятелката си Мери Дайнър. Тя живее години след него и неведнъж разказва как той е пристигнал на прага ѝ, треперещ като лист, без връхна дреха и шапка, в окаяно физическо състояние и едва не е припаднал. Както самият той казва:  „… тази работа  може да ме убие за седмици“.

Цял месец пребивава като наемател в шкембеджийница, която описва подробно. Оруел старателно разнищва бита на хазяите си до най-малки подробности. Междувременно обикаля града, за да добие цялостна и надеждна представа за условията, в които живеят местните.

По това време у него се засилва убеждението, че пролетариите са хората, заслужаващи най-дълбоко уважение. Вечен противник на класовите привилегии, Оруел пише: „Своеобразен дълг е да видиш и да помиришеш такива места – особено да ги помиришеш, – за да не забравиш, че съществуват“. За него е крайно неприемливо високите класи да градят луксозния си бит при пълно безразличие към положението на работниците.

За възпитаник на Итън, едно от най-престижните частни училища в страната, написването на такава книга е политическо деяние с грандиозен мащаб. Това не убягва на издателите, нито на критиците и публиката.

* * *

На 2 април 1936 г. Оруел се връща в Лондон и прекарва остатъка от годината в систематизиране на събраните сведения. Изучава ги в дълбочина, а тревожните събития по света и страстният му социалистически дух го подтикват да напише втората част на книгата като анализ, ендакъв по обем с изложението в първата част.

Известно е, че Виктор Голанц е бил неприятно изненадан от идеите в ръкописа, представен му в края на 1936 г., и особено от втората му половина. Съпругата на Оруел, Айлийн, отказва да се нанасят промени по текста (Оруел вече е в Испания и активно участва в гражданската война) и затова издателят сметнал за необходимо да напише дълъг предговор, в който се дистанцира от повечето твърдения на автора. В това предисловие той заявява, че има над сто кратки откъса, в които мнението на мистър Оруел се разминава с неговото, включително и описанието на съществуващото съсловие на социалистите в Англия. Първото издание е публикувано, без авторът или представителите му да имат възможност да го одобрят. Очакването на книгата е толкова голямо, че на Айлийн е предложен един-единствен ден да се запознае с подготвеното за печат тяло.

Когато се връща от Испания в началото на май 1937 г. и вижда печатното издание на книгата си за първи път, Оруел пише писмо до Голанц – да му благодари за предговора, като не пропуска да изтъкне, че би желал да оспори някои от гледните му точки.

Издателят не е сам в скептицизма си. Критиците неведнъж са обвинявали Оруел в хиперболизиране на истината чрез използването на неподходящи прилагателни и наречия, но данните в официални институции, архиви, университетски библиотеки и пр. потвърждават примерите, които той винаги се старае да подбира възможно най-обективно. В подкрепа на тази безпристрастност говори и любопитният факт, че фишовете за заплати, които Оруел цитира в „Пътят към кея на Уиган“, са запазени. В първото издание авторът прави аритметична грешка, която създава впечатлението, че доходът на миньорите е по-висок, отколкото е всъщност – с други думи, той не просто не преувеличава нищетата им, а дори неволно я подценява. Във всички следващи издания (включително настоящото) са приложени поправените изчисления.

Оригиналното издание на тази книга съдържа снимките, които разделят първата и втората част тук. Следващите, с изключение на едно, пропускат илюстративния материал, който се появява отново чак през осемдесетте години. Снимките не са подбрани от самия Оруел и най-вероятно идеята за тяхното включване не е негова, но те са важни, защото недвусмислено подкрепят думите на автора. Макар качеството им да се е понижило заради многобройните преработки през годините, те помагат за пълното вникване в епохата. Изборът на заглавие също е любопитен (The Road to Wigan Pier). В книгата Оруел споменава кея само веднъж, и то за да изтъкне, че е неясно къде се е намирал. През 1943 г. в интервю по радиото той казва:

Боя се, че кеят на Уиган не съществува. През 1936 г. пътувах именно с цел да го видя, но не го открих. Обаче някога го е имало и ако съдя по снимките, бил е дълъг двайсет ярда. […] Уиган винаги е бил символ на грозотата в индустриалните зони. В един от заблатените канали на града имаше занемарен насип, който на шега нарекох „кея на Уиган“. Шегата се разчу и скоро кабаретните комедианти я приеха за нарицателно.

(В британския английски думата pier означава кей, но също така носи и подтекст за крайбрежна ваканция.)

Въпреки че Оруел е работил в радиото на BBC и често е бил гост в телевизионни предавания, това интервю, както и всички останали негови изяви, са оцелели само  като транскрипт – няма нито един оцелял запис на гласа или образа му.

* * *

„Пътят към кея на Уиган“ е книгата, която свързва миналото и бъдещето на автора – позиция, добита от изстрадан опит, но и основа, върху която той гради епохалното си творчество.

Хосе Ортега-и-Гасет твърди, че давността на едно философско есе трае около петнайсет години (колкото активната кариера на Оруел), защото през тях авторът променя вижданията си, добива опит и разширява познанията си дотам, че става неузнаваем за самия себе си.

За настоящата книга това важи с пълна сила, но и същевременно сякаш не се отнася до нея.

Або Савчов е писател и преводач, автор на книгата „Поводи за връщане“ (2019).

Або
18.07.2023

Свързани статии

Още от автора